Евгений Велтистов
Милион и един ден ваканция (7)

Шеста глава,
в която всичко продължава от самото начало

— Как са успехите, скъпи астронавти? В Далечния космос ли сте вече?

Николай Семьонович, директорът на горското училище, малко присмехулно ги гледа от големия колкото цялата стена екран: виждате ли, аз съм далече, сам съм в празното училище, а всичко знам за вас. Директорът е млад, но е вече математическо светило. За него казват, че нощем чертае графици за бъдещето, като отнапред съставя не само програма на занятията, но и предвижда постъпките на своите ученици, дори, техните пакости.

— Карен, ти вече ориентира ли се в галактиките? Алка, не се и съмнявам, е обиколила целия кораб… Олег, имаш ли нови рисунки? Надявам се, че Вселената ви поднася своите малки уроци!…

— Всичко е наред! — доложи Пап. — Летим…

— Родителите летят към вас — каза директорът. — Пожелавам ви щастлив Родителски ден!

Камерата превключи на Марс и те видяха как директорът разговаря с диспечера за другите ученици.

Тържествен ден за всички ученици от горското училище, за всички деца от Земята! Да бъдеш до родителите си, където и да работят те, да видиш, да научиш как цяла година са живели без тебе… Да се гмурнеш заедно с баща си в морските дълбини, да идеш на лов за октопод, да се спуснеш със ски от страшно високата планина, да прескачаш със скафандър малките лунни кратери, да видиш в Далечния космос угасналото Слънце — всичко това са най-щастливите часове за бъдещите водолази, космонавти, изследователи. Радостта ще стигне за цяла година!… После самолетите, подводниците, ракетите ще върнат децата обратно. И отново на училище — първи септември, зимата, пролетта, дългите месеци до новия Родителски ден.

— Ще разбера кога ще пристигнем — каза, надигайки се, Пап. — А сега яжте марсиански портокали. Само при условие че няма да избягате!

— Защо пък? — попита наивно Олег. — Скоро ще пристигнем…

— Знам ви аз вас! — закани се с пръст Пап.

— Добре, че не ни даде домашно: извадете портокала от кората, без да я обелвате — каза язвително Алка, още щом Пап си отиде.

— Кълбото… — мрачно си спомни Карен. — Как да си върнем Кълбото?

— А какво ли е станало там — забавило ли се е времето на Тутик? — попита Олег.

— Или може би са свалили Мишук от престола — предположи Карен — и той е избягал в космоса?…

— Вие нищо не знаете — каза Алка. — Тутик е музей. Там са оставили един крал. За екскурзиантите. Наистина не са подбрали много добър. Но друг сигурно не е имало. — Алка въздъхна. — Аз видях как неговият слуга му караше масата със закуската…

— Каква маса? На колелца ли? — заразпитваха момчетата. — Нима не му стига кухнята-автомат?

— Та вие не сте ли чели за кралете? Ами че един крал никога няма да протегне ръка, за да натисне копчето на автомата. Всичко трябва да му сложиш на масата! Този крал има само един слуга, но той е много сериозно момче. Исил — така ли се казваше?

— Бармалей — намръщи се Олег.

— Исил е красиво име… Дай ми, Исил, един портокал.

И Олег, подчинявайки се на царствения жест на Алка, й донесе сребрист марсиански портокал.

— Обели го. Но по-бързо… Със зъби! Имаш ли зъби?

Олег с всички сили сваляше жилавата кора на плода.

— Кълбото! — мрачно каза Карен. — Ей сега ще нахълтам при Мишук: или Кълбото, или отричане от престола!

— Наистина, как ще се върнем? — помисли си на глас Олег. — Ами ако повреди Кълбото?

— Нищо чудно. Ще го нареже и ще го сложи по пръстените си! Или ще си го окачи на кралската шия! — Алка огледа приятелите си. — А ние може и да не се върнем обратно на Земята!

— Ка-ак? — Дори Карен, който винаги разбираше Алка, беше объркан.

— Ами ей така! Ще отлетим в Крайния космос. Заедно с родителите си.

Карен се усмихна. Той разбра Алка.

— Но ние не сме зачислени в станцията — каза Олег. — А трябва да живеем, да се храним…

— Ще се храним с трохите… Много ли ти трябва, художнико!

— Не много — призна си Олег.

— А ти, горкичкият, никога не си закусвал по царски. — Алка преглътна вкусно парченце портокал, оправи си дрешката, разроши несъществуващите си мустаци. — И така, закуската свърши. А след закуската Негово величество иска да се поразходи из залите. Много е полезно…

— Браво, Алка! — Карен скочи от креслото. — Ние срещаме краля и му вземаме Кълбото.

— Кои? Вие ли? — Алка отново стана Алка — дългокракият, слабичък и присмехулен предводител. — Вие? — повтори Алка, като хвърли презрителен поглед към приятелите си. — Теоретикът на звездните светове… И свободолюбивият художник… От вас ли ще се изплаши кралят?

Теоретикът и художникът се оклюмаха.

— След мен! — изкомандува Алка.

Тя ги отведе в полутъмната историческа зала на кораба.

Когато над Земята са летели първите космически кораби, в тях се е вземал предвид всеки излишен грам на уредите, дори ръстът и теглото на космонавтите — твърде скъпо са стрували тези полети. Нито един крал (а на планетата тогава още са съществували крале) не е мечтал, разбира се, да се издигне в космоса с парадния си мундир и ботушите — такъв полет би разорил последните именити кралства. Космонавтите са работели в космоса с тренировъчни екипи или скафандри.

Сега в корабите има басейни, градини, горски кътчета, картинни галерии, музеи, исторически зали. Човекът, който отива на другия край на Вселената, не се разделя с обичайната земна обстановка. За няколко часа полет той може да си почине на лятната поляна или да прекара в усамотение с картините на Леонардо да Винчи, Рембранд, Репин. Човек си спомня своето минало, той сякаш чувства земята под краката си и затова спокойно гледа в милионноокия океан на космоса. Той е подготвен за среща с бъдещето. Без миналото, както е известно, няма бъдеще.

Историческата зала на „Виктория“ не привличаше особено вниманието на нашите пътешественици. Тук бяха събрани експонати, които представяха различни епохи на планетата: картини в позлатени рамки, оръжие по стените, древногръцки статуи. Но щом Алка каза „след мен“, историята придобиваше тайнствен смисъл.

Алка преминава бързо покрай сабите и пушките — значи, решиха момчетата, кралят няма да бъде екзекутиран; покрай малките топове — значи обсадата на кралската каюта се отменя; покрай прекрасните мраморни лица — но нима кралят е помилван?… И се спира до железния рицар.

— По-бързо! — настоява Алка. — Приготвяйте доспехите.

Тя напъхва нозе в стоманените обувки, пристяга наколенниците, навлича желязната ризница.

— Тежко ли е? — пита съчувствено Карен.

— Нормално! Не се туткайте! Шлемът! Бронята! Ръкавиците! Ей оня меч от стената! — командва рицарят с някакъв глух глас, съвсем неприличащ на Алкиния.

С несръчно замахване на металната си ръка, рицарят пуска подбрадника на шлема и застава неподвижно пред вратата, опрян на меча си.

— Ей, вие, в ъглите! Още щом влезе кралят, поздравете го. И не си показвайте много носовете!

Те чакаха няколко минути. Чу се високо сумтене. Децата видяха иззад колоните познатите мустаци. След закуска кралят се отправяше в обичайния свят на миналото. Пред краля се движеше малкият слуга.

— Негово предпоследно величество Мишук! — развикаха се момчетата, още щом Мишук наближи вратата.

Кралят показа мустаците си в залата и се ухили.

— Познават ме. Чуваш ли? — обърна се той към Исил.

Иззад колоните долиташе песничка:

SFB Error: Unknown content at line 56: P>>

Здравей, кралю мой беловлас,

последен крал си ти за нас!

SFB Error: Unknown content at line 59: P$

— Хората помнят как трябва да се поздравява един крал! — каза Мишук на слугата си и задекламира:

SFB Error: Unknown content at line 61: P>>

О, повелителю ти мой?

Кралю-герой!

SFB Error: Unknown content at line 64: P$

Исил едва доловимо се усмихна.

— А ти си мързелан! — обърна се кралят към слугата. — Да не си си глътнал езика?

И Мишук чукна леко с пръст негърчето по челото.

Исил и този път си замълча.

— Как смееш да обиждаш малките! — чу се приглушен глас.

Кралят трепна и се огледа.

— Тук няма никого — измърмори той и за да провери дали не му се е сторило, побутна Исил: — Напред!

Чу се скърцане и звън на метал.

Железният рицар, стоял хиляда години неподвижен, пристъпи към краля.

— Нима може да биеш слабите? — с глух глас попита рицарят и застана на вратата. — Отговаряй!

Коленете на краля затрепериха, лицето му се удължи.

— Аз… аз… не го направих нарочно… Просто такава е… традицията.

— Искай прошка от Исил!

Исил се слиса: нима железният човек се застъпва за него?

— Аз съм крал… — измърмори Мишук. — Последен, с ваше разрешение, но крал. И според правилата на играта не мога да се унижавам пред един слуга.

— Искай прошка! — заповяда проблясващият меч.

Кралят се обърна към слугата, намигна му и рече:

— Исил, прости на своя крал случайното движение на кралската му ръка.

— Дай честна дума, че вече няма да се биеш! — изскърца рицарят.

— Няма — кротко се съгласи кралят.

— А сега — рицарят направи втора тежка крачка към краля — върни Кълбото.

Кралят се стъписа.

— Ограбват ме — рече той с тъжен глас. — Какво става? Къде се намирам? Лишават ме от неприкосновеност…

Рицарят протегна стоманената си ръкавица и кралят постави в нея блестящото Кълбо. Ала изведнъж рицарят изписка с тънък глас, подскочи и се строполи на пода, гръмолейки с всичките си железни части.

Между стоманените му нозе пробяга плъх. Кълбото падна от рицарската ръкавица, плъхът го подхвана и избяга в коридора. Кралят, като стисна мустаците си в юмрук, се измъкна през вратата.

Рицарят пискаше под тежките си доспехи. Вдигнаха го изплувалите от тъмнината момчета.

— Боли ли те? Кажи! — викаше Олег, като надничаше през подбрадника. — Къде отиваш? — извика той подир Карен.

Карен се бе спуснал подир плъха.

— Кълбото! — викаше той тичешком. — Плъхът може да повреди Кълбото!… Как ще се върнем?

Рицарят свали блестящия шлем и Исил замръзна на мястото си: момиче!…

— Ти чу ли, Исил, той даде честна дума да не се бие — каза Алка, щом глътна чист въздух.

Исил кимна.

— Ако наруши думата си, кажи ми!

Исил мълчаливо се поклони и тръгна заднешком към вратата.

— Ех ти! — нахвърли се Олег към победителката. — От един плъх се уплаши! Сега ще трябва да започваме отначало!…