Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (49)

1.

Езерото, наречено „Огледалото на размислите“ се беше ширнало под трептящите слънчеви лъчи, процеждащи се през надвисналите над него клони на дърветата. Постоянната игра на светлини и сенки по повърхността на водата сякаш повтаряше преливането на светлина в мрак, на деня в нощ, като картина на хода на времето.

Малцина се застояваха тук. Всякакви суеверна се свързваха с това място — говореше се, че езерото събира и отразява мисиите на тези, които се взираха в трептящата му повърхност. Затова и наоколо бе пусто и самотно, но приятно за човек, който търси тишина и спокойствие.

Деорис дойде тук едни ден, тласкала от неясно безпокойство. Пред мрачния й поглед се стелеше картина на безсмислено, тягостно бъдеще.

Риведа беше мъртъв. Талканон беше мъртъв. Мъртви бяха и Надастор, и учениците му, Домарис бе заминала в изгнание, а самата Деорис — кой ли би се занимавал сега с нея? Тъй или иначе, детето, заченато в светотатствения ритуал, също бе мъртво. Освен това тя бе осветена в най-висшата храмова мистерия и не можеше просто да бъде изоставена на волята на съдбата. Когато оздравя й бе наложел дълъг период на покаяние; трябваше да премине през тежки изпитания, а после се зае с учения, далеч по-сложни и пространни от това, с което се бе занимавала досега. Обучаваше я лично Малейна. Сега обучението й бе завършило. И какво я очаквате? Деорис не знаеше, нищо не можеше да предположи.

Отпусна се на тревистия бряг на езерото и се загледа в тъмносините дълбини. Преследваха я мрачни, самотни, горчиви мисли; все по-силно я изгаряше копнежа по детето, което почти не помнеше. Сълзите замъглиха погледа й, закапаха по водата и образуваха малки вълнички, Деорис облиза солените си устни и тръсна глава, за да вижда по-ясно, но не отклони поглед от синкавите води.

Изведнъж пред нея изплува обичното лице на Домарис — то се взираше в нея от дълбините на езерото; сестра й бе много по-слаба, отколкото си я спомняше, а очите й гледаха скръбни и умолително. Пред очите на Деорис устните й се разтвориха в познатата усмивка и фигурата в езерото протегна към нея ръце, сякаш да я прегърне… Колко добре познаваше Деорис този жест!

Повя ветрец, развълнува езерната повърхност и образът изчезна. На негово място само за миг трепна друго лице — нежното, детинско личице на Демара се плъзна по вълните и изчезна. Деорис скри лице в ръцете си и видението изчезна. Когато отново се осмели да погледне, видя само леко трептяща, синкава водна повърхност.