Майк Гейл
Вечеря за двама (5)

грешка

Изи плаче на телефона, защото не иска да има деца… все още. Причината не е, че не обича децата. Напротив — познаваме купища хора с деца, на които тя винаги гука, прехласва се по тях, придружава майките им да ги повиват и забожда снимките им с карфици върху корковата дъска в кухнята ни. Работата е, че Изи иска да има деца, но не точно сега и не толкова скоро.

— Може би след още няколко години — каза тя, когато бе на двайсет и осем и забременяха първите ни познати.

— Все още не съм готова — обясни на двайсет и девет, когато цяла орда от колеги, приятели, братовчеди и съседи започна да произвежда дечурлига.

— Дори не съм сигурна, че ги искам — заяви на трийсет, когато научи, че най-добрата й приятелка от детинство очаква четвъртото си дете.

За да бъда почтен спрямо Изи, трябва да призная, че нейната антибебе позиция беше публично и с всички усилия подкрепяна лично от мен.

„Едва ли сме особено подходящи за родители — казвах винаги, когато този въпрос се повдигаше сред приятелите ни. — Аз и бебета? Как ме виждате? Вие сигурно се занасяте.“ След което двамата с Изи започвахме да се смеем и да се шегуваме колко зле ще се представим с възпитанието на децата. Дори си имахме готов етюд на тази тема:

Тя: Не бива да имаме деца. Ще бъдем ужасни родители.

Аз: Сигурно ще храним бебето с бира вместо с мляко.

Тя: Или ще го забравим в автобуса.

Аз: Може и в супермаркета.

Тя: С тежко генетично наследство като нашето, те ще бъдат най-нещастните деца в света.

Аз: Ще наследят големите ти уши.

Тя: И маймунските пръсти на краката ти.

Аз: Представяте ли си само как хлапе с щръкнали уши и маймунски крака сграбчва бутилката с мляко, без да използва ръцете си?

Тя: Не забравяй, че и двамата сме късогледи. Така че ще бъде късогледо хлапе с щръкнали уши и маймунски крака.

Аз: Освен това като дете ти си имала астма, а аз съм алергичен почти към всичко: полени, пеницилин, миди, раци…

Тя (след като си поема дълбоко и драматично въздух): Значи астматично, алергично почти към всичко, в това число полени, пеницилин, миди и раци, късогледо, с щръкнали уши и маймунски крака хлапе? Невероятно!

Аз: Това не вещае нищо добро за детето. (Пауза). Така че оставаме аз и ти, нали?

Тя: Да, оставаме си аз и ти.

Дори когато натискът ставаше непоносим и оборотите бяха на максимум, когато всички познати семейства, обзаведени с бебета, не спираха да опяват: „О, трябва да си имате бебе! Страхотно те изпълва с удовлетворение!“, аз продължавах да подкрепям Изи, защото я обичах. Както и тя мен. Исках да бъде щастлива, независимо какво ще решим да правим в живота си.

Но истината беше, че аз исках деца повече, отколкото можете да си представите. Не желаех да чакам. Ако можех да ги имам от момента, в който срещнах Изи, докато остареем и побелеем, щях да бъда най-щастливият човек на земята. Но криех това дълбоко в себе си. Не исках да насилвам жена си. Казвах си — един ден тя ще промени мнението си, а дотогава трябва да съм търпелив. Така че бях търпелив, докато правехме куп други неща — инсталирахме кухненските си уреди, събаряхме стени, почивахме в екзотични курорти, далеч от населени места и утъпкани пътища. Бяхме като шарен плакат, рекламиращ поколението с високи доходи без деца. Имахме всичко и го имахме сега. Но аз веднага бих разменил прекрасните екстри за купчина вонящи памперси и едно дете, което да ги пълни.