Стивън Кинг
Другият (144)

5.

Потеглиха с комбито към къщата на Болтън и завариха Клод и Юн да пият кафе на верандата. Лави, седнала на инвалидната количка, плевеше градинката си; нахлупила беше голяма сламена шапка, захапала беше цигара, кислородната бутилка беше в скута й.

— Как мина нощта? — попита Ралф.

— Нормално — отговори Юн. — Вятърът беше доста силен и отначало ми пречеше да заспя, но после спах като къпан.

— А ти, Клод? Всичко наред ли е?

— Ако питаш дали съм усетил някой да обикаля наоколо, не съм. И майка ми нищо не е усетила.

— Може би защото в Типит се е случило нещо, така ни казаха колегите — обясни Алек. — Имало опит за проникване с взлом в една къща. Собственикът чул трошене на стъкла, грабнал пушката и подплашил разбойника. Описал го на полицаите като мускулест мъж с брадичка катинарче и с много татуировки.

— Не съм си излизал от стаята! — вбесено извика Клод.

— Не се и съмняваме — кимна Ралф. — Може да е бил онзи, когото търсим. Отиваме в Типит да разберем какво точно е станало. Ако онзи го няма — предполагаме, че вече е избягал, — ще вземем самолета за Флинт Сити и там ще решим какво да предприемем по-нататък.

— Въпреки че едва ли можем да направим каквото и да било — добави Голд. — Щом той не се навърта тук и не е в Типит, кой го знае къде е.

— Някакви други следи? — попита Клод.

— Нито една — промърмори Алек.

Лави се приближи до тях с инвалидната си количка:

— Ако решите да си вървите вкъщи, отбийте се на връщане от Типит и ще ви спретна сандвичи от пилешкото, дето остана. Стига да нямате нищо против да го ядете два пъти, де.

— Непременно — усмихна й се Хауи. — Благодаря и на двама ви.

— Аз трябва да съм благодарен — заяви Клод.

Ръкува се с всички подред, Лави разпери ръце да прегърне Холи, която в първия миг се стресна, но не се възпротиви.

— Да се върнеш жива и здрава — прошепна й Лави.

— Добре — отговори Холи, надявайки се да изпълни обещанието си.