Даниъл Силва
Другата жена (4)

2.
Виена

На двеста и двайсет километра на северозапад, след няколко лениви завоя на Дунав, вече се готвеха да затварят изложбената зала с творби на Петер Паул Рубенс — художник, учен, дипломат и шпионин. Чуждестранните орди минаха и заминаха и в късния меланхоличен следобед само няколко редовни посетители на стария музей се движеха колебливо из боядисаните в розово зали. Единият бе мъж над средна възраст. Той се взираше в монументалните платна с дебели голи жени изпод козирката на каскета си, придърпан ниско над челото му.

По-млад мъж стоеше зад него и нетърпеливо поглеждаше часовника си.

— Колко още, шефе? — попита той тихо на иврит. Но по-възрастният отговори на немски, и то достатъчно високо, за да го чуе и дремещият охранител в ъгъла:

— Искам да видя само още една, преди да тръгнем.

Отиде в следващата зала и спря пред „Мадоната с младенеца“, маслено платно, 137 на 111 сантиметра. Познаваше картината съвсем отблизо: беше я реставрирал в къщата си край морето в Западен Корнуол. Приклекна леко и разгледа повърхността под падащата под ъгъл светлина. Работата му се бе запазила добре. Де да можеше да каже същото и за себе си, помисли си той, потривайки пронизаното от огнена болка място в основата на гръбнака си. Двата наскоро счупени прешлена бяха най-малкият му проблем. През дългата си забележителна кариера на офицер от израелското разузнаване Габриел Алон бе прострелван два пъти в гърдите, нападан от немска овчарка, хвърлян няколко пъти по стълбите в мазетата на Лубянка в Москва. Дори Ари Шамрон, легендарният му ментор, не можеше да се похвали с такъв рекорд от наранявания.

По-младият, който се влачеше след него през залите на музея, се казваше Орен. Той бе началник на охраната на Габриел, нежелана допълнителна придобивка от последното му повишение. Бяха изминали трийсет и шест часа, откакто излетяха от Тел Авив до Париж, а след това пътуваха с автомобил до Виена. Сега вървяха из пустите изложбени зали към изхода. Отвън, в безветрената привечер, тихо се сипеха големи пухкави снежинки. Трамваите се плъзгаха през посипаните като с памук улици, обградени от приказни замъци и църкви. Тази живописна гледка би впечатлила всеки гост на града, но не и Габриел. Виена винаги го потискаше, и най-много, когато валеше сняг.

Колата чакаше на улицата, шофьорът бе зад волана. Габриел вдигна яката на старото си яке „Барбур“, за да покрие ушите си, и съобщи на Орен, че възнамерява да върви пеш до тайната квартира.

— Сам — добави той.

— Не мога да те оставя да се разхождаш незащитен из Виена, шефе.

— Защо?

— Защото сега ти си големият началник. И ако нещо се случи…

— Ще кажеш, че си следвал заповеди.

— Също като австрийците. — Охранителят му подаде в мрака 9-милиметров „Джерико“. — Поне вземи това.

Габриел пъхна пистолета в колана на панталоните си.

— Ще бъда в тайната квартира след трийсет минути. Ще съобщя на булевард „Цар Саул“, когато пристигна.

Булевард „Цар Саул“ бе адресът на израелската тайна разузнавателна служба. Тя имаше дълго и нарочно заблуждаващо име, което нямаше почти нищо общо с естеството на работата й. Дори и шефът й я наричаше просто Службата.

— Трийсет минути — повтори Орен.

— И нито секунда повече — обеща Габриел.

— А ако закъснееш?

— Значи, съм бил убит или отвлечен от ИДИЛ, руснаците, „Хизбула“, иранците или някой друг, когото сме успели да обидим. На твое място не бих таил много надежди, че ще оцелея.

— Ами ние?

— С вас всичко ще е наред, Орен.

— Не това имах предвид.

— Не искам да се доближавате до тайната квартира — каза Габриел. — Продължавайте, докато не ви се обадя. И запомнете — не се опитвайте да ме следвате. Това е заповед.

Охранителят се взираше мълчаливо в него, а на лицето му бе изписана загриженост.

— Какво има, Орен?

— Сигурен ли си, че не искаш компания, шефе?

Габриел се обърна, без да каже и дума повече, и изчезна в мрака.

* * *

Пресече Бургринг и пое по алеите на парка „Фолксгартен“. С ръст от 1,73 м, той имаше изчистената физика на спортист. Лицето му бе издължено и с тясна брадичка, широки скули и тънък нос. Очите му бяха в неестествен зелен нюанс, косата му бе тъмна и къса, прошарена на слепоочията. Това лице би могло да бъде от много националности, а Габриел имаше лингвистичния талант, за да го използва по най-добрия начин. Говореше свободно пет езика, включително и италиански. Беше го усвоил във Венеция в средата на 70-те години на миналия век, докато изучаваше изкуството на консервацията на художествени произведения. След това бе живял като тихия, но талантлив реставратор Марио Делвекио, същевременно работейки като разузнавач и екзекутор на Службата. Някои от най-добрите му поръчки бяха извършени във Виена. Както и някои от най-лошите.

Той зави покрай Бургтеатър — най-престижната сцена на немскоговорещия свят, и пое по Банкгасе към кафе „Централ“, едно от най-видните виенски кафенета. Щом го приближи, надникна през заскрежените прозорци и в паметта му се появи образът на Ерих Радек, колега на Адолф Айхман, мъчителя на майка му, който пийва кафе „Айншпенер“, седнал сам на маса. Убиецът Радек беше мъглява и изплъзваща се фигура, като образ в картина, която се нуждае от реставрация.

— Сигурен ли сте, че не сме се срещали? Лицето ви изглежда много познато.

— Искрено се съмнявам.

— Може би пак ще се видим.

— Може би.

Образът избледня. Габриел се обърна и пое към стария Еврейски квартал. Преди Втората световна война той бе дом на една от най-жизнените еврейски общности в света. Сега тази общност донякъде бе само спомен. Видя как няколко старчета излязоха с треперещи нозе от дискретната врата на Градската синагога на Виена и поеха към близкия площад, заобиколен от ресторанти. Един от тях бе италианско заведение, където се бе хранил за последен път с Леа, първата му съпруга, и Даниел, единственото им дете.

Тогава бяха паркирали колата си на съседната улица. Габриел забави крачка под тежестта на спомена: сякаш отново се мъчеше да разкопчае колана на седалката на сина си и усещаше лекия вкус на вино по устните на жена си, когато тя го бе целунала за последен път. Спомни си и колебливия звук на двигателя — като от плоча, пусната на погрешна скорост, — защото бомбата се бе захранила от акумулатора. Прекалено късно бе изкрещял на Леа да не завърта ключа втори път. Бе последвал ослепителен бял пламък, а после той я загуби с детето завинаги.

Сърцето на Габриел кървеше… Не сега, каза си той, когато сълзите замъглиха очите му. Предстоеше му още работа. Вдигна лице към небето.

Не е ли красиво? Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети…

Погледна часовника си; имаше десет минути да стигне до тайната квартира. Забърза по пустите улици, обзет от силно предчувствие за съдбовна неизбежност. Заради времето е, каза си. Виена винаги го депресираше. А най-много — когато валеше сняг.