Александър Дюма
Жозеф Балзамо — бунтът на масоните (114)

112.
Ковчежето

Господин Дьо Таверне не чака дълго. Ришельо излезе скоро. Той се беше осведомил от камериера на Негово величество какво бе оставил за него кралят върху тоалетката си и сега носеше някакъв завит в коприна предмет, който остана тайна за барона. Маршалът сложи край на безпокойството му и го отведе към галерията.

— Бароне — каза той, като останаха сами, — струва ми се, че понякога се съмняваш в твоя късмет и в щастието на децата ти, нали?

— О, да.

— Е, добре, но неоснователно! Късметът ти работи, а щастието на децата ти се гради с такава бързина, че ще ти се завие свят. Ами ето, Филип вече е капитан. Той си има военна част, чиято издръжка се плаща от краля. После, ето че госпожица Дьо Таверне може би ще стане маркиза.

— Хайде де! Дъщеря ми маркиза! — извика Таверне.

— Чуй ме, Таверне. Кралят има много изискан вкус, а когато види, че у някоя жена наред с красота, грация и добродетел има и талант, остава очарован…

— Херцог — каза надуто Таверне, което в очите на маршала изглеждаше повече от смешно, — какво имаш предвид, като казваш това?

Ришельо не обичаше фасоните. Затова отговори твърде сухо на приятеля си:

— Скъпи мой, ти си възпитал дъщеря си като истински дивак.

— Скъпи мой, дъщеря ми се е възпитавала сама. Разбираш, нали че не ми беше до това… Стигаше ми само, че живея в оная дупка, имението ми е Таверне. Тя сама е изградила в себе си добродетелта. Тя е невинна като гълъбица.

Ришельо се намръщи.

— Е, добре… В такъв случай бедното дете трябва само да си намери съпруг, тъй като, щом притежава такъв недостатък, възможностите й да се уреди ще бъдат твърде ограничени.

Таверне го погледна с безпокойство.

— За нейно щастие — продължи маршалът — кралят до такава степен се е заплеснал в госпожа Дю Бари, че никога няма да погледне сериозно на друга жена.

Безпокойството на Таверне прерасна в тревога.

— С други думи, ти и дъщеря ти можете да бъдете спокойни — продължи Ришельо. — Ще предам на Негово величество забележките и той няма да си помръдне пръста…

— Но защо, за Бога! — провикна се пребледнелият Таверне и разтърси ръката на приятеля си.

— Ами да даде един малък подарък на госпожица Андре, скъпи ми бароне! Виж, ето това…

И Ришельо разви коприната и показа на Таверне едно ковчеже.

— Ковчеже? С накити ли?

— Ами, дреболия… Огърлица за няколко хиляди ливри, която Негово величество, поласкан, че чу да пеят любимата му песен, пожела да подари на певицата… Това си е напълно в реда на нещата. Но щом дъщеря ти е плашлива, да не говорим повече!

— Чакай, херцог. Изслушай ме. Всъщност детето не е чак толкова неразумно…

— А, сега вече говориш вместо нея, така ли? — заяви Ришельо.

— Аз знам много добре какво ще каже тя!

— Да бъдем справедливи. Представи си, че имаш дъщеря.

— Дявол да го вземе! Но аз имам дъщеря! А ако някой ми кажеше, че е прекалено добродетелна, да му мисли!

— Всъщност ти предпочиташ да е по-различна, нали?

— Не се меся в живота на децата, след като станат на осем години.

— Добре, но поне ме изслушай. Да предположим, че кралят ми даде една огърлица и ме натовари да я поднеса на дъщеря ти. Ами ако тя възнегодува?

— О — приплака отчаяният барон — вече не знам какво да мисля! Не разбирам нищо, защото ти ми говориш със загадки. Защо ти дават ковчежето, ако не за да го предадеш? А защо ще те натоварват с подобна задача, ако не за да я изпълниш?

Ришельо нададе такъв вик, сякаш беше видял паяк.

— Пфу! Пфу! Ама че дивак! Ама че несъобразително животно!

— Наистина вече не знам…

— Ама ти наистина не знаеш нищо. Мили мой, щом един крал прави подарък на някоя жена и натоварва с тази задача господин Ришельо, това означава, че подаръкът е благороден жест и че поръчката трябва да се изпълни по всички правила… Аз не поднасям подаръци, скъпи мой, това влиза в задълженията на Льобел? Познаваш ли Льобел?

— А кого тогава ще натовариш да й поднесе подаръка?

— О, приятелю — каза Ришельо и потупа барона по рамото, като се усмихна дяволито, — когато имам насреща си добродетелна жена като госпожица Дьо Таверне, аз ставам най-моралният човек на света. Щом се доближавам до гълъбица, както я нарече ти, аз няма да се държа като хищник. Щом съм пратеник при госпожица, аз ще се обърна към бащата… И така, барон Дьо Таверне, предавам ти ковчежето, за да го поднесеш на дъщеря си! Съгласен ли си сега?

Маршалът подаде ковчежето на Таверне.

— О! — извика очарован баронът. — Веднага трябваше да ми кажеш, че кралят е натоварил мене да връча подаръка! О, така всичко е по правилата…

— Значи ти подозираш Негово величество в лоши намерения, така ли? — продума Ришельо сериозно.

— Опазил ме Бог! Но какво би помислила дъщеря ми…

Ришельо вдигна рамене. Таверне бързо протегна ръка.

— Благодарение на твоята тактичност — каза той — дъщеря ми ще може да приеме този подарък.

— А подаръкът ще стане извор на богатството, за което ти споменах в началото на нашия досаден спор за добродетелта.