Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (31)

Писмо XXIX

Сесил Воланж до Софи Карне

 

„Аз нали ти казвах, Софи, че има случаи, когато можем да пишем и, вярвай ми, много се упреквам, че се вслушах в твоето мнение, което толкова ни измъчи и кавалера Дансьони, и мен. Доказателство, че съм имала право, е госпожа дьо Мертьой, която е много просветена дама и в края на краищата започна да мисли като мен. Признах й всичко. Отначало и тя ме посъветва като теб, но когато й обясних всичко, се убеди, че това е друго. Само че ми поиска да й покажа всичките си писма, както и писмата на кавалера Дансьони, за да бъде напълно уверена, че пиша само необходимото; най-сетне съм спокойна. Боже мой, колко обичам госпожа дьо Мертьой! Тя е тъй добра! Дама, която всички уважават. Тук няма място за възражения.

Колко приятно ще ми бъде да пиша на господин Дансьони и колко доволен ще бъде той! Ще се зарадва още повече, отколкото си е представял, защото досега му говорех само за приятелството си, а той през всичкото време искаше да му кажа нещо за любовта си. Мисля, че това е едно и също, но не се осмелявах да го кажа, а той все настояваше. Разказах на госпожа дьо Мертьой за това и тя ми отговори, че съм права и че трябва да си признаваме любовта само тогава, когато не можем повече да се въздържаме; а аз съм сигурна, че няма да мога да се въздържам за дълго; но в края на краищата това е едно и също, а на него ще му бъде по-приятно, ако му го кажа.

Госпожа дьо Мертьой ми каза също, че ще ми даде книги, в които се говори за всичко това, и които ще ме научат да се държа добре и да пиша по-хубаво, отколкото досега. Защото, нали разбираш, тя ми казва всичките мои недостатъци, което е доказателство, че много ме обича; само ме посъветва да не казвам нищо на мама за тези книги, защото тя би могла да си помисли, че смятат, че е занемарила възпитанието ми и би й станало неприятно. О, разбира се, няма да й кажа нищо.

Странно е все пак, че една жена, която ми е съвсем далечна роднина, се грижи повече за мен от майка ми. Какво щастие, че се запознах с нея!

Тя помоли също така мама да ме заведе вдругиден в нейната ложа в Операта; обясни ми, че ще бъдем сами и ще си приказваме през всичкото време, без да се страхуваме, че някой ще ни чуе: разбира се, предпочитам това много повече пред самата опера. Ще си поговорим също и за женитбата ми, защото, както тя ми каза, наистина смятали да ме омъжват; но не можахме да си кажем нищо повече по този въпрос. Наистина не е ли странно все пак, че мама не ми е доверила нищо?

Прощавай, моя мила Софи, сядам да пиша на кавалера Дансьони. О, колко се радвам!

24 август 17…“