Дан Браун
Цифрова крепост (67)

66.

Вратата с надпис CABALLEROS беше блокирана от оранжев конус и количка, е препарати за почистване и бърсалки за под. Бекър изгледа другата врата — DAMAS. Отиде при нея и силно почука.

— Hola? — каза високо и открехна вратата няколко сантиметра. — Con permiso?

Тишина.

Той влезе.

Тоалетната беше като всяка обществена испанска тоалетна — идеален квадрат, бели плочки, една крушка на тавана. Както обикновено имаше една кабина и един писоар. Дали писоарът в женската тоалетна някога се използваше, бе без значение — универсалното решение позволяваше на предприемача да си спести разноските за втора кабина.

Бекър се огледа с отвращение. Беше мръсно. Умивалникът бе задръстен с мътна кафява вода. Навсякъде бяха разхвърляни кърпички за бърсане на ръце. Подът беше мокър. Електрическият сешоар бе изплескан със зеленикави петна от пръсти.

Бекър застана пред огледалото и въздъхни. Очите, които винаги досега го бяха гледали с пламенна чистота, този път не бяха така ясни. „Колко време вече се мотая тук?“ Но мозъкът му бе достатъчно изморен, за да се справи дори с тази елементарна аритметика. По навик оправи двойния възел на вратовръзката си. После се обърна към писоара зад себе си. Докато стоеше пред него, отново се запита дали Сюзан вече се е прибрала. „Къде ли може да е била? Нима е отишла в «Стоун Манър» без мен?“

— Ей! — разнесе се зад него гневен глас. Бекър подскочи.

— Аз… И-и-звинявам се… — объркано заекна той, докато бързаше да вдигне ципа си. — Много се… аз…

Обърна се и видя току-що влязло момиче. Беше младо, сякаш свалено от корицата на „Седемнайсетгодишна“ — обуто в консервативно изглеждащи панталони от шотландско каре и с бяла блузка без ръкави. В ръката си носеше пътна чанта модел „ЕлЕл Бийн“. Русата й коса бе оформена в стилна прическа.

— Страшно съжалявам — запъна се Бекър и пристегна колана си. — Но мъжката тоалетна беше… и… както и да е, излизам.

— Шибан перверт!

Бекър се сепна. Непристойността никак не подхождаше на изящната уста — беше като помия, изсипвана от кристална гарафа за вино. Докато се взираше в нея, той осъзна, че тя изобщо не е така фина, както му се бе сторила на пръв поглед. Очите й бяха подпухнали и зачервени, лявата й предмишница бе отекла. Под червенината на кожата прозираше насиняване.

„Господи — помисли си Бекър. — Наркотици интравенозно!“

— Вън! — изкрещя тя. — Махай се веднага!

Бекър моментално забрави за пръстена, за АНС и за всичко друго. Сърцето му се разкъсваше от съжаление. Родителите на момичето сигурно го бяха изпратили тук по някаква програма в подготвително училище, бяха му дали карта „ВИЗА“ и… ето го, в тоалетната на летището посред нощ, за да си бие поредната инжекция.

— Добре ли си? — загрижено попита той, докато отиваше към вратата.

— Добре съм — надменно отговори тя. — Махай се!

Бекър се обърна да излезе. Хвърли последен тъжен поглед на ръката й. „Нищо не можеш да направиш, Дейвид. Не се занимавай повече с нея“.

— Разкарай се де! — изкрещя тя.

Бекър кимна и й каза с тъжна усмивка:

— И внимавай.