Агата Кристи
Искрящ цианкалий (25)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Край малката мраморна маса седяха трима мъже.

Полковник Рейс и старши инспектор Кемп пиеха тъмнокафяв, богат на танин чай, а пред Антъни имаше чаша, пълна с това, което в английските кафенета смятат за „хубаво кафе“. Идеята не беше негова, но той трябваше да я изтърпи, за да бъде допуснат да участва на равна нога в разговора на другите двама. Инспектор Кемп с много усилия беше успял да установи самоличността му и в края на краищата, се беше съгласил да го приеме за колега.

— Ако питате мен — каза инспекторът, като пусна няколко бучки захар в черната течност пред себе си и започна да я разбърква, — този случай никога няма да стигне до съда. Никога няма да намерим нужните доказателства.

— Мислиш ли? — попита Рейс.

Кемп поклати глава и с одобрение отпи от чая си.

— Единствената надежда беше да установим, че някой от тези петимата е купувал или е притежавал цианкалий. Навсякъде ударих на камък. Това е едно от онези престъпления, които знаеш кой е извършил, но не можеш да докажеш нищо.

— Значи знаете кой го е извършил? — Антъни го погледна с интерес.

— Е, дълбоко съм убеден, че е лейди Александра Фарадей.

— Значи смятате така. А защо?

— Ще ви кажа защо. Според мен тя е болезнено ревнива натура. И властна. Като онази кралица… Елеонор или нещо подобно, която успяла да намери красивата Розамунд и й предложила да избира — кама или чаша с отрова.

— Само че, в този случай — вметна Антъни, — Розмари не е имала никакъв избор.

Старши инспектор Кемп продължи:

— Някой пуска мухата на Джордж Бартън. Той става подозрителен… и мога да твърдя, че подозренията му са били съвсем конкретни. Иначе никога не би стигнал дотам, да купува къща в провинцията, само и само, за да е близо до семейство Фарадей. Вероятно, те от своя страна съвсем ясно са разбрали какви са били намеренията му… след като толкова е настоявал да дойдат в ресторанта… Сандра Фарадей не е от онези, които изчакват, за да видят какво ще стане. Тя е властна и дейна… И го премахва. Това дотук, казвате вие, е само теория и се основава само върху някои особености на характера й. Но аз мисля, че единственият човек, който би могъл да пусне отрова в чашата на Джордж Бартън малко преди той да пие от нея, е дамата седяща вдясно от него.

— Но никой не я е видял да го прави — възрази Антъни.

— Така е. Биха могли и да забележат, но не са. Тя, ако щете, е доста сръчна.

— Истинска магьосница.

Рейс се прокашля. Той извади лулата си и започна да я пълни.

— Една малка подробност. Дори лейди Александра да е властна, ревнива и напълно посветила се на мъжа си, дори и да не би се поколебала да убие, смятате ли, че е способна да пусне пликчето от отровата в чантата на едно невинно момиче? Напълно невинно момиче, което не й е навредило никога с нищо. Така ли постъпват хората от рода Кидърминстър?

Инспектор Кемп се размърда смутено и се загледа в чашата си.

— Жените не винаги играят почтено — каза той. — Ако това ви безпокои.

— Истината е — отвърна Рейс и се усмихна, — че по-често играят почтено. Но се радвам да видя, че се притесни, приятелю.

Кемп се спаси от дилемата, като се обърна по бащински снизходително към Антъни.

— Между другото, мистър Браун, все още ви наричам така, не се сърдете, искам да знаете, че съм ви много признателен за бързината, с която убедихте мис Марл да дойде при нас тази вечер и да ни разкаже за случилото се.

— Трябваше да го направя веднага — отвърна Антъни. — Ако бях изчакал, може би никога нямаше да я убедя.

— Естествено, тя не е искала да го направи — добави полковник Рейс.

— Наистина много се притесни — потвърди Антъни. — Напълно нормално, според мен. Горкото дете!

— Нормално е, наистина — съгласи се Кемп и си наля още една чаша чай. Антъни отпи кафе с погнуса.

— Е — каза Кемп, — мисля, че я успокоихме и си тръгна към къщи в по-добро настроение.

— Надявам се след погребението да отиде за известно време в провинцията. Някой и друг ден настрана от неспиращата уста на леличка Люсила ще й се отразят съвсем добре, според мен.

— Може да замине. Ние няма да настояваме да остане в града — каза Кемп. — За щастие реших да не стенографираме показанията на леля й. Ако го бяхме направили, след това горкият стенограф щеше да влезе в болница.

— Инспекторе — каза Антъни, — струва ми се, че сте прав да смятате, че този случай няма да стигне до съда…, но такъв край е много неудовлетворителен… А има и едно нещо, което все още не знаем. Кой е написал тези анонимни писма до Джордж Бартън? Нямаме никаква представа.

Рейс попита:

— Браун, все още ли имаш същите подозрения?

— Рут Лесинг? Да, смятам, че е тя. Пред теб е признала, че е била влюбена в Джордж, нали? По всичко личи, че Розмари е била трън в очите й. Ако изведнъж е открила добър шанс да се отърве от нея и ако е била убедена, че ако го направи ще може да се омъжи за Джордж без никакви проблеми…

— Всичко това е така — съгласи се полковник Рейс. — Рут Лесинг наистина е спокойна, практична и действена жена — качества, безспорно необходими, за да се обмисли и осъществи едно убийство. Освен това тя едва ли е склонна да изпитва жалост, тъй като жалостта е характерна за по-емоционалните натури. Да, нищо чудно да е извършила първото убийство. Но не мога да се съглася, че би могла да извърши и второто. Не мога да си представя, че именно тя може да изпадне в паника и да отрови мъжа, когото обича. И още нещо, което я изключва като възможен извършител — защо премълча, след като е видяла как Айрис пуска под масата пликчето от отровата?

— Може и да не е видяла — каза Антъни неуверено.

— Почти напълно съм сигурен, че е — възрази Рейс.

— Когато я разпитвах, останах с впечатлението, че не ми казва всичко. Освен това самата Айрис Марл смята, че Рут Лесинг я е видяла.

— Полковник, твой ред е да кажеш какво мислиш — подкани го инспектор Кемп. — Имаш хипотеза, нали?

Рейс кимна.

— Кажи ни я. Трябва да изслушаме и теб.

Полковник Рейс погледна замислено първо Кемп, после Антъни.

Антъни повдигна вежди.

— Не казвай само, че аз съм злодеят.

Рейс бавно поклати глава.

— Не виждам никаква причина да убиваш Джордж Бартън. Мисля, че знам, кой го е убил… А и Розмари.

— Кой?

Рейс продължи замислено:

— Любопитно е, че вие и двамата подозирате жени. Аз също подозирам жена. — Той замълча и добави тихо:

— Мисля, че е Айрис Марл.

Антъни рязко дръпна стола си назад и стана. Лицето му пламна, но след малко се овладя. Когато заговори, гласът му леко трепереше, но тонът му както обикновено беше насмешлив:

— О, разбира се, нека обсъдим тази възможност — каза той. — Защо Айрис Марл? И ако е така, защо и беше да ми казва, че е пуснала пакетчето от отровата под масата?

— Защото — отговори Рейс, — е знаела, че Рут Лесинг я е видяла да го прави.

Извърнал глава, Антъни се замисли над думите му и след малко кимна:

— Аргументът се приема. Продължавай нататък. Най-напред, защо я подозираш?

— Какъв е мотивът й? Розмари е получила в наследство огромно състояние, а Айрис — нищо. Може би от години е страдала заради тази несправедливост. Знаела е, че ако Розмари умре, без да има деца, всичко ще наследи тя. Розмари е била в депресия, преживяла е нещастия, изобщо, била е в състояние, което с голяма вероятност би било прието като причината самоубийство.

— Много добре. Можеш да продължиш да изкарваш това момиче истинско чудовище! — каза Антъни.

— Не я изкарвам чудовище — отвърна полковник Рейс. — Има и друга причина, поради която я подозирам… Може да ти се стори доста пресилено, но… Виктор Дрейк.

— Виктор Дрейк?! — изненада се Антъни.

— Лошата кръв. Виждате ли, не си направих труда да изслушвам Люсила Дрейк напразно. Знам всичко за семейство Марл. Виктор Дрейк — не толкова слаб, колкото порочен. Майка му — немощен интелект и неспособност да се съсредоточава. Хектор Марл, баща й — слаб човек, порочен, алкохолик. Розмари — емоционално нестабилна натура. Семейната история е пълна със слабости, пороци и неуравновесени характери. Това означава, че тези хора са естествено предразположени към подобни деяния.

Антъни Браун запали цигара. Ръката му трепереше.

— А не може ли понякога, върху лоша почва да поникне хубаво цвете?

— Разбира се, че може. Но не съм убеден, че Айрис Марл наистина е добро цвете.

— А моята дума не може да се вземе под внимание — каза Антъни бавно, — защото в случая съм пристрастен. Джордж й е показал тези писма, тя се е уплашила и го е премахнала? Това ли мислиш е станало?

— Да. Страхът би я подтикнал към такава постъпка.

— А как е сложила отровата в чашата на Джордж?

— Това, признавам, не мога да обясня.

— Радвам се, че има нещо, което не можеш да обясниш — Антъни се наклони със стола си назад и после отново се отпусна напред. В очите му имаше гняв и заплаха. — И имаш дързостта да говориш всичко това пред мен?

— Разбирам те — отвърна полковник Рейс тихо. — Но реших, че трябва да се каже.

Кемп ги гледаше с интерес, но не се намеси в разговора. Продължи разсеяно да разбърква чая си.

— Много добре — каза Антъни и се изправи. — Нещата се промениха. Вече и дума не може да става да седим около една маса, да пием отвратителни течности и да предъвкваме академични теории. Това убийство трябва да бъде разнищено. Трябва да преодолеем всички трудности и да достигнем до истината. Налага се да направим това и все някак ще се справим! Трябва да се доберем до нещата, които все още не знаем. След това всичко ще се изясни.

Ето ги главните въпроси: Кой е знаел, че Розмари е била убита. Кой е писал на Джордж, за да му каже това? Защо му е писал?

А сега за самите убийства. Оставете първото. Беше твърде отдавна и не можем с точност да възстановим действията на всеки. Но второто стана пред очите ми. Видях какво се случи. Следователно би трябвало да знам какво е било направено. Най-удобното време да се пусне отровата в чашата на Джордж, беше вариететната програма. Но тогава това не е било направено, защото той пи от тази чаша, без да му стане нищо, непосредствено след края й. Видях го с очите си. След като остави чашата, никой не е слагал нищо в нея. Никой не я е докосвал. И въпреки това, следващият път, когато отпи, тя се оказа пълна с цианкалий. Просто няма как някой да го е пуснал вътре… И въпреки това Джордж беше отровен. В чашата му има цианкалий, по никой не би могъл да го сложи там. Разбирате ли?

— Не — каза старши инспектор Кемп.

— Да — продължи Антъни. — Значи се оказваме в царството на магиите. Или на призраците. Ето сега ще ви изложа една теория, която обяснява всичко. Докато ние танцуваме, духът на Розмари витае в близост до чашата на Джордж и пуска вътре малко цианкалий, материализиран с ловкост — всеки призрак може да направи цианкалий от ектоплазма. Джордж се връща, пие за нейно здраве и… О, Боже!

Другите двама го гледаха с любопитство. Той държеше главата си с ръце и се поклащаше назад-напред. Очевидно бе изтерзан от мисли. Най-накрая каза:

— Това е… Разбира се… Чантата… Келнерът…

— Келнерът? — инспектор Кемп беше нащрек. Антъни поклати глава.

— Не, не. Не каквото си мислите. По едно време си смятах, че за да обясним всичко това, ни трябва келнер, който не е келнер, а магьосник; келнер, ангажиран предишния ден. Вместо това, имаме келнер, който винаги си е бил келнер… и малко келнерче, от висше келнерско потекло, келнерче херувим, келнерче извън всяко подозрение. И все още е извън всяко подозрение… но е изиграло своята роля.

Антъни се втренчи в тях.

— Не разбирате ли? Шампанското би могло да отрови някой келнер, но не го е направил този келнер. Никой не е докосвал чашата на Джордж, но Джордж беше отровен. Чаша въобще — и конкретна чаша. Джордж — и чашата на Джордж! Това са различни неща! Парите — много, много пари! И кой знае, може би и любовта? Не ме гледайте сякаш съм полудял! Елате ще ви покажа.

Той бутна стола си назад, скочи на крака и улови Кемп за ръката.

— Елате с мен!

Инспекторът погледна със съжаление недоизпития си чай.

— Трябва да платим!

— Не, не! Ще се върнем след минутка. Налага се да излезем навън. Хайде, Рейс!

Антъни дръпна масата настрана и ги поведе към преддверието.

— Виждате ли онзи телефон?

— Да. И какво?

Той бръкна в джобовете си.

— По дяволите! Нямам монета. Все едно. Като се замисля, струва ми се, че е по-добре да не го правя по този начин. Да се връщаме.

Те влязоха отново в кафенето — най-напред Кемп, после Рейс и накрая Антъни, сложил ръка на рамото му.

Когато седна на стола и взе лулата си, Кемп беше намръщен. Той я изтърси и започна внимателно да я чисти с една фиба, която извади от джоба на жилетката си.

Рейс гледаше Антъни с недоумение. Взе чашата си и пресуши останалата в нея течност.

— Дявол да го вземе! — изруга той ядосано. — Тук има захар!

Вдигна очи и видя как по лицето на Антъни се разлива усмивка.

— Ей! — извика Кемп, когато отпи от своята чаша. — Какво по дяволите е това?

— Кафе — отвърна Антъни. — И предполагам, че няма да ви хареса. Във всеки случай, на мен ми се стори отвратително.