Карлийн Томпсън
Шестица купа (19)

3.

Моника си наля още една чаша скоч със сода и се върна в леглото. Знаеше, че е пила прекалено много, но не можеше да заспи. Бездействието през последните дни я влудяваше. Беше свикнала да работи по дванайсет часа на ден. Обичаше да работи, докато не капне. Със сигурност беше по-добре, отколкото да има толкова много време да мисли.

Когато беше напуснала Уилинг, за да отиде в колежа, мислеше, че никога няма да се върне. Беше се насилвала да праща по някое писмо на дъртата вещица. Понякога тя й отговаряше със студени лицемерно набожни послания, в които винаги я порицаваше за неуспехите й. Когато преди десет години умря, остави всичко за благотворителност. Моника изпрати кошница цветя, но естествено, не отиде на погребението.

Макар че не го беше признала пред Кристъл, Дениз или Лоръл, старицата винаги беше подозирала, че тя има нещо общо със смъртта на Фейт. Беше разбрала за Шестица купа. Пръстите на Моника се стегнаха около чашата. Беше подценила любопитната нахална гаднярка. Докато Моника беше на училище, тя всеки ден беше претърсвала стаята й. Подслушвала беше телефонните й разговори. Беше играла изумително хитри игрички на думи, за да изкопчи информация от нея. С времето Моника беше станала също толкова ловка в игрите като старицата, но не и преди случайно да издаде важна информация.

Проблемът беше, че Моника не знаеше колко от тази информация е разпространила дъртофелницата. Не се беше тревожила за това, когато тя беше получила фатален удар. Тогава от смъртта на Фейт бяха минали три години и не беше имало никакви отзвуци. Сега, след десет години, нещата бяха различни. Кариерата й бе всичко за нея. Кариерата й и Джон Тейт. Бяха неразривно свързани, защото независимо колко добър адвокат беше тя, в сърцето си знаеше, че не би постигнала такава внушителна длъжност във фирмата на толкова млада възраст без помощта на Джон.

Грабна телефона и набра номера на Джон. След две позвънявания той вдигна.

— Джон, много се радвам, че те намирам — каза тя леко задъхано. Страх я беше, че ще го ядоса. Той не обичаше да го търси вкъщи.

— Преглеждам едни документи. — Гласът му беше хладен и напълно лишен от акцент. Беше й казвал, че му е трябвала цяла година обучение, за да се освободи напълно от акцента си от Мисисипи, който ненавиждал. Сега никой не би могъл да отгатне корените му по говора му. — Голдстийн са тук на вечеря.

— Как са нещата в офиса?

— Скучни са без теб. — Явно и той беше обърнал няколко чашки, иначе никога не би казал нещо толкова лично по телефона. — Кога се връщаш?

— Погребението на приятелката ми е в понеделник.

— Значи ще се видим във вторник.

— Може би. Възможно е да остана още ден-два.

— Защо?

— Да се погрижа за някои неща.

— Да се погрижиш? Ти не си адвокат на Анджела Ричи.

— Да, не съм. — Моника изведнъж се почувства нервна и отпи глътка от скоча. — Просто ще ми трябват няколко дни.

— Моника, нали не си забравила Кели Кингфорд? Процесът е след две седмици.

— Не съм, разбира се. Ще бъда готова. Винаги съм готова. А Стюарт Бърджес?

— Излезе под гаранция от един милион долара.

Не беше казала на останалите, че нейната адвокатска кантора представлява бившия съпруг на Анджела, и нямаше намерение да го прави.

— Призна ли нещо пред теб?

— Не. И дори това куку да е убило Анджела, не искам да знам. Вероятно ще трябва да го изпратим в съда, а не можем да го накараме да лъжесвидетелства и да каже, че не я е убил, ако знаем, че го е направил.

— Не го е направил.

Джон тихо се засмя.

— Трябва да работим добре за клиентите си, но не е нужно да им вярваме.

— Смяташ, че е виновен?

— Да, но твоята вяра в невинността му, въпреки че е бивш съпруг на приятелката ти, ще е от полза, ако успееш да се оправиш с бъркотията на Кингфорд навреме, за да станеш втори съдружник, когато Бърджес се изправи пред съда.

Това беше шансът на живота й. Анджи беше международна знаменитост, Стюарт Бърджес — ексцентричен милионер. Медиите щяха да полудеят по делото.

— Смятам да стана втори съдружник — пламенно каза тя.

— Значи е по-добре да се върнеш възможно най-бързо.

— Аз…

Чу женски глас да казва:

— Скъпи, изостави ме сама с гостите. Някакъв проблем ли има?

— Не — бързо отговори Джон. — Сега слизам. — И след миг тихо каза на Моника: — Трябва да вървя.

— Да, разбирам. — „Скъпи“ беше го нарекла тя с нежния си сладък гласец. Мила, пасивна, прекрасната Луан Тейт, момичето на Джон още от гимназията. Той никога нямаше да изостави нито нея, нито двете им деца. — Ще се прибера възможно най-бързо — каза Моника.

— Добре. Затварям.

— Джон — внезапно каза тя. — Обичам те.

— Ъ… До скоро.

Тя затвори и се просна по гръб на леглото. Помисли си, че не й беше казал, че я обича, защото го беше страх, че Луан ще го чуе. После се изсмя грубо. „Да бе, Моника. Този скоч ти е размътил мозъка, направил те е сантиментална и романтична.“ Джон никога не й беше казвал, че я обича.

Но пък и Чък Ландис не й го беше казвал. Предната вечер Лоръл я беше зашеметила с думите, че Моника някога си е падала по него. Не беше подозирала, че Лоръл или някой друг е подозирал за чувствата й към Чък. Беше го желала толкова силно, че му беше предложила да стане неин първи любовник. Беше съвсем убедена, че сексът е начинът да го отнеме от Кристъл. Никога в живота си не се беше чувствала толкова унизена, както когато й отказа. Така и не беше казвала на никого, че е била увлечена по мъж явно под нейното интелектуално ниво, макар жестока ревност да я беше раздирала всеки път, когато го видеше с Кристъл или с някое друго момиче.

Въпреки това преследването на Чък беше създало модел, който тя следваше оттогава. Психологът й беше казал, че иска само обвързани мъже, защото се опитва да пресъздаде детството си. Баща й я беше изоставил заради жена. И оттогава тя се опитваше да победи тази „друга жена“, търсеше мъж, който ще избере нея, но това така и не се беше случило. Не се случи с Чък преди тринайсет години, не се случи и с петимата омъжени мъже, които дойдоха след него, не се случваше и с Джон сега. Джон беше физически привлечен от нея. Емоционално й се възхищаваше. Уважаваше бързата й мисъл и качествата й в правото, отдадеността й на работата.

Възхищението и уважението бяха далеч от любовта, но това беше всичко, с което разполагаше. Не можеше да понесе да ги изгуби, което значеше, че Джон никога не трябваше да научава за Фейт Хауард и Шестица купа.

И нямаше да научи, независимо какво щеше да й коства да запази тайната.