Луиз Пени
Дългият път към дома (39)

Трийсет и осма глава

— Онова там е Аньо де Дьо — каза Жан Ги.

Клара не бе продумала през последния половин час, а останалите мълчаха вече от петнайсет минути.

В тишината бяха наблюдавали брега и се бяха вслушвали в познатия шум на корабния корпус, който се плъзгаше през спокойните води.

Слънцето бе изгряло и пред тях се бе разкрила една почти неописуемо красива земя. Семпла и ясна. Скали, лишеи, храсти. Тук-там някое упорито дърво.

А малко по-нататък: скромен пристан и къщи, издигнати върху камък.

Аньо де Дьо. На брега стояха няколко деца и махаха. Поздравяваха кораба, но той не спираше.

Клара се застави да помаха в отговор и забеляза, че Шартран прави същото.

Познаваше ли ги? Затова ли им махаше?

Но умът й не можеше да се спре на тази мисъл. Непрекъснато се връщаше към единственото, което го изпълваше в този момент.

Питър. Питър беше някъде тук.

Подминаха пристана и къщите. Аньо де Дьо остана извън полезрението им, но Табакен още не се виждаше. Назъбена скала като юмрук се вдаваше в реката и разделяше двете селища.

Клара дишаше плитко и учестено, сякаш бе бягала на дълго разстояние. Усети как дланите й изстиват. Зачуди се дали не се вкаменява. Като зайците.

Заобиколиха каменистия нос. Клара изправи рамене и най-накрая си пое дълбоко въздух, за да се подготви. Да събере кураж.

Тогава зърна за пръв път Табакен.

Пристанището бе в закътан залив, а от двете му страни скалите се протягаха към реката като каменни ръце. Колкото и да бе изненадващо, тук имаше дървета. Ниски и прегърбени като джуджета, вкопчени в земята. Но твърдо решени да оцелеят. Приличаха на набола брада върху изнурено лице.

Заливът събираше слънчевата светлина като каменна купа. Тук живееха твари, които на друго място биха загинали. Геоложка и географска природна особеност.

Корабът плавно се приближаваше към дългия кей. Пристанът създаваше усещането за убежище.

Така ли магьосникът примамваше жертвите си?

А музата? Омайваше, привличаше. Далече от бурята. С обещание за вечна безопасност. Вечен покой.

Такова ли бе усещането, когато умреш?

Клара отстъпи от парапета, но Мирна я спря.

— Всичко е наред — прошепна тъмнокожата жена.

С разтуптяно сърце Клара се подчини и застина неподвижно. А после отново направи крачка напред.

Отидоха да си вземат куфарите и зачакаха да се спусне подвижният мост.

Гамаш беше най-отпред на колоната, но без да каже нито дума, Клара се нареди пред бившия детектив. А той, също така мълчаливо, отстъпи крачка назад.

Когато мостчето от кораба до сушата бе спуснато, Клара първа мина по него.

Надолу, надолу, надолу. Водеше ги все нататък, докато не стъпи на дока. Приятелите й бяха зад нея.

— Ако позволиш — обади се Гамаш. Клара забеляза едва доловимата промяна. Арман молеше за разрешение, но само от вежливост. Нищо повече.

Художничката кимна и тогава бившият детектив без колебание пристъпи към действие.

Приближи се с бърза крачка към първия изпречил се пред погледа му човек — възрастен мъж с голяма водонепромокаема шапка, който стоеше и наблюдаваше как разтоварват Loup de Mer.

— Търсим човек на име Норман — рече Гамаш. — Възможно е да се представя и като Ноу Ман.

Старецът не го погледна, а отклони очи към реката.

— Връщайте се на кораба. Тук няма да намерите нищо.

— Трябва да се срещнем с Ноу Ман — повтори Гамаш с дружелюбен, но твърд глас.

— По-добре си тръгвайте.

— Арман? — обади се Мирна.

Двете с Клара стояха на известно разстояние и оглеждаха пристанището и селото в търсене на Питър. Но наоколо нямаше никого. Нито мъже, нито жени, нито деца. Селището изглеждаше по-скоро изоставено, отколкото обезлюдено. Сякаш всички бяха побягнали. Точно преди да ги сполети бедствие.

Мирна усещаше как куражът й се стопява. Изтича и изчезва през пукнатините в смелостта й. Зад гърбовете им беше корабът — с кроасаните, ваната и лекото ритмично полюшване.

Можеше да ги отведе у дома. При нейните кроасани, нейната вана и твърдата земя на Трите бора.

Гамаш и Бовоар се приближиха към жените.

— Двамата с Жан Ги трябва да намерим Норман. А вие трябва да стоите тук.

— Но…

Клара млъкна. Спря я почти невидимият жест на ръката и решимостта, изписана на лицето на Гамаш.

Независимо дали заемаше длъжността главен инспектор, или не, този мъж винаги щеше да води и другите винаги щяха да го следват. Дори ако това просто значеше да стоят някъде и да чакат.

— Дойдохме чак дотук — възрази Клара.

— И по-далече не е нужно — увери я Гамаш. Погледът му бе толкова благ, че художничката усети как се успокоява.

— Трябва да намеря Питър — настоя тя.

— Ще го намериш — отвърна бившият детектив. — Но първо трябва да разберем къде е Норман. Рибарят каза, че е ей там.

Гамаш посочи към едно възвишение, хълмче. На него не се виждаха къщи или каквито и да било постройки. Просто скали и шубраци.

— Има закусвалня — махна Бовоар към вехта сграда с дъсчени стени. — Може да ни чакате вътре.

Клара бе забравила, че двамата мъже са идвали на това място и преди.

— Нека дойда с вас — предложи Шартран.

— По-добре останете тук — рече Гамаш. Сетне се обърна към Клара: — Досега ти водеше. Дойде моментът да спреш и да почакаш. Ако намерим Питър, ще го доведем при теб. Обещавам.

Бившият главен инспектор кимна леко, за да благодари на стареца, който вече се бе обърнал и отново гледаше към пристанището и към реката отвъд него.

В този миг Гамаш имаше чувството, че възрастният мъж не е наблюдавал кораба, а по-скоро го е очаквал.

Мореплавател на сушата. Но завинаги моряк в сърцето си. Може би дори voyageur.

Клара застана пред вратата на закусвалнята и изпрати с поглед Арман и Жан Ги, които се отдалечиха от селото. Стигнаха до върха на хълма и там спряха.

Два силуета, на няколко крачки един от друг, очертани на фона на утринното небе.

Клара леко наклони глава и присви очи. Тогава усети как сърцето й се свива. Приличаха на заешки уши. Като онези от картината на Питър.

Когато влезе в закусвалнята, художничката разгърна едно от платната на съпруга си. Марсел Шартран донесе чиния с парче лимонов пай с целувки и я сложи върху единия ъгъл, за да не се подвива.

Клара седна и впери поглед в картината. Засега това бе единственият начин да се почувства близо до Питър.

* * *

В далечината напред Гамаш и Бовоар виждаха село Аньо де Дьо. Зад тях беше Табакен.

А по средата се простираше територия. Пуста. Празна.

Ничия земя. Земята на Ноу Ман.

Насред нея обаче стоеше спретната къщурка.

Домът на Ноу Ман.

Пред погледа им от един стол бавно се надигна фигура. Върлинеста и опърпана, наподобяваща парцалена кукла или плашило. Човекът се изправи и се открои на фона на тъмния правоъгълник в рамката на вратата. Направи крачка към тях. Още една.

И спря. Вцепенен.

* * *

Мъжът се изправи, когато ги видя на хълма. Стоеше и се взираше. Сетне се пресегна и се хвана за очуканата дървена греда, която подпираше навеса над верандата. Стискаше я здраво, вкопчен в нея и в остатъците от разума си. Знаеше, че онова, което вижда, няма как да е истина.

Беше мираж, някаква шега или номер. Изтощението и шокът трябваше да са виновни.

Подпираше се на грубата греда, вторачен във фигурите на двамата мъже.

Не можеше да бъде.

* * *

Гамаш и Бовоар впериха очи в човека, който бе излязъл на верандата.

Закрачиха към него толкова забързано, че почти бягаха.

Мъжът ги видя и отстъпи назад. Извърна се и погледна през рамо към вътрешността на къщурката, към пещерата.

После пак се взря в призраците, които го приближаваха. Носеха се към него надолу по хълма. От Табакен.

— Питър? — извика Жан Ги.

Замръзнал на място, Питър Мороу ги гледаше втренчено.

— Боже мой, ти си! — възкликна Бовоар.

Питър бе раздърпан, а непокорната му коса — разчорлена. Лицето на обичайно спретнатия мъж бе обрасло с двудневна брада, а под очите му тъмнееха морави кръгове.

Прегърнал бе опорната греда на верандата и изглеждаше така, сякаш ще рухне на земята, ако не се държи. Когато Гамаш се приближи достатъчно, Питър пусна гредата и се вкопчи в него.

— Дойдохте — прошепна съпругът на Клара. Боеше се да примигне, за да не изчезнат. — Слава на бога, Арман. Ти си.

Стисна ръцете на Гамаш, за да се увери, че не е някаква илюзия.

Арман Гамаш се вгледа в зачервените сини очи на Питър Мороу. В тях видя изтощение и отчаяние. А някъде там като че ли едва проблясваше лъч надежда.

Хвана Питър за раменете и му помогна да седне на един от столовете на верандата.

— Вътре ли е? — попита Гамаш, а Питър кимна в отговор.

— Стой тук — рече Бовоар, макар да беше ясно, че Питър Мороу няма абсолютно никакво намерение да ходи където и да било.

* * *

В единствената стая на къщурката Арман Гамаш и Жан Ги Бовоар стояха край леглото.

Върху лицето на трупа имаше възглавница. Изпод нея бе шурнала кръв, просмукала се бе в белите чаршафи и ги бе обагрила в яркочервено.

Но следователите виждаха, че това се бе случило преди часове. Когато сърцето бе спряло. Преди няколко часа.

Гамаш провери за пулс. Нямаше. Мъртвецът бе студен като мраморна статуя.

Бившият детектив се извърна към вратата и извика:

— Ти ли сложи възглавницата върху лицето му?

— Боже, не! — чу се отговорът.

Гамаш и Бовоар се спогледаха. После по-възрастният мъж събра кураж и вдигна възглавницата, докато Жан Ги записваше случващото се.

Чак тогава Гамаш въздъхна. Дълга, дълга и много бавна въздишка.

— Кога пристигна професор Маси? — попита бившият главен инспектор, без да отмества съсредоточения си поглед от леглото. Устата на мъртвеца бе леко отворена, сякаш точно преди да издъхне, му бе хрумнала някаква мисъл.

Какво ли се бе опитал да каже? Недейте? Моля ви, моля ви, за бога? Дали е щял да се моли да бъде пощаден? Дали е щял да крещи обвинения? Или празни заплахи?

Гамаш се съмняваше. Рядко му се бе случвало да види смъртник, който да изглежда толкова примирен със собственото си убийство. С това да бъде отведен насила в Самара и хвърлен в краката на Смъртта.

Но докато се взираше в спокойните очи, Гамаш си мислеше, че тази среща е била предначертана отдавна.

Пътищата на двамата мъже се бяха пресекли преди десетилетия и оттогава съдбите им ги бяха водили към този ужасен миг на това изоставено място.

— Мисля, че е дошъл преди ден-два. — Гласът долетя през отворената врата, сякаш целият свят им говореше. — Изгубил съм представа за времето.

— А това кога се случи? — посочи Бовоар към леглото. — Не може да е било преди два дни. Починал е сравнително скоро.

— Снощи. Или може би в ранните часове на днешния ден. Намерих го така тази сутрин.

Настъпи мълчание и Гамаш отиде до вратата. Съсипан и зашеметен, Питър безпомощно се бе отпуснал на стола.

— Погледни ме — проговори Гамаш със спокоен и разумен тон. Стремеше се да върне Питър към реалността. Виждаше го как се отнася, отдалечава. Далеч от къщичката, от брега, от това ужасяващо премеждие.

От напоеното с кръв легло и от каменния човек с прерязаното гърло. Като някаква гротескна скулптура. Гамаш не можеше да прецени дали неизмеримото спокойствие, изписано на лицето му, подобряваше, или влошаваше ситуацията.

— Какво се случи?

— Не знам, не бях тук. Професор Норман ме отпрати. Каза ми да ги оставя двамата насаме и да дойда пак на сутринта. Тази сутрин. Когато се върнах, намерих… — Питър махна към вратата на къщичката.

Гамаш чуваше как Бовоар прави снимки и диктува гласови бележки на смартфона си:

— Бял мъж. Причина за смъртта: разрез в областта на гърлото от сънната артерия до вратната вена, направен с ловен нож. Няма признаци за оказана съпротива. Оръжието на убийството не е открито.

— Пипал ли си нещо? — попита Гамаш.

— Не, нищичко.

Питър изрече думите с такова отвращение, че Гамаш не можеше да не му повярва.

— Някой друг идвал ли е тук, след като ти пристигна по-рано днес?

— Само Люк. Идва всяка сутрин. Изпратих го да повика помощ.

Изведнъж Питър се вторачи съсредоточено в Гамаш.

— Не дойдохте ли затова, Арман? — Изглеждаше объркан и разстроен. — Колко е часът впрочем? — Озърна се. — Няма как да е минало много време. Как стигнахте дотук толкова бързо?

— Като каза „Люк“, имаше предвид Люк Вашон, нали? — попита Гамаш и така временно избегна въпросите на Питър. Художникът кимна.

— Той последовател ли е на Ноу Ман? — обади се Бовоар от стаята.

— Предполагам. По-скоро ученик.

— Вашон приближавал ли се е до трупа? — поинтересува се Гамаш.

— Достатъчно, че да разбере какво се е случило — отвърна Питър. Очите му се разшириха, когато си припомни гледката.

— Достатъчно, за да вземе нещо? — попита Бовоар. — Например ножа?

Жан Ги бе излязъл на верандата и сега наблюдаваше художника. Толкова приличаше на онзи Питър, когото познаваха от години, но и толкова се различаваше от него. Този Питър се изразяваше неясно, бе колеблив и нестабилен. Като свикнал със сушата човек, който се е озовал на корабна палуба. Дългата му коса бе разрошена от вятъра, а дрехите му, макар и чисти, бяха раздърпани. Сякаш някой го бе хванал за краката, обърнал го бе с главата надолу и го бе разтърсил.

— Не знам — отвърна Питър, — може и да се е доближил достатъчно.

— Помисли — настоя Гамаш с твърд глас, но без да насилва или заповядва.

Питър сякаш се поовладя и заговори отново:

— Беше страшен хаос. Крещяхме си. Искахме да разберем какво се е случило. Той посегна да махне възглавницата, но аз го спрях. Ако не друго, поне знам, че нищо не бива да се докосва.

— И все пак достатъчно ли се бе доближил Вашон, за да вземе ножа? — попита Бовоар.

— Предполагам, че да. — Питър започна да се напряга, стана войнствен, чувстваше се притиснат. — Но не съм виждал нож, нито съм видял той да взима такъв. Изглеждаше ми толкова потресен и разстроен, колкото бях и аз. Нали не си мислите, че Люк го е направил?

Гамаш погледна часовника си.

— Почти пладне е.

Но това не говореше нищо на Питър.

— Кога изпрати Вашон за помощ? — поинтересува се Бовоар.

— Пристигнах около седем сутринта, както обикновено. Люк дойде няколко минути след мен.

— Пет часа. — Бовоар погледна Гамаш.

— Къде може да е отишъл Вашон, за да се обади? — попита бившият главен инспектор. — В Табакен?

— Вероятно. Тук покритието е слабо, но началникът на пристанището обикновено има добра връзка. Нужна е при спешни случаи.

— Доколкото можем да предположим, Люк Вашон така и не се е обадил — каза Гамаш. — Или не е искал да го направи, или не е имал възможност.

— Но ако Люк е извършил престъплението, защо тогава се е върнал? — заразсъждава Питър, когато мозъкът му започна да се отърсва от вцепенението.

— Може да е забравил ножа тук — предположи Гамаш. — Може би е искал да се увери, че професорът наистина е мъртъв. Може би извършителят го е изпратил, за да прибере ножа или да унищожи някакви други улики.

— „Извършителят“ ли? — учуди се Питър. — Кого имаш предвид?

Гамаш бе вперил поглед в него. Но това не бяха очите на приятеля му Арман, а острият, проницателен и непоколебим взор на началника на отдел „Убийства“.

— Мен? Мислиш, че аз съм го убил? Но защо?

— Може би Музата ти е наредила да го сториш — предположи Гамаш.

— Музата ли? Какво говориш?

Гамаш продължаваше да го гледа настойчиво и след миг Питър се ококори.

— Мислиш си, че съм се побъркал, нали? Че това място ме е докарало до лудост.

— Не само мястото — каза Гамаш, — а и общуването с определен човек. Професор Норман е проповядвал съществуването на десетата муза. Не си ли дошъл тук затова? За да намериш професора — и музата?

Художникът се изчерви — било от гняв или от смущение, че са го разкрили.

— Сигурно ти е дошло в повече, Питър. Чувствал си се изгубен и отчаяно си търсел посока. Може би съчетанието от убежденията на Норман и това място са ти дошли в повече. — Гамаш зарея поглед над обширното открито и пусто пространство. Небе, скали и вода. — Нормално е да изгубиш връзка с реалността.

— И да извърша убийство? Не аз съм изгубил връзка с реалността, Арман. Да, разбирам защо би могло да ти се стори, че аз съм извършителят. Да, възможно е и да е Люк. Но дали не забравяш нещо… или някого?

— Не — заяви Гамаш.

Не беше забравил, че липсваше още някой, освен Люк Вашон.

— Професор Норман изненада ли се, когато пристигна Маси? — попита Бовоар.

— Мисля, че вече нищо не беше способно да изненада професор Норман — отвърна Питър. — Всъщност дори се зарадва на Маси, когато го видя.

— И снощи си ги оставил тук сами? — продължи Бовоар.

Питър кимна. Гамаш и Бовоар отново влязоха в къщичката и се приближиха до леглото.

Преди десетилетия двама млади професори се бяха срещнали. Едновременно среща и сблъсък. А после отново се бяха натъкнали един на друг като възрастни мъже. В земята, която Бог дал на Каин. Седели бяха тук. Единият — на стола, а другият — на леглото.

На сутринта единият бе мъртъв. А другият — изчезнал.

Гамаш сведе поглед към спокойното, почти радостно изражение на лицето. И дългия, дълбок прорез от артерията до вената.

Човекът, който бе сторил това, не бе оставил нищо на случайността.

Положил бе усилия да се увери, че професор Норман — Ноу Ман — е мъртъв.

И бе постигнал целта си.