Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 37гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
etsatchev(2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
trooper(2011 г.)
Допълнителна корекция
moosehead(2019)

Издание:

Цончо Родев. Двама против ада

Роман за юноши

Първо издание

 

Рецензент: Юлиян Йорданов

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Алекси Начев

Художествен редактор: Олга Паскалева

Корица: Венелин Вълканов

Технически редактор: Венцислав Лозанов

Коректори: Христина Денкова, Маргарита Милчева

 

Дадена за набор на 23 XI. 1985 година.

Излязла от печат 30. IV.1986.

ДП „Георги Димитров“, София.

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция на препинателни знаци

28

Наблюдавайки го отдалече, Страхота проследи целия път на царя до западната кула, където беше тъмницата на Търновград. Помая се там наблизо и когато се стъмни добре, ловко се шмугна в гъстите клони на едно дърво, закри се хубавичко от всички страни и търпеливо зачака. Дълго не се случи съвършено нищо. После откъм двореца дотича задъхан страж (облеклото му го издаваше, че е от хората на Семир) и също изчезна вътре. След около половин час от кулата се показа групичка хора; беше вече доста тъмно, но Страхота сякаш различи снажната снага на Борил, до него новата му сянка Чъсмен, а около тях плътен обръч от стражи. Всички те свърнаха надясно и бързо-бързо се насочиха към двореца.

Русолявият момък вече се канеше да се спусне от укритието си, когато от горната площадка на кулата се отделиха още две човешки фигури и се насочиха към него. В едната припозна походката на Семир. А другата… От изненада Страхота едва не се изпусна от клона: другата беше Чръноглав, но различен от онзи Чръноглав, който живееше с тях у госпожа Бойка — този беше със скъпо наметало и не само че не накуцваше, а стъпваше по-гъвкаво и от куманина. Свети боже, възможно ли беше това? Дали тъмнината не си устройваше нелепа шега?

Младият човек още си задаваше тези въпроси, когато двамата спряха точно под него: бяха толкова близо, че ако се отпуснеше на ръце, щеше да ги докосне с върховете на краката си.

— Не ме изпращай по-нататък — каза Чръноглав. — Пусто е, но за беля някой може да ни срещне.

Той махна наметалото си, откачи от пояса един къс меч и чевръсто направи от това едно скромно вързопче.

— Загрижен съм — каза Семир. — Ако всичките ни врагове са като дядо Влас и този Деян, ще има да патим.

Като чу името на Деян, Страхота за втори път едва се удържа на клона. После се усъмни: дали все пак бе чул добре? А да не би ако са казали Деян, да се е отнасяло за някой друг?

Следващите думи на Чръноглав разсеяха всичките му съмнения:

— Ама и царя си го бива! Откъде е успял да научи, че Деян е син на Годеслав? И като го шибна с това име в лицето, оня клекна. — Другият не отговори. — Да се разделим тука, а?

— Аз ще се върна още малко в кулата — каза Семир. — Ти накъде?

— Ще се отбия първо в „Кривият фенер“. Ако се прибера без дъх на вино в устата, къщата на госпожа Бойка ще се преобърне с основите нагоре. И както днес е бил прибран любезният й наемател…

— Ако окъснееш, пропускът за днес е „Чума в Стохълмието“.

Страхота едва дочака да се закрият всеки в своята посока, скочи от дървото и като внимаваше да не налети на някоя стражева двойка, с всички сили забърза към дома. Отключи тихичко, но предпазливостта му се оказа напразна — в трапезната стая светеше и вратата към ходника зееше отворена. Момъкът надникна там. Въпреки късния час до една маса седеше госпожа Бойка. Разтечените мазилки по лицето й издаваха, че беше плакала.

Страхота шпионин

— Тебе чаках — каза му. — Върху Деян връхлетя беда — неколцина от кривооките на Семир го задържаха още преди обед…

— Ще направя каквото мога — опита се да я успокои момъкът; не беше подозирал, че величествената им хазайка храни някакви дружески чувства към тях. — Но може би, за да му бъда полезен, ще трябва и аз да изчезна. Сигур ще се досетят, че сме приятели.

— Какво мога да направя аз?

— Първо да уредим сметките си. Моята и на Деян. После…

— Остави! В ден като днешния е грехота да се говори за пари.

— Благодаря — каза той просто. Наистина не беше време за многословие. — Сега си легни. И който и да ме търси, включително Чръноглав, нито си ме виждала, нито си ме чувала. Това е най-доброто.

Страхота отиде първо до тяхната стая. Не беше само претършувана, а изглеждаше обърната като джоб. Надникна в раклата, където държеше парите си. Не липсваше нито една аспра — онези, които бяха преровили стаята, не се бяха интересували от парите.

Той се върна до трапезната стая, взе във всяка ръка по две лоени лампи и се отправи към стаята на Чръноглав. Ключалката не беше сложна, успя да я отвори с ножа си. Започна да търси… а сам не знаеше какво. Нямаше и кой знае колко вещи за проверяване в дома на госпожа Бойка. Чръноглав държеше да минава за човек, който не е беден, но трудно свързва двата края. Поопипа вътрешността на зиданата печка, разрови в и под тюфлека, прегледа съдържанието на раклата в ъгъла, накрая съсредоточи вниманието си на двата кафтана, от добър плат, но излъскани от употреба, които висяха в дрешника. И когато вече се чувствуваше отчаян, между пръстите му прошумя късче пергамент. Потърси го. То не беше в джоб, а зашито в ръкава на едната дреха. Внимателно разпра няколко бода и с ноктите на двата си пръста измъкна листчето. Приближи до една от лампите и го разгъна. Върху добре обработен пергамент беше написано:

„Носителят на това писмо действува от мое име и по моя заповед.

Семир кастрофилакс.“

И до името стоеше ясен печат на кастрофилакса. Страхота поразмисли малко, пък мушна бележката в джоба си, постара се да върне предишния порядък в стаята, занесе лампите в трапезарията и безшумно напусна дома.

Смъкна се до едно затулено местенце при самата река, седна и се размисли. Ядосваше се — колко глупаво бяха постъпвали двамата с Деян, като не си споделяха кой къде ходи и с кого се среща! И това май важеше повече за Деян — нали той плетеше толкова голяма мрежа на заговор, че да обхване в нея целия царевград Търнов, докато Страхота в края на краищата беше като вълк — единак… И все пак дали нямаха нито един общ познат, който да го отведе до единомишлениците на приятеля му? Дълго се напряга момъкът и от мъка и яд чак заскуба пепеляворусата си брадичка.

Изведнъж сякаш светкавица проряза съзнанието му. Радил! Ами да — Радил и никой друг! Стига Деян да го е послушал и да се е свързал с него…

Като използува пропуска, дочут от Семир, младият човек мина през Малката порта и скоро беше пред дома на медникаря. Извика го навън. Последва бурна сцена — технитарят си спомни за него, но отначало отричаше всякаква връзка с когото и да било, не призна дори когато Страхота притисна върха на мечицата си в шията му. И едва като разбра, че се касаеше за личния пратеник на Йоан Асен, склони да свърже нечакания гост с втория човек след Деян.

— Не си сгрешил! — успокои го Радан, след като ги изслуша. — А сега се прибери и се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Останалото нека бъде наша грижа.

— Ами ако Деян проговори? — попита, заеквайки, Радил.

— Не, Деян няма да проговори! — твърдо отсече Страхота.

— Зная за тебе — каза Радан, когато останаха сами. — Не само когато те превързвах в „При върбите“, също и Деян ми е говорил за тебе.

— Ако ти е говорил, невям няма да си във възхита от мене…

— Остави разкаянията, млади човече, за тях винаги ще има време. Пък и след това, което стори тази нощ… Разкажи сега всичко поред!

Страхота разказа. Него не го биваше много по описанията, ала се постара да не пропусне нищо съществено. Показа и пергамента с неограничените пълномощия, дадени от Семир.

— Да се опитаме да сложим ред — рече Радан, след като го изслуша. — Три неща са сигурни. — Той заизрежда на пръсти: — Първо, неизвестно как Деян е разобличен и задържан. Второ, измъчвали ли са го или не, но той не е издал нищо. И…

— Откъде си сигурен? — прекъсна го Страхота.

— От самия тебе. Ако беше издавал, Семир и Чръноглав нямаше да го поставят наравно с дядо Влас. И, трето, ти не бива да оставаш повече у госпожа Бойка. Трябва да ти намерим сигурно убежище.

— Лесно е да се каже… — угрижено поклати глава момъкът.

— Струва ми се, че имам нещичко наум — каза Радан, след като дълго сумтя и дъвка мустаците си. — Само ако знаех как да влезем в Царевец…

— Но нали имам пропуска! За да не бие на очи, ще минем през Трапезица, а оттам… Впрочем къде смяташ да ме скриеш?

— При Василиса.

— Що рече? — сепна се русолявият младеж. — При жена?

— При това дъщеря на самия логотет — потвърди старият воин. А като размисли малко, вдигна предупредително пръст: — Само нека да сме наясно по един въпрос, драги. Дори само да погледнеш на Василиса като на жена, нека хиляда години да съм натопен с главата надолу в катрана на пъкъла, ако аз с тази ръка не ти отрежа главата като на пиле!…