Алексей Толстой
Аелита (6)

Излитането

На незастроеното място пред работилницата на Лос започнаха да се събират хора. Идваха от крайбрежната, тичаха откъм Петровския остров, трупаха се на групички, поглеждаха към ниското слънце, прорязало с широки лъчи облаците. Започнаха разговори:

— За какво се е събрал тоя народ — да не са убили някого?

— Сега ще отлетят за Марс.

— И това доживяхме, само то ни липсваше!

— Какво разправяте? Кой ще полети?

— Взели двама бандити от затвора, ще ги запечатат в стоманена топка и — към Марс за проба.

— Хайде де, стига сте лъгали.

— Ах, гадове, не им е жал за хората!…

— Тоест — кои са тези, на които не им е жал?

— А вие, гражданино, не се хващайте за думата.

— Разбира се, че е издевателство.

— Боже мой, ама че глупав народ!

— Защо ще е глупав народът? Откъде го измислихте?

— Трябва вас да ви пратят за такива думи.

— Я стига, другари. Тук наистина става историческо събитие, а вие дявол знае какво дрънкате.

— А с каква цел ги изпращат на Марс?

— Извинете, но един тук разправяше: само агитационна литература натоварили двадесет и пет пуда^[1].

— Това е експедиция.

— За какво?

— За злато.

— Вярно — за попълване на златния фонд.

— Много ли ще докарат?

— Неограничено количество.

— Гражданино, още дълго ли ще чакаме?

— Щом залезе слънцето, и ще се издигнат…

До мръкване сред тълпата, очакваща необикновеното събитие, се чуваха приказки, водеха се най-различни разговори. Спореха, караха се, но не си отиваха.

Алената светлина на мъждивия залез беше заляла половината небе. И ето че се появи големият автомобил на Губизпълкома^[2], който полека разделяше тълпата.

Прозорците на бараката се осветиха отвътре. Тълпата затихна и се приближи.

Яйцеобразният апарат, открит от всички страни и проблясващ със занитените си шевове, стоеше върху циментова, леко наклонена площадка насред бараката. През кръглия отвор на люка се виждаше яркоосветената му вътрешност с ромбовете от подплатена жълта кожа.

Лос и Гусев бяха вече с плъстени ботуши, овчи кожуси, с кожени пилотски шлемове. Апаратът беше заобиколен от членове на изпълкома, академици, инженери и журналисти. Вече бяха произнесени напътствените речи, бяха направени снимки. Лос благодари на изпращачите за вниманието. Лицето му беше бледо, очите му бяха като стъклени. Той прегърна Хохлов и Кузмин. Погледна часовника си.

Изпращачите притихнаха. Гусев се намръщи и влезе през люка. Вътре той седна на кожена възглавница, оправи шлема и кожуха си.

— Намини при жена ми — не забравяй — викна той на Хохлов и още повече се намръщи.

Лос все се бавеше, гледаше в краката си. Изведнъж вдигна глава и каза с глух, развълнуван глас:

— Смятам, че успешно ще кацнем на Марс. Сигурен съм, че няма да минат много години и стотици въздушни кораби ще браздят звездното пространство. Откривателският дух вечно, вечно ще ни тласка напред. Но не аз трябваше да летя пръв. Не аз трябваше пръв да проникна в небесната тайна. Какво ще намеря там? Забрава за самия себе си… Ето това най-много ме смущава при раздялата с вас. Не, другари, аз не съм гениален строител, не съм смелчага, не съм мечтател, а страхливец и беглец…

Лос внезапно прекъсна, огледа изпращачите със странен поглед — всички го гледаха с недоумение. Той смъкна шлема ниско над очите си.

— А всъщност това никому не е нужно — нито на вас, нито на мен — лични преживявания. Оставям ги върху самотната си койка в бараката… Довиждане, другари, моля да се оттеглите колкото се може по-далеч от апарата…

Гусев веднага викна от люка:

— Другари, ще предам на ония от Марс пламенен поздрав от Съветската република. Упълномощавате ли ме?

Тълпата зашумя. Чуха се ръкопляскания.

Лос се обърна, влезе в люка и веднага силно го дръпна след себе си. Изпращачите се блъскаха, развълнувано разменяха думи, хукнаха от бараката към тълпата на полето. Нечий глас се запровиква:

— По-внимателно, оттегляйте се, лягайте!

Сега хиляди хора мълчаливо гледаха към осветените квадратни прозорци на бараката. Там беше тихо. Тихо беше и в полето. Така изминаха няколко минути. Мнозина бяха налягали по земята. Внезапно надалеч звънко зацвили кон. Някой страшно извика:

— По-тихо!

В бараката нещо оглушително гръмна, затрещя. След това се чуха още по-силни и чести удари. Земята затрепери. Над покрива на бараката се показа тъпият метален нос на яйцето и се скри сред облак от дим и прахоляк. Трясъкът се засили. Черният апарат се издигна цял над покрива и увисна във въздуха, сякаш се прицелваше. Взривовете се сляха в протяжен вой, осемметровото яйце като ракета се изви косо над тълпата, проблесна като огнена лента и изчезна в бледоаленото зарево на облаците.

Едва тогава сред тълпата се разнесоха викове, полетяха шапки, хората хукнаха и се струпаха около бараката.