Алексей Толстой
Аелита (15)

Соацера

Зад хълмовете се издигаха синкавите очертания на Соацера, площадките на плоските покриви, решетъчните стени, покрити със зеленина, овалните огледала на езерата, прозрачните кули. Те заемаха все по-голямо пространство и тънеха зад неясния хоризонт. Над града по посока към кораба летяха множество черни точки.

Цветущият канал остана на север. На изток от града се простираше пустинно, изровено поле, покрито с купчини трошляк. В края на тази пустиня се издигаше напукана гигантска статуя, покрита с лишеи, която хвърляше рязка дълга сянка.

Каменен гол човек се беше изправил с целия си ръст, краката му бяха прибрани, ръцете притиснати към тесните бедра, изпъчената гръд се подпираше от ръбест пояс, а дългоухият му шлем, увенчан с остър гребен, подобен на рибешки гръбнак, смътно проблясваше на слънцето. Скулестото му лице със затворени очи се усмихваше с луноподобната си уста.

— Магацитъл — каза марсианецът и посочи към небето.

Далече зад статуята се виждаха огромните развалини на водохранилище, очертанията на рухнали арки от акведукт. Лос се вгледа и разбра, че купчините развалини из равнината — онези ями и хълмове са всъщност останки от древен град. А новият град, Соацера, започваше на запад от тези равнини, зад блестящото езеро.

Черните точки на небето се приближаваха, уголемяваха се. Това бяха стотици марсианци, полетели насреща с крилатите си лодки и седла, върху платнени птици, в кошници с парашути.

Първа пристигна сияеща, златна, четирикрила като водно конче тясна пура, която направи остър завой и увисна над кораба. От нея върху палубата се посипаха цветя и разноцветни хартийки, надвесваха се развълнувани лица.

Хванал се за въжето, Лос се изправи и свали шлема си — вятърът развя белите му коси. Гусев излезе от кабината и застана до него. От лодката върху тях полетяха букети цветя. По синкавите, ту мургави, ту тухленочервени лица на долетелите марсианци се четеше възбуда, възторг и ужас.

Стотици въздушни екипажи летяха сега отгоре, отпред, отстрани и зад бавно плаващия кораб. Ето че в кошница с парашут се спусна отгоре дебеланко с раирана шапка, който махаше с ръце. Ето че се мярна набразденото лице на друг марсианец, който гледаше с далекоглед. А ето пред кораба се завъртя крилатото седло на угрижен марсианец с остроносо лице и развети коси, който насочваше към Лос някаква въртяща се кутийка. Ето премина цялата в цветя плетена лодка — мярнаха се три бледи женски лица с големи очи, сини бонета, сини развети ръкави и златоткани шарфове.

Всичко приличаше на сън — и пеенето на винтовете, и свистенето на вятъра в крилете, и тънките изсвирвания, и блясъкът на златото, и пъстрите одежди във въздушната синева, а долу — ту пурпурната, ту сребриста или светлозелена окраска на парковете и искрящите от слънчеви отблясъци прозорци на стъпаловидните къщи. Главите им се замаяха. Гусев се озърташе и повтаряше шепнешком:

— Гледай, гледай ти, майчице мила!…

Корабът премина над висящи градини и плавно се спусна върху голям кръгъл площад. Веднага от небето като грах се посипаха стотици лодки, кошници, крилати седла — те кацаха, пльоскаха се върху белите плочи на площадка. По улиците, които звездообразно излизаха от площада, шумяха тълпи — всички тичаха, хвърляха цветя, хартийки, махаха с кърпички.

Корабът кацна до високо и мрачно здание от черно-червен камък, величествено като пирамида. На широката му стълба, между квадратните, стесняващи се нагоре колони, достигащи едва една трета от височината на сградата, стоеше групичка марсианци. Те всички бяха с черни халати и кръгли шапчици. По-късно Лос научи, че това бил Висшият съвет на инженерите — висшият орган на управление на всички държави на Марс.

Съпровождащият го марсианец даде знак на Лос — чакайте. Войниците се изсипаха по стълбичките на площада и заобиколиха кораба, задържайки напиращите тълпи. Гусев с възхищение гледаше грейналия от пъстрите дрехи развълнуван народ, многото криле, размахващи се над главите, грамадните сиви или черно-червени здания, прозрачните очертания на кули отвъд покривите.

— Ех, че град, това се казва град! — повтаряше той и потропваше с крак.

Застаналите на стълбата марсианци с черни халати се отдръпнаха. Появи се висок прегърбен марсианец с продълговато мрачно лице, с дълга тясна черна брада, също облечен в черно. На кръглата му шапчица трептеше златен гребен, подобен на рибешки гръбнак.

Той слезе до средата на стълбата, като се подпираше с бастуна си, и дълго гледа към пришълците от Земята с хлътналите си тъмни очи. Лос също го гледаше — внимателно, напрегнато.

— Ама че ни е зяпнал, дяволът! — прошепна Гусев. Обърна се към тълпата и вече безгрижно викна: — Здравейте, другари марсианци, носим ви поздрав от съветските републики… За установяване на добросъседски отношения…

Тълпата изумено ахна, затропа, зашумя, приближи се. Мрачният марсианец стисна в шепа брадата си, погледна към тълпата, обиколи с мътния си взор площада. Под погледа му развълнуваното море от глави взе да утихва. Той се обърна към застаналите на стълбата, каза им няколко думи, вдигна бастуна си и посочи с него кораба. Веднага единият от марсианците изтича до кораба и каза нещо на навелия се през борда плешив марсианец. Дочуха се сигналните изсвирвания, двама войници се качиха на борда, перките забръмчаха, корабът тежко се вдигна над площада и полетя над града в северна посока.