Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (58)

Глава 14

След като изтощителното празненство на Лесли беше приключило, можех да се съсредоточа върху книгата си, която вършеше много добре; по моя преценка бях написала три четвърти от текста. Имах и други поръчки, но не така обсебващи като рожденния ден на Лесли и единственото петно на хоризонта, но доста голямо, беше майка ми. Подозирах, че никога няма да одобри издаването на романа ми, затова не спирах да си повтарям, че това е най-старата човешка история. А и героите вече не приличаха на нас.

През ума ми минаваха всевъзможни страховити неща, че ще трябва да издам книгата си под псевдоним и да наема актриса, която да се представя за мен. Но тогава нямаше да мога да натрия носа на Лили и да покажа на Антон успеха си. Исках да ме снимат (Ура!) в разкошния ми дом. Щеше ми се хората да ме питат: „Онази Джема Хоган ли сте?“

За съвет се обърнах към Сюзан.

— Нека сме справедливи към майка ти — отговори тя. — Не боли, ако я попиташ.

Точно тук грешеше.

Повдигнах въпроса през паузата за реклами.

— Мамо?

— Да?

— Мисля да напиша книга.

— Каква книга?

— Роман.

— Какъв роман? За Кромуел?

— Не…

— За еврейка в Германия през 1938?

— Слушай. Изключи за момент телевизора и ще ти кажа.

 

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно:Имам новини

Скъпа Сюзан,

Послушах съвета ти и я питах. Нарече ме кучка. Направо не вярвам, а и тя — също. Най-лошото име, с което е наричала някого, е „госпожичка“ или „парцал“. Дори и Колет не нарече „кучка“.

Но докатото майка ми слушаше фабулата, устата й се отваряше все по-широко и очите й се ококорваха все повече. Изражението й беше на човек, който има много да каже, но ужасният шок го е накарал да онемее и накрая, с последни усилия, думите са се пръкнали от дъното на душата му.

— Ах… ти малка… — дълга драматична пауза, докато думата премине през тесни незнайни коридори, подобни на кулисите на рок концерт, след което напира нагоре, нагоре, нагоре (давай, давай, давай) към светлината, — КУЧКА!

Стори ми се, че ме е ударила през лицето, после установих, че наистина е така. Имах ивица на лицето от ръката й. После ме хвана за ухото и наистина ме заболя.

— Искаш целият свят да разбере как са ме унижили.

Опитах се да обясня, че не става дума за нея и баща ми, поне вече не и че това е най-старата човешка история. Но тя грабна снопчето листи, които бях отпечатала за нея.

— Това ли е? — изръмжа тя. (Да, изръмжа. Моята майка.) Опита се да го разкъса на две, но беше прекалено дебело, така че го раздели на по-малки части и тогава наистина му видя сметката. Като див звяр. Кълна се в Бога, че виеше и ме достраша, да не започне да го хапе със зъби. Да го изяде.

— Сега — обяви тя, когато страниците се бяха превърнали в ивички и парченца, разпилени из цялата стая като след снежна буря, — край с книгата.

Нямах кураж да обясня, че всичко го има и в компютъра.

— Ухото още ме боли. Наистина съм трескав творец.

С обич: Джема

 

Това ужасно влоши отношенията ми с мама. Чувствах се виновна и засрамена — но и много възмутена. Което ме караше да се срамувам още повече. И все пак не исках да престана да пиша. Ако наистина я обичах, нямаше ли просто да ликвидирам романа? Но — тук можеш да ме наречеш егоистка — чувствах, че съм се отказала от много неща и един глас в мен нашепваше: Ами аз?

През това време майка ми, която беше започнала да бележи напредък, отново стана подозрителна и се опитваше да контролира всяка моя стъпка. Нещо трябваше да се случи — както и стана.

Беше обикновен работен ден, хвърчах наоколо като работлива пчеличка, обличах се, когато тя ме приклещи в ъгъла.

— Кога ще се прибереш довечера?

— Късно. В единадесет. На вечеря съм в новия хотел до пристанището. В който смятам да проведа конференцията.

— Защо?

— Защото — въздъхнах, вдигайки чорапогащите си, — трябва да опитам храната в хотела и да се уверя, че е подходяща за конференцията. Можеш да дойдеш с мен, ако не ми вярваш.

— Не казвам, че не ти вярвам, просто не искам да ходиш.

— Е, няма как, нямам избор. Трябва да си гледам работата.

— Защо?

— Имам да плащам ипотека.

— Защо не продадеш онзи стар апартамент и да дойдеш да живееш тук?

АААААААААААААААААААААА! Най-лошият ми кошмар.

Нещо ми прищрака.

— Ще ти кажа защо — отговорих малко по-силно, отколкото трябваше. — Ами ако татко се ожени за Колет и се наложи да се изнесем оттук? Ще се радваме да имаме къде да живеем.

На секундата съжалих. Устните й побеляха и помислих, че ще получи нов фалшив сърдечен удар. Започна с усилие да си поема дъх и посред хриповете каза:

— Това не може да се случи.

Въздъхна, после пак се запъхтя и за голяма моя изненада, каза:

— Може да се случи. Минаха шест месеца, откакто не е вдигнал телефона. Не го е грижа за мен.

И знаете ли какво? На следващия ден, сякаш му бе дошло времето, пристигна писмо от татковия адвокат с молба за среща, за да се обсъди временно финансово споразумение.

Прочетох го, после го подадох на майка ми, която го гледа дълго, дълго време, преди да заговори.

— Това значи ли, че ще продаде къщата ми и ще ме остави на улицата?

— Не знам — Бях много притеснена, но не исках да я лъжа. — Може би. Може да ти я остави, ако се откажеш от други претенции.

— Към какво?

— Към приходите му, към пенсията му.

— А от какво ще живея? От въздуха ли?

— Аз ще се грижа за теб.

— Няма да ти се наложи — тя се втренчи през прозореца. Никога не бе изглеждала така объркана и смазана. — Грижих се за дома му през целия си живот — разсъждаваше на глас тя. — Бях му готвачка, чистачка, любовница и майка на детето му. Нямам ли никакви права?

— Не знам. Трябва да наемем адвокат.

Нещо, което трябваше да направя преди много време, но все се надявах, че няма да се стигне дотам.

Нова тишина.

— Ами тази твоя книга? В каква светлина представяш баща си там?

— В лоша — правилен отговор.

— Сега съжалявам, че я скъсах.

— Колко съжаляваш? — попитах предпазливо.

— Не би могла да я напишеш отново, нали?

 

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно:Тя каза да!

Каза, че иска татко да се засрами и да си получи заслуженото, че така и така всички знаят в какво положение се намира и даже може да се появи в предаването на Триша, че и там да посрами баща ми. И познай какво? Завърших книгата си! Мислех, че героите ми има още дълго да се лутат, но всичко някак попадна на мястото си. Стоях до шест сутринта да я пиша. Е, накрая завършва малко като в приказка и щях да се смея, ако беше книга от някой друг, но, както всичко в живота, различно е, когато става дума за теб.

С обич: Джема

 

Позвъних на баща ми да разбера в какво се състои временното финансово споразумение. Страховете ми се потвърдиха: искаше да продаде къщата, за да може да купи друга, където да настани Колет и хлапетата й. Мама и аз наехме семейния адвокат Бреда Суийни.

— Баща ми иска да продаде къщата. Може ли да го направи?

— Не и без съгласието ви.

— Което няма да получи — отсече мама.

Изразих приятната си изненада, защото винаги бях подозирала, че законът в подобни случаи е несправедлив към жените. Сега явно беше на тяхна страна.

Но да не прибързвам. Бреда продължаваше:

— Но ако сте били разделени от една година, може да реши да ви съди и да пледира становището си.

— Което е?

— Че сега е длъжен да издържа две семейства и голяма част от собствеността му е обвързана с дома на предишното му семейство. Обикновено съдията постановява къщата да се продаде и получената сума да се раздели.

Обзе ме страх, а мама попита, по-скоро пошепна:

— Означава ли това, че ще загубя дома си?

— Ще имате пари, с които да си купите нов. Не непременно петдесет процента от приходите, съдията ще определи колко, но все нещо ще получите.

— Но това е домът ми. Живея там от тридесет и пет години. Какво ще стане с градината ми?

Постепенно изпадаше в истерия. И не беше единствена. Цените на къщите в Ирландия бяха толкова високи, че дори и да получеше половината от парите, майка ми нямаше да успее да си купи дом, макар и далечно подобие на сегашния.

Цялата история все повече се влошаваше. Майка ми беше на шестдесет и две, жена в залеза на възрастта си, която щеше да бъде лишена от дома, в който беше живяла през повече от половината от живота си, и обречена да обитава мизерно апартаментче извън Корк.

— Но нали баща ми ще трябва да продължи да я издържа? — попитах аз.

— Не е задължително. По закон Морийн ще получи толкова, колкото да поддържа живота си, без да го подобрява. — Бренда направи жест на безсилие. — Колкото да не остане съвсем без пари.

 

— Успокоителните ми са на свършване — каза майка ми, когато се прибрахме. — Не искам да оставам без тях. Не и сега, не и при тези новини. Ще отидеш ли до аптеката?

— Добре. — Установих, че изпитвам странно чувство. Не бях виждала Джони от две седмици, от внезапния ни флирт, когато се спънах, докато влизах, и от безумния ни разговор след това.

Защо се колебаех да го видя? Сама не знаех. В крайна сметка беше симпатичен. Явно осъзнавах, че не постъпвам добре. Оуен — за добро или зло — ми беше приятел и не беше честно спрямо него да флиртувам с Джони. Не и ако не възнамерявах да предприема нещо. Да скъсам с Оуен и храбро да атакувам аптекаря, с цел да изпълни нещо повече от рецептата ми. Всъщност нали това възнамерявах?

Едно беше докато съм с Оуен, да си фантазирам на глас за Антон. Джони беше нещо различно; Беше истински. И наблизо.

Интересуваше се от мен.

Знаех, че имам шансове, и това караше стомаха ми да става на топка (приятна обаче), и все пак се страхувах. Не знаех защо. Ясно ми беше, че източникът на страховете ми не е Оуен.