Дот Хъчисън
Лятото на ангелите (31)

Имало едно време момиченце, което се страхувало да не се пречупи.

Или да не се пречупи още повече. Беше достатъчно честна пред себе си, за да признае, че е сломена от много дълго време. Част от проблемите успя да реши; върху други още работеше. Някои, знаеше го добре, никога нямаше да се излекуват. Дори ако тялото й някой ден изтриеше белезите, раните в душата й щяха да останат.

Болеше я — всеки път, когато си признаваше, че никога няма да бъде цяла.

Но си го призна, понеже известно количество болка й беше нужна, дори здравословна.

Когато се натъкваше на сломените си места — когато кошмарът се оказваше твърде жив или някой я докоснеше по начин, твърде наситен със спомени, когато я попиташе защо мрази да се снима — тя си напомняше как вече отдавна не е онова малко момиченце.

Имаше си ново име, което татко й и приятелите му не бяха докосвали.

Отиде в колеж и завърши с отличие.

Имаше приятели, макар че след завършването изгуби връзка с повечето от тях. Но запази някои приятелства дори след преместването си и завърза нови…

Върна се обратно във Вирджиния. За малко да се откаже, но й се стори глупаво да избягва целия щат, понеже тук е била толкова нещастна в течение на години. Нали не беше по вина на щата? И понеже завръщането във Вирджиния беше проява на храброст, тя не се нарече страхливка, задето избягваше родния си град. Позволи си да отпусне юздите поне толкова.

Имаше работа, която обичаше, и ужасно се гордееше с нея. Помагаше на хората, помагаше на децата. Деца досущ като малкото момиченце, каквото беше и тя навремето. Имаше много неща, които още не беше достатъчно силна да прави или да бъде, и може би никога нямаше да стане, но това можеше да върши. Можеше да помага на децата, които толкова се нуждаеха от помощта й, и не се налагаше за това да се насилва отвъд точката на пречупване.

И всеки път, когато започнеше да се съмнява; винаги, когато се чувстваше като напластяване на белези, а не като истинска личност, си спомняше за своя ангел и черпеше сили от спомена. Мечето все още седеше на леглото й, подарък и благословия. Беше попило толкова много сълзи, нейни сълзи през годините, но в крайна сметка стана свидетел и на радостния й плач, а също и на сълзите, които избликват от твърде буен смях.

И в определен смисъл нейният ангел не спираше да бди над рамото й. Шокира се, когато видя жената ангел, докато обикаляше да пазарува едно-друго за малкия си апартамент. Не беше съвсем сигурна защо. В крайна сметка дори ангелите трябва да живеят някъде. Но светът беше толкова голям. Беше знак, реши момиченцето, че е попаднала точно там, където трябва. Беше тук, помагаше на деца и ангелът й също още помагаше на деца! Беше си все същата дама ангел!

Момиченцето бе надигнало глава и вече не се страхуваше.