Радой Ралин
Изпитание

То вчера бе блян. Беше мистика.

Всички чакахме

да настане часът.

Ах, веднъж да започне

войната на Изтока,

да настъпи най-после Страшният съд.

 

Ние не знаехме

какво ще ни вдигне къщите:

полунощна камбана

или писък на влак?

Вярвахме: ще бъдем пак същите —

кон до коня,

юнак до юнак.

 

Тъй бе вчера. Но днеска е ясно:

непознатият шемет в гърдите не ври.

Няма още задачи.

Но вървят полугласно

от уста на уста

новини недобри.

 

Изчезват другари.

И няма камбани.

И народът край нас равнодушен стои.

Да изчакаме, да видиме:

какво ще стане?

И всеки се усмихва,

а всъщност се бои.

 

Ние мислехме,

ще ни потърсят хората.

Стачка ще вдигнат в един и същи час.

Вие другарите, много хубаво говорите!

Вие се борите!

Тръгваме след вас.

 

И се раждат красивите,

лъжливите слухове.

С тях ще победим ли страха?

Ако могат да възкръснат

септемврийските духове,

да ни повдигнат духа.

 

Не! Хвърковатите чети на парашутистите

ще се спуснат над нашите земи.

Не! В боя комунистите

не остават никога сами.

 

Но комунистите,

които умират,

също не умират сами.

И това не е мистика.

Но човек не трябва да се двоуми.

 

По-добре когато умираш,

да няма други.

Признаваме само една самота.

Това е най-голямата човешка заслуга:

да не споделяш смъртта.

 

И всичко е тъй хаотично.

И човек добива

необикновена цена.

Поведение:

предателско или героично

се решава в секунда една.

 

Всички чакахме. Часът да настане!

Не с изстрели и камбани —

в сърцата бие.

Историята подсказва въстание.

Останалото сме ние.

 

1941