Майк Гейл
Вечеря за двама (51)

шаш

Препрочитам писмото още няколко пъти, но нищо не се променя. Оглеждам се из офиса, за да се уверя, че не сънувам. Лиса, производственият мениджър, поставя нов диск в уредбата, Дейзи — старши редакторът, говори високо по телефона с гаджето си, Джесика — младши дизайнерът, стои до цветния принтер в далечния ъгъл на предпечатния отдел. Всеки си гледа работата. Никой не ми обръща внимание, никой не вика: „Ха, ха! Майтап, бе, Уили!“ Сам съм със себе си.

Няколко пъти проверявам пощенското клеймо — писмото наистина е подадено в Лондон. Изследвам приложените снимки и особено онази, на която без съмнение съм аз на осемнайсет години. Ако не беше фотографията, нито за секунда не бих повярвал на съдържанието на писмото. Но работата е, че никога в живота си не съм виждал тази снимка.

Отново поглеждам писмото, което се опитва да ми каже, че през изминалите тринайсет години съм бил баща и не съм го знаел. Дали това не е отговорът на моите неизречени молитви? Нима е възможно, докато все още ме боли от загубата на детето, което не се роди, да открия, че на света има дете, което е мое?

Просто не мога да го проумея.

Не мога да си подредя мислите.

Не, това не се случва на мен. Случва се на човека, който е отговорен за всичко — на осемнайсетгодишния Дейв Хардинг, лицето, което не съм вече цели тринайсет години.