Томас Ман
Буденброкови (45) (Упадък на едно семейство)

Глава втора

В началото на февруари 1856 година след осемгодишно отсъствие Кристиан Буденброк се завърна в родния си град. Той пристигна с пощенската кола от Хамбург. Беше облечен в жълт костюм на едри карета, който явно издаваше нещо тропическо, донесе човката на една мечоносна риба и една дълга захарна тръст и прие с отчасти разсеяно, отчасти смутено държане прегръдките на консулшата.

Той запази това държане и сутринта на другия ден след пристигането си, когато семейството отиде в гробището пред Крепостната порта, за да положи венец на гроба. Застанаха един до друг на засипания от сняг път пред доста голямата плоча, върху която имената на почиващите тук обкръжаваха издялания от камък семеен герб… пред изправения мраморен кръст досам малката гола през зимата гробищна горичка. Тук бяха всички, с изключение на Клотилда, която беше заминала за „Немилост“, за да наглежда болния си баща.

Тони положи венеца върху бащиното име, издълбано наскоро със златни букви в плочата, и после въпреки снега коленичи край гроба, за да се помоли тихо; черният воал се развяваше около снагата й, а широката й рокля се разстилаше доста живописно и устремно встрани. Един бог знаеше колко скръб и благочестие, а от друга страна — колко суетност на хубава жена имаше в това изящно положение. Томас нямаше настроение да мисли върху това. Но Кристиан погледна отстрани сестра си със смесено изражение на присмех и плахост, като че искаше да каже: „Ще можеш ли да дадеш сметка за това? Няма ли също да се смутиш, когато се изправиш? Колко неприятно!“ Когато стана, Тони улови тоя поглед, но съвсем не се смути. Тя отметна назад глава, оправи воала и роклята си и се обърна с достолепна увереност да си върви. Кристиан явно почувствува облекчение.

Ако покойният консул със своята фанатична любов към бога и разпнатия на кръста беше първият в рода си, който таеше и подхранваше некатадневни, нееснафски и диференцирани чувства, то двамината негови синове, както изглеждаше, бяха първите Буденброкови, които изтръпваха плахо от свободното и наивно проявяване на такива чувства. Томас сигурно бе изживял с по-раздразнителна болезненост смъртта на баща си, отколкото, да речем, дядо му загубата на своя баща. Но въпреки това той не падаше на колене край гроба, никога не бе се хвърлял като сестра си Тони на масата, за да хлипа детински, чувствуваше във висша степен неуместни примесените със сълзи едри приказки, с които мадам Грюнлих между печеното и десерта обичаше да превъзнася качествата на характера и личността на покойния баща. Спрямо такива изблици той проявяваше тактична сериозност, спокойно мълчание, сдържано поклащане на главата, но тъкмо тогава, когато никой не бе споменал или помислил за мъртвеца, неговите очи се пълнеха бавно със сълзи, без изражението на лицето му да се промени.

Кристиан се държеше другояче. При тия наивни и детински излияния на сестра си той просто не беше в състояние да запази самообладание; навеждаше се над чинията си, извръщаше се, издаваше потребност да се скрие някъде, прекъсваше я дори неколкократно с тихо и измъчено „Боже мой… Тони…“, като в същото време големият му нос се набираше в безчислени бръчици.

Нещо повече: той проявяваше открито безпокойство и смут всеки път, когато разговорът се обърнеше към покойника, и изглеждаше, че се плашеше и отбягваше не само неделикатните прояви на дълбоки и тържествени чувства, но и самите чувства.

Не бяха го виждали нито веднъж да отрони сълза за смъртта на бащата. Това не можеше да бъде обяснено единствено с дългото отвикване. Но беше забележително, че той — противно на обичайното си отвращение към подобни разговори — непрекъснато дръпваше насаме сестра си Тони и я караше да му разказва твърде нагледно и в подробности какво беше се разиграло онзи страхотен следобед на смъртта: защото мадам Грюнлих разказваше извънредно живо.

— Значи, беше жълт? — попита той за пети път. — Какво изкрещя момичето, когато се втурна при вас?… Значи, беше съвсем жълт?… И не можа да каже нищо, преди да умре?… Какво каза момичето? Какво само могъл да направи още? „Уа… уа?…“

Той замълча, мълча дълго време и неговите малки, кръгли, хлътнали очи блуждаеха бързо и замислено из стаята.

— Отвратително! — каза той внезапно и се видя, че докато се изправяше, го полазиха тръпки.

И той започна, да ходи непрекъснато напред-назад из стаята с неспокойни и замислени очи, а Тони се чудеше, че брат й, който по непонятни причини сякаш се срамуваше, когато тя скърбеше гласно за баща си, повтаряше още по-високо, с един вид страшна замисленост, неговите предсмъртни звуци, които с много труд бе успял да изкопчи от прислужничката Лина.

Кристиан съвсем не беше се разхубавил. Беше сух и бледен. Кожата по черепа му лежеше силно обтегната, големият гърбав нос изпъкваше остър и безплътен между скулите, а косите на главата му бяха вече явно оредели. Шията му беше тънка и много дълга, а мършавите му нозе показваха силно изкривяване навън… Обаче изглеждаше, че престоят в Лондон беше му повлиял най-силно, а тъй като и във Валпарайзо беше дружил повечето с англичани, цялата му осанка беше придобила нещо английско и то му прилягаше доста добре. Нещо английско се криеше също в удобната кройка и вълнения, здрав плат на костюма му, в елегантността на широките му и солидни обувки и в начина, по който червено-русите, гъсти мустаци висяха с възкисел израз над устата му. Дори ръцете му, матовобели и порести, каквито стават от жега, по необясними причини правеха впечатление на английски с ниско отрязаните и заоблени, чисти нокти.

— Я кажи — попита той неочаквано, — известно ли ти е това чувство… мъчно е да се опише… когато си нагълтала корав залък и отзад те боли целият гръб?

При това целият му нос отново се покри с обтегнати дребни бръчици.

— Да — отговори Тони, — това е най-обикновено нещо. Но като изпиеш глътка вода…

— Така ли? — възрази той недоволно. — Не, струва ми се, че не се разбираме.

И по лицето му премина някаква неспокойна сериозност.

В същото време той беше първият в цялата къща, който започна да изпада във волно и чуждо на траура настроение. Не беше забравил умението да имитира покойния Марцелус Щенгел и често говореше по цели часове като него. На трапезата попита за градския театър — има ли добър състав, какво се играе…

— Не зная — каза Том с прекалено равнодушно натъртване, за да не се забележи сприхавостта му. — Това не ме занимава сега.

Но Кристиан като че не чу нищо и заговори за театър.

— Не мога просто да ви опиша с какво удоволствие отивам на театър! Дори само думата „театър“ почти ме ощастливява… Не зная дали някой от вас изпитва подобно чувство? Бих могъл да седя с часове неподвижно и да гледам спуснатата завеса… При това се радвам, както когато бях дете и влизахме тук да видим какво ни е донесъл дядо Коледа… Дори само настройването на оркестровите инструменти! Бих ходил на театър само за да слушам това!… Особено обичам любовните сцени… Някои жени умеят тъй добре да уловят с две ръце главата на любимия… Изобщо актьорите… В Лондон и във Валпарайзо дружех много с актьори. В началото бях наистина горд, че мога да разговарям с тях в обикновения живот. В театъра наблюдавам внимателно всяко тяхно движение… много интересно е! Някой каже последната си дума, обръща се най-спокойно и излиза бавно, уверено и без смущение през вратата, макар да знае, че очите на целия театър са впити в гърба му… Как може подобно нещо! По-рано непрекъснато копнеех да надникна поне веднъж зад кулисите… да, а сега съм там, кажи-речи, като у дома си, смея да твърдя това. Представете си: в един оперетен театър… това се случи в Лондон… една вечер завесата се дигна, докато аз бях още на сцената… Приказвах с мис Уатерклоз… госпожица Уатерклоз… много хубаво момиче. Както и да е! Неочаквано пред мене се открива салонът със зрителите… Ей богу, не зная как съм побягнал от сцената!

От малцината, които се намираха на трапезата, се засмя само мадам Грюнлих, но Кристиан продължи да говори и очите му шареха наоколо. Говореше за английски концертни певици по кафенетата, разказа за някаква дама, която излизала на сцената с напудрена перука, чуквала с дълъг бастун по пода и пяла песента:

— Мария, знаете ли, Мария е най-безсрамната от всички… Когато някоя направи най-грешното: That’s Maria^[1]. Мария, знаете, е най-лошата от всички… порокът…

Той произнесе последната дума с отвратително изражение, като набърчи носа си и дигна дясната ръка с препънати пръсти.

— Assez, Кристиан! — каза консулшата. — Това съвсем не ни интересува.

Но погледът на Кристиан се плъзна разсеяно над нея и той сигурно би престанал да говори дори без нейното възражение, защото, докато малките му кръгли, хлътнали очи шареха неуморно, сам като че беше потънал в дълбок, неспокоен размисъл върху Мария и порока.

Внезапно той рече:

— Странно… понякога не мога да гълтам. Да, няма нищо смешно, за мене това е страшно сериозно. Помисля си, че може би не мога да гълтам, и после действително не мога. Залъкът се намира вече там, най-отзад, но това тук, шията, мускулите… просто не работят… не се подчиняват на волята, знаете. Да, работата е следната: аз дори не се решавам да си послужа както трябва с волята.

Тони извика извън себе си:

— Господи, Кристиан, какви глупости дрънкаш! Не се решаваш да си послужиш с волята, за да гълташ… Не, ти наистина ставаш смешен! Какво собствено си седнал да ни приказваш…

Томас мълчеше. А консулшата каза:

— Това е от нервите, Кристиан. Да, крайно време беше да се прибереш у дома; тамошният климат щеше накрай да те поболи.

След като се нахрани, той седна пред малкия хармониум, който се намираше в трапезарията, и си придаде вид на виртуоз пианист. Тръсна глава назад, като че отмяташе косите си, поразтри ръце и погледна отдолу нагоре в стаята; после беззвучно — без да натиска педалите, защото съвсем не умееше да свири и беше въобще немузикален като повечето Буденброкови, — наведен усърдно напред той започна да манипулира с баса, изпълняваше безумни пасажи, дръпваше се назад, гледаше в унес нагоре и с двете ръце блъскаше мощно и победно клавишите… Дори Клара започна да се смее. Свирнята му беше измамна, преизпълнена от страст и шарлатания, преизпълнена с неотразим комизъм, който носеше фарсовия и ексцентричен англо-американски характер и нямаше никакво намерение да засегне дори за миг неприятно някого, защото той самият се чувствуваше извънредно благат и уверен.

— Винаги ходех много често на концерти — каза той, — прави ми удоволствие да гледам как се държат хората с инструментите си!… Да, наистина дивно е да бъдеш човек на изкуството!

После започна отново. Ала внезапно спря. Съвсем неочаквано стана сериозен — така изненадващо, че изглеждаше сякаш от лицето му падна маска. Той се изправи, прокара ръка през редките си коси, отиде на друго място и седна там мълчалив, разстроен и с неспокоен поглед; върху лицето му се изписа изражение, като че се вслушваше в някакъв тайнствен шум.

— Понякога намирам, че Кристиан е малко странен — каза една вечер мадам Грюнлих на брат си Томас, като останаха насаме. — Как говори той собствено? Струва ми се, че навлиза някак забележително в подробностите… не зная как да се изразя! Разглежда нещата от такава чудновата страна…

— Да — каза Том, — много добре разбирам какво искаш да кажеш, Тони. Кристиан е безкрайно индискретен… трудно е да се намери подходящ израз. Липсва му нещо, което може да бъде наречено равновесие, лично равновесие. От една страна, той не е в състояние да запази самообладание спрямо нетактични наивности на други хора… Не е дорасъл дотам, не умее да сподавя раздразнението си, загубва напълно хладнокръвието си… От друга страна обаче, може да загуби до такава степен хладнокръвието си, че сам изпада в най-неприятна бъбривост и разкрива най-съкровените си мисли. Понякога това изглежда просто страшно. Не ти ли се струва, като че говори трескав човек? Когато някой бълнува, той е точно така невъздържан и безогледен… Ах, работата стои просто така: Кристиан се занимава прекалено много със самия себе си, с процесите в собствената си душа. Понякога го обзема истинска мания да извади наяве и да даде гласност на най-дребните и най-дълбоките от тия процеси… процеси, за които един разумен човек нехае, за които не иска да знае, и то по простата причина че се стеснява да ги довери другиму… В подобно доверяване се крие много безсрамие, Тони! Виждаш ли, друг човек също може да каже като Кристиан, че обича театъра, но ще го каже инак, с по-лек, по-скромен акцент. Кристиан обаче го казва натъртено, което значи: тази моя страст към сцената не е ли нещо небивало забележително й интересно? При това той воюва с думите, преструва се, че се бори да даде израз на нещо изключително изящно, потайно и странно…

— Ще ти кажа едно — продължи той след известна пауза, като хвърли цигарата си през вратцата на решетката от ковано желязо в печката. — Сам понякога съм размишлявал върху това плахо, тщеславно и любопитно занимание със себе си, защото и аз по-рано имах тая склонност. Но забелязах, че то прави човека разсеян, ленив и неуверен… а увереността, равновесието е за мене главното. Винаги ще има хора, на които е дадено правото за тоя интерес към самите тях, за това подробно наблюдение на собствените усещания, това са поетите, които са в състояние да дадат достоверен и красив израз на собствения си, предпочитан вътрешен живот и по тоя начин обогатяват чувствения мир на други хора. Но ние, дете мое, сме обикновени търговци, нашите самонаблюдения са отчаяно незначителни. В краен случай можем да кажем, че настройването на оркестрови инструменти ни доставя забележително удоволствие и че понякога не се решаваме да наложим волята си, за да глътнем нещо… Ах, поврага, ние трябва да се запретнем и да постигнем нещо, както нашите предшественици са постигнали…

— Да, Том, ти изказа моето мнение. Като си представя, че тези Хагенщрьомови все повече и повече се надуват… о, господи, тези гадове, знаеш… Мама не иска да чува тая дума, но тя е единствено подходяща. Да не би да мислят, че в тоя град, освен тях няма други знатни семейства? Ха, иде ми да се изсмея, знаеш, иде ми да се изсмея на глас!…