Михаил Булгаков
Майстора и Маргарита (20)

Глава 20.
Кремът на Азазело

Във вечерното чисто небе висеше кръгла луна, и се провираше през клоните на клена. Липите и акациите украсяваха земята със сложна картина от петна. Трикрилият прозорец на еркера, отворен, но с пуснато перде, светеше с бясна електрическа светлина. В спалнята на Маргарита Николаевна бяха запалени всички лампи и осветяваха пълното безредие в стаята. Върху одеялото на леглото бяха метнати комбинезони, чорапи и друго бельо, смачкано бельо бе разхвърляно и по пода заедно със стъпкана в бързината кутия цигари. Върху нощното шкафче имаше обувки, недопита чаша кафе и пепелник, в който димеше фас. На облегалката на стола висеше черна официална рокля. В стаята миришеше на парфюм. Освен това в нея се промъкваше отнякъде миризма на нажежена ютия.

Маргарита Николаевна седеше пред голямото огледало по хавлия на голо и с черни велурени обувки. Пред нея, до кутийката, получена от Азазело, беше сложено часовниче със златна верижка и Маргарита не откъсваше очи от циферблата. От време на време почваше да й се струва, че часовничето се е повредило и стрелките не се движат. Но те се движеха, макар и много бавно, като залепени, и най-сетне голямата стрелка изпълзя до двайсет и деветата минута от десетия час. Сърцето на Маргарита силно затуптя и тя не можа дори да посегне веднага към кутийката. Като се овладя, Маргарита я отвори и видя в кутийката мазен жълтеникав крем. Стори й се, че той лъхна на блатна тиня. С върха на пръста Маргарита сложи малко крем върху дланта си и още по-силно й замириса на блатни треви и на гора, после почна да разтрива с длан крема по челото и по бузите си. Кремът се мажеше леко и на Маргарита й се струваше, че моментално се изпарява. Като се намаза с малко крем, Маргарита погледна в огледалото и изтърва кутийката право върху стъклото на часовника, което се покри с пукнатини. Маргарита затвори очи, после се погледна още веднъж и лудо се разсмя.

Веждите й, изтънени с пинсета до конец, се бяха сгъстили и се извиваха на красиви черни дъги над очите, станали зелени. От тънката вертикална бръчица между очите, която се беше появила тогава, през октомври, когато изчезна Майстора, не беше останал и помен. Нямаше ги и жълтеникавите сенки край слепоочията и едва забележимите ситни бръчици до външните ъгълчета на очите. Бузите й розовееха равномерно, челото й бе станало бяло и чисто, от студеното къдрене нямаше и следа.

От огледалото към трийсетгодишната Маргарита гледаше чернокоса двайсетгодишна жена с естествено къдрава коса — тя се смееше неудържимо и зъбите й блестяха.

Като се насмя до насита, Маргарита се изхлузи от хавлията, загреба от лекия мазен крем и силно заразтрива с него кожата на тялото си. То веднага порозовя и пламна. След това внезапно, сякаш от мозъка й бяха извадили игла, утихна болката в слепоочието, която я беше мъчила цялата вечер след срещата в Александровската градина, мускулите на ръцете и краката й се стегнаха, а после тялото на Маргарита стана безтегловно.

Тя подскочи и увисна във въздуха над килима, после усети леко притегляне и пак докосна пода.

— Ах какъв чудесен крем! Ах, какъв чудесен крем! — Възкликна Маргарита и се хвърли в едно кресло.

След намазването тя се промени не само външно. Сега в нея, във всяка фибра на тялото й, кипеше радост и тя я усети като мехурчета, които я боцкаха леко по цялото тяло. Маргарита се усети свободна, свободна от всичко. Освен това разбра съвсем ясно, че се беше случило тъкмо онова, което й бе подсказало още сутринта нейното предчувствие, и че тя напуска, завинаги този дом и предишния си живот. Но от предишния й живот се откъсна все пак мисълта, че трябва да изпълни един-единствен последен дълг, преди да започне това ново и необикновено нещо, което я издига нагоре във въздуха. Както си беше гола, тя изтича от спалнята в кабинета на мъжа си, като се вдигаше непрекъснато във въздуха, запали лампата и се устреми към бюрото. Откъсна лист от бележник и написа бързо и без поправки с едри букви:

Прости ми и колкото можеш по-скоро ме забрави. Напускам те завинаги. Не ме търси, няма смисъл. Аз станах вещица от мъката и бедите, които ме сполетяха. Време е да тръгвам. Прощавай. Маргарита.

С напълно облекчена душа Маргарита прелетя в спалнята, а подире й се втурна Наташа, понесла разни неща. И тутакси всички тези неща — дървена закачалка с рокля, дантелени кърпички, сини атлазени обувки с калъпи и някакво коланче, — всичко се свлече на пода и Наташа плесна с освободилите се ръце.

— Аа, хубава ли съм? — възкликна високо и дрезгаво Маргарита Николаевна. — Но как? — зашепна Наташа и заотстъпва назад. — Как го правите, Маргарита Николаевна?

— С крем! Крема, крема — отговори й Маргарита, посочи искрящата златна кутийка и се завъртя пред огледалото.

Забравила за падналата на пода измачкана рокля, Наташа изтича до огледалото и впери алчни, пламнали очи в остатъците от крема. Устните й шепнеха нещо. Тя се обърна отново към Маргарита и изрече с благоговение:

— Ами кожата ви! Ах, каква кожа! Маргарита Николаевна, кожата ви свети! — но веднага се опомни, изтича към роклята, вдигна я и я заоправя.

— Оставете! Оставете това! — извика й Маргарита. — По дяволите, зарежете всичко! Впрочем не, вземете я за спомен. Чувате ли, вземете я за спомен. Вземете всичко в стаята.

Стъписана, Наташа впери за миг луд поглед в Маргарита, после увисна на врата й, взе да я целува и да вика:

— Като атлазена сте! И блестите! Атлазена! Ами веждите, веждите!

— Вземете всичките ми тоалети, вземете парфюмите, скрийте ги в сандъка си — викаше Маргарита, — само бижута не вземайте, че ще ви обвинят в кражба!

Наташа награби накуп каквото й падна подръка — рокли, обувки, чорапи, бельо — и изчезна от спалнята.

В това време някъде откъм отсрещната страна на уличката през отворен прозорец се отскубна и полетя гръмогласен виртуозен валс, после се чу бръмченето на спираща пред вратата лека кола.

— Ей сега ще се обади Азазело! — възкликна Маргарита, заслушана в леещия се над уличката валс. — Той ще се обади! А чужденецът е безопасен. Да, сега разбирам, че е безопасен!

Отново се чу колата, която сега се отдалечаваше от входа. Хлопна градинската врата и по плочите на алеята закънтяха стъпки.

„Това е Николай Иванович, по стъпките го познавам — помисли си Маргарита, — трябва да измисля на сбогуване нещо много смешно и интересно.“

Маргарита дръпна рязко пердето встрани и възседна като амазонка перваза, прегърнала с ръце коляното си. Лунната светлина я близна по дясното бедро. Маргарита вдигна глава към луната и придаде на лицето си замислен и поетичен израз. Стъпките изкънтяха още веднъж-дваж, после внезапно стихнаха. Маргарита се полюбува още малко на луната, въздъхна от приличие, обърна глава към градината и наистина видя Николай Иванович, който живееше в същата къща на долния етаж. Луната заливаше Николай Иванович с ярка светлина. Той седеше на пейката и по всичко личеше, че се е стоварил на нея внезапно. Пенснето се беше изкривило върху лицето му, в ръцете си стискаше чантата.

— А, здравейте, Николай Иванович — каза тъжно Маргарита, — добър вечер! От заседание ли се връщате?

Николай Иванович не отговори.

— Пък аз — продължи Маргарита и се надвеси още повече над градината — седя, както виждате, сама, скучая, гледам луната и слушам валса.

Маргарита вдигна лявата си ръка към слепоочието да оправи кичур коса, после каза сърдито:

— Това е неучтиво, Николай Иванович! Все пак дама съм. В края на краищата! Просташко е да не отговаряте, когато се обръщам към вас.

На лунната светлина можеше да се различи и последното копче върху сивата жилетка на Николай Иванович и последното косъмче на светлата му клиновидна брадичка. Той изведнъж се усмихна налудничаво, стана от пейката и, види се, загубил от смущение ума и дума, вместо да свали шапка, замахна с чантата встрани и присви крака в коленете, сякаш се канеше да заиграе казачок.

— Ах, какъв скучен тип сте, Николай Иванович! — продължи Маргарита. — Изобщо всички така сте ми омръзнали, че просто нямам думи, и съм толкова щастлива, че се разделям с вас! Я се пръждосвайте по дяволите!

В този миг в спалнята зад Маргарита гръмна телефонът. Маргарита скочи от перваза, забрави веднага Николай Иванович и грабна слушалката.

— Обажда се Азазело! — чу се в слушалката.

— Мили, мили Азазело! — възкликна Маргарита.

— Време е! Излитайте — каза Азазело и по тона му личеше, че му е приятен искреният радостен порив на Маргарита, — когато минавате над вратата на градината, извикайте: „Невидима!“ След това се повъртете над града да посвикнете и поемете на юг, вън от града и право към реката. Очакваме ви!

Маргарита затвори телефона и в същия миг чу как в съседната стая закуцука нещо дървено и заудря по вратата. Маргарита отвори и метлата с дълга дръжка влезе с четината нагоре и затанцува в спалнята. Дръжката ритмично чукаше по пода, тропаше нетърпеливо и понечваше да скочи на прозореца. Маргарита изпищя от възторг и яхна метлата. Едва сега на ездачката й мина през ум, че в суматохата е забравила да се облече. Изгалопира до леглото и грабна каквото й падна — небесносиня нощница. Развя я като знаме и излетя през прозореца. В градината валсът гръмна още по-мощно. Маргарита се плъзна през прозореца долу в градината и видя Николай Иванович на пейката. Той сякаш се беше вцепенил и се вслушваше напълно зашеметен във виковете и грохота, които долитаха от осветената спалня на горните съседи.

— Сбогом, Николай Иванович! — викна Маргарита и се завъртя пред Николай Иванович.

Той изохка и като местеше конвулсивно длани по пейката, плъзна се чак до края й и бутна чантата си на земята.

— Сбогом завинаги! Аз отлитам! — викаше Маргарита, заглушавайки валса. В същия миг се сети, че нощницата не й трябва, разсмя се зловещо и я метна на главата на Николай Иванович. Ослепеният Николай Иванович рухна от пейката върху плочите на алеята.

Маргарита се обърна да погледне за сетен път къщата, в която беше страдала толкова дълго, и видя в пламтящия прозорец разкривеното от изненада лице на Наташа.

— Сбогом, Наташа! — викна Маргарита и дръпна метлата нагоре. — Невидима, невидима! — викна още по-силно и между клоните на клена, които я шибнаха по лицето, прелетя над вратата на градината и изхвърча в уличката. След нея полетя и съвсем обезумелият валс.