Крис Картър
Галерия на мъртвите (24)

24.

Щом излязоха от къщата на Линда Паркър, детективите решиха да си поделят разпитите, които смятаха да проведат следобед. Робърт щеше да отиде при родителите на Линда в Чевиът Хилс, а Карлос щеше да се отбие в модната агенция в Западен Холивуд, където беше работила. По една случайност и двамата се върнаха в сградата на Главното управление на полицията само през няколко секунди. Хънтър току-що беше заключил вратата на стария си буик, когато Гарсия спря до него.

— Пристигаш или тръгваш отново? — попита Карлос, когато слезе от колата си.

— Току-що дойдох.

— Е, как мина разговорът?

— Трудно — отговори Робърт. — Родителите й са в шок. Да изкопча някаква информация от тях беше много бавна и тактична работа.

— Затова ти отиде при тях, а аз проверих модната агенция. Ти си много по-тактичен от мен. Все едно, научи ли нещо?

— Нищо разтърсващо — обясни Хънтър. — Както ни казаха, майката на Линда Паркър е била и най-добрата й приятелка. Често са излизали заедно. Ходили са на почивка. Правили са заедно повечето неща, които правят най-добрите приятелки. Тя твърдо заяви, че Линда винаги й е казвала всичко, което се случва в личния й живот, включително за мъжете, с които се среща.

Гарсия недоверчиво наклони глава настрана.

— Повярва ли й?

— Не. Никой не казва на никого всичко, за колкото и добри приятелки да се мислят. Всички крием тайни.

— Особено когато става дума за взаимоотношенията между майка и дъщеря — отбеляза Гарсия. — Не виждам как една дъщеря би казала на майка си всичко, независимо колко либерални и непредубедени са и двете.

— Но трябва да работим с това, с което разполагаме — каза Хънтър. — А то е, че според майка й Линда Паркър не се е срещала с никого. Всъщност тя ми каза, че дъщеря й никога не е имала сериозно гадже.

— Никога? Наистина ли?

Те влязоха в полицейското управление, прекосиха фоайето с рецепцията и минаха през охраната.

— Линда нямала време за връзки — поясни Хънтър. — След гимназията съсредоточила всичките си усилия в кариерата си, за да влезе в света на висшата мода. Майка й каза, че гаджетата били разсейване и отклоняване на вниманието и Линда много добре знаела как да живее без тях.

Двамата детективи стигнаха до асансьора.

— В общи линии хората от модната агенция ми казаха същото. Линда Паркър нямала гаджета и била изключително съсредоточена в кариерата си.

— Но научих и нещо друго, което може да ни помогне — добави Хънтър.

— Какво?

— Емили Паркър не била само майка и най-добра добра приятелка на Линда. Тя й помагала и с присъствието й в интернет — Фейсбук, Туитър, Инстаграм, ЮТюб и електронната поща.

— Да?

— Това означава, че тя знае потребителските имена и паролите на всички профили на Линда.

— Еха. И няма да се наложи да хакваме нищо?

— Не и този път.

— По дяволите, сигурно ще е за първи път.

— Освен това майка й ми каза, че в деня, когато е била убита, Линда е била много заета — пет фотосесии в пет студия, разпръснати из целия Лос Анджелис.

— Да. И аз получих същата информация от модната агенция. Ще трябва да проверим всичките.

Докато вървяха към отдел „Обири и убийства“, и двамата се намръщиха, когато забелязаха, че вратата на кабинета им е открехната.

— Забрави ли да заключиш? — попита Хънтър.

Гарсия го изгледа накриво.

— Ти излезе след мен, не помниш ли? Ако някой е забравил да заключи, това си ти.

— Никога не забравям да заключа вратата.

— Може би капитанът е там — предположи Карлос.

— Да, но защо?

Те стигнаха до кабинета си и спряха пред отворената врата. Капитан Блейк не беше там. Висока метър и седемдесет жена стоеше пред дъската със снимките с гръб към тях и ги разглеждаше. Черната й коса беше оформена в елегантна прическа, дълга до раменете. Носеше идеално ушито тъмносиво сако и същата на цвят, дълга до коленете пола.

Хънтър веднага се досети коя е.

Гарсия, от друга страна, нямаше представа коя е жената. Той беше и много по-импулсивен.

— Извинете — рече с твърд и настойчив тон. — Коя сте вие, по дяволите, и какво правите тук?

— Той я е одрал? — попита непознатата, без да се обръща и напълно пренебрегвайки въпроса му. — И е отрязал ръцете и ходилата й? — Изненадата в гласа й беше безспорна.

Гарсия врътна глава и отвори широко очи от почуда.

— Извинете, госпожо, трудно ли чувате? Не можете да влизате тук.

— И какво е това, по дяволите? — попита жената, все още обърната към дъската. — Замразена котка? Какво става тук?

Карлос погледна озадачено партньора си.

— Реална ли е тя? Коя е тази жена, по дяволите? И как да включим слуховия й апарат? — Отново се обърна към непознатата: — Хей, луда жено. Имам шоколад.

— Тя е от ФБР — каза Хънтър.

Жената най-после се обърна с лице към детективите.

— Наблюдателен сте. Аз съм специален агент Ерика Фишър от отдел „Поведенчески анализ“ в НЦАНП. — Тя пристъпи две крачки към тях и протегна ръка. Имаше малка бенка над левия ъгъл на устните, която придаваше допълнителен чар на и без това много привлекателното й лице със сърцевидна форма. Очите й, които бяха черни като косата й и загадъчни като закодирано съобщение във военно време, се втренчиха в Хънтър.

Нито единият от детективите не стисна ръката й, но Хънтър устоя на погледа й. Гарсия мина покрай жената и застана между нея и дъската.

— Независимо коя сте, специален агент Ерика Фишър, пак не можете да влизате тук.

— Грешите — отвърна тя, най-после отмести очи от Хънтър и се обърна с лице към Гарсия. — Нека позная. Вие сигурно сте детектив Карлос Гарсия, роден в Сао Пауло, Бразилия. Майка ви е американка, учителка по история. Баща ви е бразилец, федерален агент за бразилското правителство. Родителите ви са се развели и вие и майка ви сте се преместили в Лос Анджелис, когато сте били десетгодишен. Баща ви е останал в Бразилия, където живее и до днес. Постъпили сте в полицията веднага щом сте завършили гимназия и сте постигнали забележителен напредък.

Карлос се намръщи първо на нея и после на Хънтър, но специален агент Ерика Фишър още не беше приключила.

— След като две години сте си скъсали от работа задника като детектив в Северен Лос Анджелис, са ви дали възможност да избирате. Това не се случва на мнозина млади детективи. Избрали сте да отидете в отдел „Убийства“. Оженили сте се за ученическата си любов Ана Престън. Нямате деца.

— Биографията ми ли смятате да пишете? — попита Гарсия.

Агент Фишър се усмихна и отново насочи поглед към Хънтър.

— А мълчаливецът там може да е само детектив Робърт Хънтър. Изглеждате малко по-различен от снимките, които имаме в нашите архиви.

Хънтър не каза нищо.

— Слушала съм страшно много за вас, детектив Хънтър. Чела съм книгата ви. Всеки агент в НЦАНП я е чел. Задължителна част от обучението ни е. Изумителна е.

Робърт продължаваше да мълчи.

— Мислите, че сме сгрешили? — попита Гарсия, отново привличайки вниманието й към себе си. — Така казахте, нали? И какво по-точно имахте предвид?

Агент Фишър пак не обърна внимание на думите му и за момент придоби такъв вид, сякаш се чудеше какво да направи.

— Ехо? — попита Карлос. — Наистина ли е глуха? — обърна се той към партньора си.

Агент Фишър въздъхна раздразнено.

— Не съм глуха, детектив Гарсия, и под „грешите“ имах предвид, че ФБР поема разследването. Вие може… да преминете към следващия си случай или да хапнете понички, или каквото друго правите обикновено.

Последва стъписано мълчание.

— Моля? — намръщи се Гарсия.

— Кое не разбрахте? — попита агент Фишър.

— Онова, че ФБР поема нашето разследване.

— Правилно сте чули, детектив Гарсия — потвърди тя. — Заповедите ми са да изчакам, докато ви съобщя извънредната новина, но вие бяхте нетърпеливи да я чуете, затова… Ето, научихте я. Случаят вече не е на лосанджелиската полиция.

— Кой ви нареди да изчакате? — най-после наруши мълчанието си Хънтър.

— Моля? — Агент Фишър се премести така, че да може да вижда и двамата детективи, без да се налага да се обръща всеки път.

— Казахте, че имате заповед да изчакате. Кой ви издаде заповедта?

— Аз.

Отговорът изненада всички, защото дойде от човека, който сега стоеше на вратата на кабинета на Хънтър и Гарсия.