Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (24) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXIII

Настъпи ноември, мразовитият месец, когато ония, които кашлят, се радват на музиката на храчките. През тоя месец също така момчетиите лудуват на тумби из полята, засети с ряпа, като крадат, каквото могат, за голям яд на селяните, които напразно ги гонят с тояги и вили.

Една вечер, когато се връщаше от едно такова плячкаджийство, Уленшпигел чу наблизо, откъм плета, някакво скимтене. Той се наведе и видя простряно на камъните куче.

— Ха — рече той, — скимтящо животинче, какво правиш тук в тоя късен час?

Той помилва кучето и усети, че гърбът му е мокър; помисли, че са се опитвали да го давят и го прегърна, за да го стопли.

В къщи той каза:

— Водя ви един ранен, какво ще го правим?

— Трябва да се превърже — отговори Клаас.

Уленшпигел сложи кучето на масата: тогава под светлината на лампата Клаас, Зуткин и той видяха едно малко червеникаво кученце, люксембургска порела, ранено в гърба. Зуткин изчисти раните, намаза ги с мехлем и ги превърза. Уленшпигел занесе животното в леглото си, макар че Зуткин искаше да го вземе в своето, защото, както каза тя, страхувала се да не би Уленшпигел, който се въртял в леглото си като дявол в съд със светена вода, да го задуши в съня си.

Но Уленшпигел направи, както си искаше, и тъй хубаво го гледа, че след шест дни раненото тичаше като другите кучета с надменното самодоволство на дребно пале.

И учителят го нарече Тит Бибулус Шнуфиус: Тит — в чест на един добър римски император, комуто правело удоволствие да прибира бездомни кучета; Бибулус, защото кучето обичаше като пияница тъмната бира, и Шнуфиус, защото душеше и непрестанно тикаше муцуната си в дупките на плъховете и на къртиците.