Холи Блек
Злият крал (12)

11

Във вечерта на пълнолунието целият двор отива в Млечния лес, където дърветата са покрити с коприна и за моите смъртни очи приличат на яйца на пеперуди или може би на омотани с паяжина жертви на паяци.

Лок е наредил да изградят от плоски камъни нещо като груб трон. Огромна каменна плоча служи за облегалка, а широк камък за седалка. Тронът се извисява над горичката, на него седи Кардан и на челото му блести корона. В близката клада горят салвия и бял равнец. За един странен миг той ми се струва по-значителен, отколкото е, превърнал се в мит, истински върховен крал на Царството на феите, а не нечия марионетка.

Благоговение забавя стъпките ми, паника ме следва по петите.

Един крал е живият символ, биещо сърце, звезда, според която се пише бъдещето на Елфхейм. Сигурно си забелязала, че откакто започна царуването му, островите са различни. Бурите идват по-бързо. Цветовете са малко по-ярки, миризмите са по-силни. Когато той се напие, поданиците му се чувстват замаяни, без да знаят защо. Когато кръвта му пада по земята, от нея покълва нещо.

Просто се надявам да не види това по лицето ми. Когато стигам пред него, свеждам глава в поклон, благодарна, че имам извинение да не срещам погледа му.

— Кралю — казвам.

Кардан става от трона, отмята наметалото от блестящи черни пера. Нов пръстен блещука на кутрето му, червен камък улавя пламъците на кладата. Много познат пръстен. Моят пръстен.

Спомням си, че хвана ръката ми в покоите си.

Стискам зъби и поглеждам към ръката си. Откраднал е пръстена ми. Откраднал го е, без да забележа. Хлебарката го е научил.

Чудя се дали Никасия би сметнала това за предателство. Със сигурност изглежда такова.

— Ела с мен — казва ми той, хваща ме за ръка и ме води през тълпата.

Таласъми и григове, зелени кожи и кафяви, опърпани крила и дрехи от дървесна кора — всички поданици на Елф-хейм са дошли тази нощ с най-красивите си одежди. Подминаваме мъж с палто от златни листа и друг със зелена кожена жилетка и шапка, която се извива като връхче на папрат. Одеяла покриват земята и са отрупани с подноси с грозде с огромни като юмрук зърна и рубинени череши.

— Какво правим? — питам, когато Кардан ме насочва към края на гората.

— Омръзна ми всеки мой разговор да се следи — казва той. — Исках да ти кажа, че сестра ти не е тук тази нощ. Погрижих се за това.

— А какво е планирал Лок? — Не искам да показвам благодарност или да го похваля за ловкостта му на крадец. — Определено е заложил репутацията си тази вечер.

Кардан прави физиономия.

— Не тревожи красивата ми глава с подобни неща. Ти би трябвало да вършиш работата. Като мравката от баснята, която работи в пръстта, докато щурчето пее цяло лято.

— И не му остава нищо за зимата.

— На мен не ми трябва нищо — казва той, клатейки глава в престорена печал. — Аз съм Крал Зърно все пак, който ще бъде пожертван, за да може малкият Оук да заеме мястото ми през пролетта.

Над нас в нощта се носят глобуси, които сияят с топла, вълшебна светлина, но думите му предизвикват тръпка на страх в мен.

Поглеждам го в очите. Ръката му се плъзга на хълбока ми, сякаш иска да ме привлече към себе си. За един замаян, глупав миг нещо като че ли потрепва между нас.

Целувай ме, докато ми омръзне.

Не се опитва да ме целуне, разбира се. Не е чак толкова пиян, не е така изпълнен със самоненавист.

— Не бива да си тук тази нощ, малка мравчице — казва той и ме пуска. — Върни се в двореца.

А после тръгва през тълпата. Придворните му правят път с поклон. Неколцина, най-дръзките, хващат палтото му, флиртуват, опитват се да го накарат да танцува.

А той, който някога откъсна крилото на едно момче, защото не му се беше поклонило, сега със смях им позволява подобна фамилиарност.

Какво се е променило? Нима е различен, защото аз го принудих да стане такъв? Или защото е далече от Бейлкин? Или изобщо не е различен и аз виждам само онова, което искам да видя?

Още усещам топлия натиск на пръстите му по кожата си. Наистина нещо не ми е наред, щом искам онова, което мразя, щом искам някой, който ме презира, дори и той да ме желае. Единствената ми утеха е, че никой не знае какво чувствам.

Каквато и поквара да е замислил Лок, аз трябва да остана тук, за да открия представителя на Двора на термитите. Колкото по-скоро върна услугата на лорд Ройбен, толкова по-скоро ще имам един дълг по-малко на плещите си. Освен това едва ли вече могат да ме смаят с нещо.

Кардан се връща на трона точно когато Никасия пристига с Гримсен, чието наметало е прихванато с игла във формата на молец.

Гримсен започва някаква, без съмнение, ласкателна реч и вади нещо от джоба си. Прилича на обица — една висулка, която Кардан вдига към светлината, за да й се възхити. Сигурно ковачът е направил първото си вълшебно творение в служба на Елфхейм.

На дърво близо до тях виждам примигващата сова с лице на таласъм Снапдрагон. Макар че не мога да ги забележа, Призрака и още неколцина от шпионите трябва да са наоколо — наблюдават пиршеството от такова разстояние, че да се намесят, ако се наложи.

Един подобен на кентавър музикант с тяло на елен пристъпва напред — носи лира, изваяна във формата на пикси, като крилата му образуват горните извивки на инструмента. Струните й май са многоцветни. Музикантът започва да свири, а лирата пикси пее.

Никасия се приближава към мястото, където е седнал ковачът. Облечена е с лилава рокля, която става зелено-синя на светлината. Дебелата й плитка е увита около главата, а на челото има верижка, от която висят много мъниста в блестящо лилаво, синьо и кехлибарено.

Гримсен се обръща към нея и лицето му светва. Смръщвам се.

Жонгльори започват да жонглират с какво ли не — от живи плъхове до блестящи мечове. Слуги разнасят вино и медени питки.

Най-сетне забелязвам Дулкамара от Двора на термитите, червената й като макове коса се спуска на къдрици, а двуръчният меч е препасан на гърба й. Сребърната рокля се развява около нея. Приближавам се, като се опитвам да не изглеждам изплашена.

— Добре дошла! — казвам й. — На какво дължим честта на това посещение? Да не би твоят крал да е решил, че мога да…

Тя ме прекъсва, като поглежда към Кардан.

— Лорд Ройбен иска да знаеш, че дори в нисшите дворове чуваме това-онова.

Бързо превъртам в главата си всички притеснителни неща, които Дулкамара може да е чула, после си спомням за слуховете, че Кардан е прострелял своя любовница просто за забавление. Дворът на термитите е от малкото дворове, в които има членове както от светлите, така и от тъмните елфи; не съм сигурна дали са против подобна жестокост, или просто не им харесва да имат толкова нестабилен върховен крал.

— Дори без лъжци, пак може да има лъжи — казвам внимателно. — Каквито и слухове да си чула, мога да ти обясня какво се случи наистина.

— Защото трябва да ти повярвам? Едва ли. — Тя се усмихва. — Винаги можем да изпратим наш човек тук, смъртно момиче. Например лорд Ройбен може да ме изпрати да ти стана лична охрана. — Смръщвам се. Под охрана тя очевидно има предвид шпионин. — Или пък можем да наемем вашия ковач Гримсен. Той ще направи на лорд Ройбен острие, което разсича клетви.

— Не съм забравила дълга си. Всъщност се надявах да ми кажеш как да го изплатя — казвам, като се опитвам да добия властен вид. — Но лорд Ройбен не бива да забравя…

Тя ме прекъсва с ръмжене.

— Гледай ти да не забравиш.

И отминава, като ме оставя да съчинявам всички остроумни отговори, които можех да й кажа. Все още съм задължена на Двора на термитите и все още не съм открила начин да удължа властта си над Кардан. Все още нямам представа кой може да ме е предал и какво да правя с Никасия.

Поне пиршеството като че ли не изглежда много по-лошо от останалите въпреки цялото перчене на Лок. Питам се дали е възможно да изпълня желанието на Тарин и да го отстраня от поста повелител на пиршествата просто защото ги прави скучни.

И сякаш прочел мислите ми, той плясва с ръце, за да призове за тишина. Музиката спира, спират и танците, жонглирането и дори смеховете.

— Имам още едно забавление за вас — казва Лок. — Време е да коронясаме някого тази нощ. Кралицата на веселието.

Един от флейтистите засвирва весела импровизация. От множеството се чува смях.

През мен преминава студ. Чувала съм за тази игра, макар че никога не съм я виждала. Тя е съвсем проста: отвличат смъртно момиче, опияняват го с вълшебно вино, ласкателства и целувки, после го убеждават, че е избрано да бъде коронясано — като през цялото време се подиграват с неведението му.

Ако Лок е довел смъртна девойка тук, за да се забавляват за нейна сметка, ще се разправя с мен. Ще го вържа за черните скали на Инсуиъл, за да го изядат морските създания.

Докато мисля за това, той казва:

— Но разбира се, само кралят може да короняса кралица.

Кардан се изправя от трона, слиза по камъните и застава до Лок. Дългото му наметало от пера се влачи след него.

— Е, къде е тя? — пита върховният крал с извити вежди.

Не изглежда развеселен и се надявам, че ще сложи край на това, преди да е започнало. Какво удоволствие би могъл да намери той в тази игра?

— Нима не се досети? Има само една смъртна сред нас — казва Лок. — Ами че нашата кралица на веселието не може да е друга, освен Джуд Дуарте.

За миг в главата ми става съвсем пусто. Не мога да мисля. После виждам ухиления Лок и усмихнатите лица на придворните и всичките ми чувства се превръщат в страх.

— Нека вдигнем наздравица за нея — казва Лок.

Те започват да крещят с нечовешките си гласове и аз се опитвам да потисна паниката. Поглеждам към Кардан и виждам някакъв опасен блясък в очите му — там няма съчувствие.

Никасия се усмихва тържествуващо, а до нея ковачът Гримсен определено се забавлява. В края на гората Дулкамара гледа какво ще направя.

Изглежда, Лок май все пак си е свършил работата. Обеща удоволствие на върховния крал и аз съм напълно сигурна, че сега Кардан е много доволен.

Мога да му заповядам да спре това. Той го знае, защото знае и че не искам онова, което ще стори, но не толкова, че да му заповядам да спре и да разкрия всичко.

Наистина мога да изтърпя много, преди да го сторя.

О, ще съжаляваш за това. Не изричам думите, но гледам Кардан и ги мисля с такава сила, че сякаш съм ги изкрещяла.

Лок дава знак и група духове пакостници тръгват към мен с грозна разкъсана рокля и корона от клони. Към нея са прикрепени гадни малки гъби, които миришат на гнило.

Проклинам под нос.

— Нова одежда за нашата нова кралица — казва Лок.

Чуват се смехове и ахване от изненада. Това е жестока игра, която се играе с омагьосани смъртни момичета, които не осъзнават, че им се подиграват. Точно това е смешното — глупостта им. Възхищението им от роклята, която в техните очи е прекрасна. Те ликуват при вида на короната, която сякаш блести от скъпоценни камъни. Примират от обещанието за истинска любов.

Благодарение на защитите на принц Дейн такива магии не могат да ми подействат, но дори да можеха, всеки член на двора би очаквал сенешалът на върховния крал да носи някакъв талисман за защита — наниз плодове на калина, малка муска с вейки от дъб, ясен и акация. Те знаят, че аз виждам какво всъщност ми подава Лок.

Всички ме гледат, стаили дъх от нетърпение. Със сигурност никога не са виждали кралица на веселието, която знае, че й се подиграват. Това е някаква нова игра.

— Кажи ни какво мислиш за нашата господарка? — обръща се високо Лок към Кардан със странна усмивка.

Изражението на върховния крал се сковава, но само след миг отново се отпуска, когато се обръща към двора.

— Много често ме спохождат сънища за Джуд — понася се гласът му. — Нейното лице присъства в най-честите ми кошмари.

Придворните се смеят. Лицето ми пламва, защото той им разкрива тайна и я използва, за да ми се подиграе.

Когато Елдред беше върховен крал, пиршествата му бяха по-спокойни, но един нов върховен крал не означава просто обновление на земята, а и промяна на самия двор. Зная, че те се наслаждават на неговото непостоянство и склонността му към жестокост. Бях глупачка да си мисля, че се е променил.

— Някои сред нас не намират смъртните за красиви. Всъщност някои от вас биха се заклели, че Джуд не е красива.

За миг се чудя дали пък не иска да ме вбеси достатъчно, за да му заповядам да спре и да разкрия сделката ни пред двора. Чувам ударите на сърцето си така силно в главата си, че не мога да мисля.

— Но според мен нейната красота е просто… уникална. — Кардан замълчава и тълпата отново се смее и дюдюка. — Мъчителна. Притеснителна. Разстройваща.

— Вероятно тя има нужда от нова дреха, която да разкрие прелестта й — казва Лок. — По-фина одежда за така изискана дама.

Духовете пакостници се приближават, за да навлекат парцаливата рокля върху моята за радост на всички.

Още смях. Цялото ми тяло пламва. Част от мен иска да избягам, но съм обзета от желанието да покажа, че не могат да ме сплашат.

— Чакайте — казвам, като повишавам достатъчно глас.

Духовете пакостници спират. Изражението на Кардан е неразгадаемо.

Посягам надолу, хващам подгъва на роклята си и я събличам през главата. Тя е съвсем проста — без корсаж, без копчета — и се съблича много лесно. Стоя пред всички по бельо, предизвиквам ги да кажат нещо. Предизвиквам Кардан да заговори.

— Вече съм готова да облека новата си рокля — казвам.

Чуват се приветствени викове, сякаш не разбират, че тази игра е унижение. Странно, но Лок изглежда доволен.

Кардан пристъпва до мен, поглъща ме с поглед. Не съм сигурна дали ще понеса да ме унижи отново. За щастие, той сякаш е изгубил дар слово.

— Мразя те — прошепвам му, преди да е заговорил.

Той свежда лице към мен.

— Кажи го отново — шепне, докато духовете пакостници сресват косата ми и слагат на главата ми грозната смърдяща корона.

Той говори съвсем тихо, за да го чуя само аз.

Отдръпвам се от него, но не и преди да видя изражението му. Той изглежда, както когато бе принуден да отговаря на въпросите ми, когато ми призна желанието си към мен. Изглежда, сякаш се изповядва.

През мен преминава объркваща топлина, защото съм едновременно ядосана и засрамена. Извръщам глава.

— Кралице на веселието, време е за първия ти танц — казва ми Лок и ме бута към тълпата.

Пръсти с дълги нокти хващат ръцете ми. Нечовешки смях звънти в ушите ми, когато музиката започва. Щом танцът се подновява, и аз съм част от него. Краката ми удрят пръстта в оглушителния ритъм на барабаните, сърцето ми препуска стрелите на флейта. Въртя се и съм предавана от ръка на ръка в тълпата. Блъскат ме, бутат ме, щипят ме, удрят ме.

Искам да се откъсна от плена на музиката, да се откъсна от този танц, но не мога. Когато се опитвам да провлача крака, ръце ме дърпат, докато музиката не ме плени отново. Всичко се превръща в див вихър от звук и развяващи се дрехи, от искрящи тъмни очи и остри зъби.

Изгубена съм в музиката, вече нямам контрол над себе си, сякаш отново съм дете, сякаш не съм сключила сделка с Дейн, не съм се тровила и не съм откраднала трона. Това не е магия. Не мога да спра да танцувам, не мога да спра тялото си и ужасът ми нараства. Няма да спра. Ще танцувам, докато изтрия подметките на обувките си, докато краката ми се разкървавят, докато припадна.

— Спрете музиката! — крещя възможно най-силно, паниката превръща вика ми в писък. — Като ваша кралица на веселието и като сенешал на върховния крал, трябва да ми позволите сама да избера танца!

Музикантите спират. Танцьорите забавят стъпките си. Вероятно това е само временен отдих, но не вярвах, че ще получа дори толкова. Цялата треперя от гняв, страх и от усилието да се боря с тялото си.

Стягам се, преструвам се, че също като тях съм облечена в разкош, а не в дрипи.

— Нека танцуваме рил — заявявам, като се опитвам да си спомня как втората ми майка Ориана би произнесла тези думи. Като никога гласът ми излиза точно какъвто го искам, изпълнен с хладна властност. — Ще танцувам с моя крал, който тази нощ ме обсипа с толкова много комплименти и дарове.

Придворните ме гледат с блеснали влажни очи. Това са думи, които биха очаквали от кралицата на веселието, думи, които със сигурност безброй смъртни момичета са изричали при други обстоятелства.

Надявам се да се изнервят от мисълта, че мога да лъжа.

Все пак, ако обидата към мен е насочена към смъртността ми, тогава тя ще е и моят контраудар: аз живея тук и познавам правилата. Вероятно ги познавам дори по-добре от родените сред тях, защото трябваше да ги уча. Вероятно ги познавам по-добре от тях, защото те имат по-голяма свобода да ги нарушават.

— Ще танцуваш ли с мен? — питам Кардан с отровен глас и правя реверанс. — Защото и аз те намирам за така красив, както ти мен.

Шепот минава през тълпата. Отбелязах точка срещу Кардан и дворът не знае как да реагира. Те харесват неочаквани неща като изненадите, но вероятно се питат дали трябва да харесат тази.

Все пак изглеждат смаяни от малкото ми представление.

Усмивката на Кардан е неразгадаема.

— С удоволствие — отговаря и музикантите отново започват да свирят.

Той ме прегръща.

И преди сме танцували — на коронацията на принц Дейн. Преди убийствата да започнат. Преди да взема Кардан за заложник с ножа си. Питам се дали мисли за това, докато ме върти из Млечния лес.

Може и да не е особено умел с меча, но както каза и на дъщерята на вещицата, много го бива в танците. Оставям го да ме води през стъпките, които сама със сигурност бих объркала. Сърцето ми препуска и кожата ми е лепкава от пот.

Пеперуди с тънки като хартия крила кръжат над главите ни, обикалят, сякаш са трагично привлечени от светлината на звездите.

— Каквото и да ми направиш — казвам му, твърде гневна, за да си замълча, — аз мога да ти причиня нещо много по-лошо.

— О — казва той, стиснал пръстите ми. — Не мисли, че го забравям дори за миг.

— Тогава защо? — питам.

— Мислиш, че аз съм планирал унижението ти? — Смее се. — Аз? За това си трябва работа.

— Не ми пука дали си ти — отвръщам. Твърде съм ядосана, за да се опитам да осъзная какво чувствам. — Въпросът е, че му се наслаждаваш.

— И защо да не се наслаждавам, когато гледам как се мъчиш?

— Ти ме измами — казва Кардан. — Ти ме направи на глупак и сега съм Кралят на глупаците.

— Върховният крал на глупаците — поправям го подигравателно.

Очите ни се срещат и усещам внезапен шок, когато и двамата осъзнаваме колко плътно са притиснати телата ни. Усещам кожата си, потта, избила над устната ми, плъзгането на бедрата ми едно в друго. Усещам топлината на тила му под пръстите си, бодливата коса и колко много искам да заровя ръце в нея. Вдишвам аромата му — на мъх, дъб и кожа. Взирам се в коварната му уста и си я представям по мен.

— Върни се в двореца — каза ми Кардан, но аз не го послушах.

Мисля си за изражението на Лок, докато Кардан говореше, за нетърпението, изписано на лицето му. Той не гледаше мен. За първи път се питам дали унижението ми не беше случайно, дали не беше просто примамка на кукичката му.

— Кажи ни какво мислиш за нашата господарка.

За огромно мое облекчение, в края на танца музикантите отново спират и поглеждат към върховния крал за заповеди.

Аз се отдръпвам от него.

— Запленена съм, ваше величество. Моля да ми разрешите да се оттегля.

За миг се питам какво ще сторя, ако Кардан не ми разреши. Дадох му много заповеди, но не се сетих да му забраня да наранява чувствата ми.

— Свободна си да си отидеш или да останеш, както искаш — казва Кардан величествено. — Нашата кралица на веселието може да отиде където пожелае.

Обръщам се и се отдалечавам от тълпата. Облягам се на едно дърво и вдъхвам дълбоко от хладния морски въздух. Бузите ми пламтят, лицето ми гори.

В края на Млечния лес вълните се разбиват в черните скали. За миг забелязвам някакви фигури на пясъка, сякаш сенки се раздвижват сами. Примигвам отново. Не са сенки. Селки се издигат от морето. Поне двайсет са. Те хвърлят своите гладки тюленски кожи и вдигат сребристи остриета.

Морските дълбини идват на пиршеството по пълнолуние.