Касандра Клеър
Град от пепел (14)

13
Войнство непокорни ангели

След като Джейс бе изсвирил първия дял от „Нощния Гаспар“ на Равел, стана от пианото, отиде в кухнята, вдигна телефона на Люк и проведе кратък разговор. След което се върна на пианото.

Беше стигнал до половината на третия дял, когато видя някаква светлина да пробягва отпред, на моравата на Люк. Миг по-късно светлината угасна и гледката откъм предния прозорец се стопи в тъмнината. Джейс обаче беше вече на крака и посягаше към якето си. Той безшумно затвори зад себе си външната врата и се спусна по стълбите, като ги взимаше по две наведнъж. На моравата до пешеходната алея имаше мотор, който още бръмчеше. Видът му по странен начин напомняше за организъм: тръбите се виеха като жилести вени из цялото шаси, а единственият фар, който едва мъждукаше, приличаше на блестящо око. По странен начин моторът приличаше на жив, колкото и момчето, подпряло се на него и вперило любопитен поглед в Джейс. Момчето бе облечено в кафяво кожено яке, а къдравата му коса се виеше чак до яката и влизаше в присвитите му очи. То се хилеше, като показваше острите си зъби. Джейс съзнаваше, че нито момчето, нито моторът са наистина живи; и двете неща се движеха с демонична енергия, която губеха след изтичането на нощта.

— Рафаел — каза Джейс вместо поздрав.

— Както виждаш — рече Рафаел, — донесох ти това, за което ме помоли.

— Да, виждам.

— Все пак ми е любопитно да разбера за какво ли ти е притрябвал демоничен мотор. От една страна, те не отговарят напълно на разпоредбите в Съглашението, а от друга — говори се, че ти вече си имаш един.

— Така е, имам си — призна Джейс, като обикаляше край мотора и го проверяваше от всички страни. — Но той е на покрива на Института, а точно сега не мога да го взема.

Рафаел леко се подсмихна.

— Явно и двамата не сме добре дошли в Института.

— Вие, кръвопийците, още ли сте в почетния списък?

Рафаел се извърна настрани и се изплю на земята.

— Считат ни за убийци — каза ядно той. — Приписват ни смъртта, на което и да е същество, било то фея или дори магьосник, макар и постоянно да ги уверявам, че ние не пием кръв от магьосници. Горчива ни е и има много странични ефекти за тези, които все пак я опитат.

— Казал ли си това на Мерис?

— Мерис. — Очите на Рафаел блестяха. — И да искам, не мога да говоря с нея. Сега всички решения се вземат от инквизиторката, всички въпроси и молби минават през нея. Лоша работа, приятелю, лоша работа.

— На мен ли го казваш — рече Джейс. — И да сме наясно — не сме приятели. Съгласих се да не казвам на Клейва какво се случи със Саймън, защото ми трябваше помощта ти. Не защото си ми симпатичен.

Рафаел се ухили, белите му зъби блеснаха в мрака.

— Напротив, харесваш ме. — Той килна глава на една страна. — Странно — започна да разсъждава той, — мислех, че сега, когато си в немилост пред Клейва, ще си по-различен. Вече не си техният любим син. Предполагах, че онази твоя арогантност ще изчезне. Но ти никак не си се променил.

— Мисля, че човек трябва да е последователен — каза Джейс. — Е, ще ми дадеш ли мотора, или не? До изгрев-слънце има само няколко часа.

— Да разбирам ли, че няма да ми го върнеш дотогава? — Рафаел се отмести грациозно от мотора, при което Джейс видя да проблясва златната верижка около шията му.

— Няма да ти го върна. — Джейс се метна на мотора. — Но ако се боиш от изгрева, можеш да спиш в мазето под къщата.

— Ммм. — Рафаел се замисли. Той бе десетина сантиметра по-нисък от Джейс и макар че изглеждаше физически по-млад от него, очите му бяха много по-стари. — Значи забравяме за случая със Саймън, нали така, ловецо на сенки?

Джейс запали мотора, като го насочи към реката.

— Никога няма да забравя този случай, кръвопиецо, но май поставихме добро начало.

Джейс не беше карал мотор, откакто се беше застудило и сега леденият вятър, който се извиваше над реката и го пронизваше през тънкото яке и дочените джинси с дузина ледени иглички, го изненада неприятно. Джейс потрепери и се зарадва, че поне си беше взел кожените ръкавици, в които да пъхне ръцете си.

В тъмнината на нощта светът сякаш бе изгубил пъстротата си. Реката беше с цвят на стомана, небето — сиво като гълъб, хоризонтът — дебела черна линия, прокарана в далечината. По протежението на мостовете Уилямсбърг и Манхатън мигаха и блестяха светлини. Въздухът миришеше на сняг, макар че до зимата оставаха месеци.

Последният път, когато летеше над реката, зад него беше Клеъри, ръцете й го обгръщаха, а малките й длани бяха вкопчени в плата на якето му. Тогава не му беше студено. Той наклони мотора рязко встрани; стори му се, че вижда собствената си сянка да плува във водата, някак необичайно изкривена. Когато се изправи, го видя: кораб с черни метални страни, без надписи по тях и почти неосветен, тънкият му остър нос пореше водата. Приличаше му на акула, мършава, бърза и ужасна.

Той спря и внимателно се понесе надолу, безшумно, като листо, хвърлено по течението. Нямаше усещането, че пада, а по-скоро, че корабът се издига, за да го пресрещне, качен върху огромна шамандура. Колелата на мотора докоснаха палубата и той се плъзна по нея, докато плавно спря. Нямаше нужда да изключва двигателя, само провеси краката си встрани и ръмженето на мотора утихна до леко бръмчене, после премина в жужене и накрая млъкна, когато Джейс слезе. Той се обърна да го погледне и видя, че моторът се бе смалил, напомни му на нещастно кученце, на което са казали да стои мирно.

Джейс му се усмихна дяволито.

— Ще се върна — каза той. — Само да огледам тази лодка.

Имаше доста за оглеждане. Той застана на широката палуба, водата му се падаше отляво. Всичко беше боядисано в черно: палубата, металният релинг^[1], който я опасваше; дори люковете в дългата тясна кабина бяха почернени. Корабът беше по-голям, отколкото предполагаше: може би колкото едно футболно игрище, ако не и повече. Никога досега не беше виждал такъв кораб. Прекалено голям, за да е яхта, прекалено малък, за да е военноморски плавателен съд, пък и никога не беше виждал кораб, боядисан изцяло в черно. Джейс се запита откъде ли може да го е взел баща му.

Той остави мотора и започна бавно да обикаля по палубата. Облаците се бяха разсеяли и звездите блестяха с чудна светлина. Виждаше как свети градът от двете му страни, сякаш бе застанал в празен коридор със стени от светлина. Ботушите му кухо отекваха по палубата. Внезапно му хрумна мисълта, че Валънтайн може изобщо да не е тук. Джейс рядко бе попадал на места, изглеждащи толкова безлюдно.

За миг спря до кърмата и се загледа над реката, която се врязваше между Манхатън и Лонг Айлънд като белег. Водата се пенеше, образувайки сиви стълбове, преливащи в сребристо към върховете, а над нея духаше такъв силен и неизменен вятър, какъвто можеше да духа само над вода. Той протегна ръце и позволи на вятъра да съблече якето му и да го понесе като крила, косата му го шибаше през лицето и боцкаше очите му до сълзи.

Навремето до вилата в Идрис имаше езеро. Баща му го учеше да плава по него, учеше го на езика на вятъра и на водата, на водните и въздушните течения. Всички мъже знаят да плават, беше казал той. Това беше един от редките случаи, когато бе употребил думите всички мъже вместо всички ловци на сенки. Един вид кратко напомняне, че какъвто и да е Джейс, той все пак е част от човешката раса.

Когато се извърна от кърмата с насълзени очи, Джейс видя в стената на кабината, между два почернени люка, една врата. Той бързо прекоси палубата и натисна дръжката, беше заключено. Извади стилито си, бързо изгравира в метала отваряща руна и вратата поддаде, пантите й изскърцаха и от тях се посипа червеникава ръжда. Джейс влезе и се озова на мъждиво осветено метално стълбище. Наоколо миришеше на ръжда и вехтории. Той пристъпи крачка напред и вратата се затвори зад него с отекващ металически трясък, и в следващия миг го обгърна тъмнина.

Джейс изруга и затърси опипом в джоба си камъка с магическата светлина. Внезапно ръкавиците му се втвърдиха, пръстите му се вкочаниха от студ. Тук вътре беше по-студено, отколкото вън, на палубата. Въздухът беше леден. Той извади от джоба ръката си, която трепереше далеч не само от студ. Всяко косъмче по него беше настръхнало, всеки нерв — опънат до скъсване. Тук ставаше нещо.

Вдигна камъка, който грейна и предизвика още по-голямо навлажняване на очите му. Като през мъгла той видя тънката фигура на момиче, което стоеше пред него със скръстени на гърдите ръце, червената й коса се открояваше на фона на черния метал около нея.

Ръката му трепна и от магическата светлина се пръснаха искри, сякаш цяло войнство буболечки бе изригнало от тъмнината.

— Клеъри?

Тя го гледаше, лицето й беше бяло, устните й трепереха. В гърлото му заседнаха един след друг въпроси — какво правеше тя тук? Как се беше добрала до кораба? Обзе го панически ужас, по-силен от всеки страх, който бе изпитвал за самия себе си. Нещо се беше случило с Клеъри. Пристъпи крачка напред, точно когато тя свали ръце от гърдите си и ги протегна към него. Те бяха изцапани с кръв. Отпред бялата й рокля също беше цялата в кръв, подобно на ален лигавник.

Тя залитна напред и Джейс я хвана с една ръка. Когато Клеъри се отпусна с цялата си тежест, той за малко не изтърва магическата светлина. Усещаше биенето на сърцето й, допира на меката й коса до бузата си, толкова познат. Ароматът й обаче беше различен. Ароматът, с който свързваше Клеъри, смесица от сапун с мирис на цветя и чист памук, го нямаше, усещаше единствено мирис на кръв и метал. Главата й се килна назад и подбели очи. Бясното биене на сърцето й намаляваше… спираше…

— Не! — Той я разтърси така силно, че главата й се удари в ръката му. — Клеъри! Събуди се! — Отново я разтърси и този път миглите й трепнаха. Усети облекчение като внезапно избила студена пот и в следващия миг тя отвори очи, ала те вече не бяха зелени, бяха матови и блестящо бели, бели и слепи като фарове на тъмен път, бели като тревожния шум в собствените му мисли.

Тези очи са ми познати отпреди, помисли си той и после мракът го погълна като вълна, носеща със себе си тишина.

 

 

В мрака се образуваха пролуки, светещи точици светлина на тъмния черен фон. Джейс затвори очи, опита се да успокои дишането си. Усещаше бакърен вкус в устата си като от кръв, имаше чувството, че лежи върху студена метална повърхност и студът прониква през дрехите и пронизва кожата му. Започна да брои наум до сто в обратен ред, докато дишането му постепенно се успокои. После отново отвори очи. Все още беше тъмно, но мракът се беше разсеял, разкривайки познатото нощно небе, осеяно със звезди. Той бе на палубата на кораба, легнал по гръб в сянката на Бруклинския мост, който се издигаше срещу кърмата на кораба като сива планина от камък и метал. Джейс изстена, изправи се на лакти… и се вцепени, когато забеляза още една сянка, този път определено на човек, който идваше към него.

— Получи тежък удар по главата — каза гласът, който го преследваше в кошмарите му. — Как си?

Джейс се надигна и веднага съжали, когато усети, че стомахът му се преобръща. Ако беше хапнал нещо през последните десет часа, сигурен беше, че щеше да го повърне. А сега усети само кисел жлъчен вкус в устата си.

— Чувствам се отвратително.

Валънтайн се усмихна. Той седеше върху купчина празни сандъци, беше облечен в спретнат сив костюм и вратовръзка, както някога, когато седеше зад елегантното махагоново бюро във вилата на Уейланд в Идрис.

— Следващият въпрос, който искам да ти задам, е: как ме намери?

— Изтръгнах информацията от твоя раум демон — каза Джейс. — Ти беше този, който ме научи къде крият сърцата си. Заплаших го и той ми каза. Е, те не са много умни, но все пак този успя да ми каже, че идва от някакъв кораб в реката. Един поглед ми беше достатъчен. Видях сянката, която хвърля корабът ти над водата. Освен това демонът ми каза, че ти си го призовал, но това вече го знаех.

— Ясно. — Валънтайн сякаш се мъчеше да сподави усмивката си. — Следващия път, преди да се изтърсиш тук, гледай поне да ме предупредиш. Така ще мога да ти спестя неприятната разправия с охраната ми.

— Охрана? — Джейс се опря на студения метален релинг и пое дълбоко чистия, студен въздух. — Имаш предвид демони, така ли? Използваш Меча, за да ги призоваваш.

— Няма да отрека това — каза Валънтайн. — Зверовете на Лушън разбиха моята армия от бездушни, а аз нямам нито време, нито желание да създавам нова. Сега у мен е Мечът на смъртните, така че те не ми трябват повече. Вече имам други сили на разположение.

Джейс се сети за Клеъри, окървавена и умираща в ръцете му. Той прокара ръка по челото си. Там, където то се бе опирало о металния релинг, беше хладно.

— Онова на стълбището — каза той. — Не беше Клеъри, нали?

— Клеъри? — Валънтайн звучеше леко изненадано. — Нея ли видя?

— Защо, какво странно има? — Джейс се мъчеше да придаде незаинтересованост и безгрижие на гласа си. Не че имаше проблем с пазенето на тайни — както свои, така и чужди, но чувствата му към Клеъри бяха нещо, което си бе казал, че ще може да понесе само ако не се вглежда в тях.

Но това беше Валънтайн. Той разглеждаше всичко подробно, изучаваше го, преценяваше по какъв начин би могло да се превърне в нещо, което да му е от полза. В това отношение той напомняше на Джейс за кралицата на феите: хладен, опасен, пресметлив.

— Това, на което си се натъкнал на стълбището — каза Валънтайн, — беше Аграмон, демонът на страха. Аграмон приема образа на това, от което най-много се боиш. Когато се нахрани с твоя страх, той те убива. Ти обаче още си жив. Повечето мъже — и жени — умират от този страх. Поздравления за издръжливостта ти.

— Аграмон? — Джейс беше поразен. — Това е велик демон. Къде го намери?

— Платих на един млад и тщеславен магьосник да го призове за мен. Той си мислеше, че ако демонът остане в очертанията на пентаграмата, ще може да го контролира. За негова зла участ се оказа, че най-големият му страх бе, че демонът, който е призовал, ще преодолее защитата на пентаграмата и ще го нападне. И наистина точно това се случи, когато Аграмон се яви.

— Значи така е умрял — рече Джейс.

— Кой как да е умрял?

— Магьосникът — отвърна Джейс. — Той се казваше Елиас. Беше на шестнайсет. Но ти знаеш това, нали? Дяволското преобразяване…

Валънтайн се засмя.

— Я виж колко си бил досетлив?! В такъв случай сигурно се досещаш защо изпратих демоните в дома на Лушън?

— Ти искаше Мая — каза Джейс. — Защото тя е дете-върколак. Трябва ти кръвта й.

— Изпратих древак демоните, за да проверят какво става в дома на Лушън и после да ми докладват — каза Валънтайн. — Лушън уби един от тях, ала другият разказа за присъствието на млада ликантропка и…

— Ти изпрати раум демоните да я вземат. — Джейс усети внезапна умора. — Защото Люк държи на нея, а ти искаш всячески да го нараниш. — Той направи пауза, а после каза с равен глас: — Което е безкрайно подло, дори и за теб.

За миг в очите на Валънтайн проблесна гняв, после отметна глава назад и прихна.

— Възхищавам се на упорството ти. В това отношение толкова приличаш на мен. — Той се изправи на крака и протегна ръка към Джейс. — Ела. Да се поразходим по палубата. Има нещо, което искам да ти покажа.

Джейс искаше да отблъсне протегнатата му ръка, но предвид болката в главата си, не беше сигурен, че ще може сам да се изправи. Пък и може би нямаше да е добре да дразни баща си още отсега. Каквото и да казваше Валънтайн за неговото упорство, той никога не бе толерирал непослушанието.

Ръката на Валънтайн беше хладна и суха, а хватката му — странно успокояваща. Когато Джейс се изправи, Валънтайн го пусна и извади едно стили от джоба си.

— Нека излекувам раните — каза той, като посегна към сина си.

Джейс се дръпна… след известно колебание, което не остана незабелязано от Валънтайн.

— Не ми трябва помощта ти.

Валънтайн прибра стилито си.

— Както искаш. — Той тръгна напред, а Джейс постоя малко така, после тръгна след него, като подтичваше, за да го настигне. Прекрасно знаеше, че баща му никога няма да се обърне, за да види дали Джейс го следва, но че очаква от него да го направи и следователно ще започне да говори.

Беше прав. Докато се изравняваше с баща си, Валънтайн вече бе започнал да говори. Бе сключил ръце на гърба си и се движеше с лека, безгрижна походка, необичайна за толкова едър и широкоплещест мъж. Вървеше леко приведен, сякаш се канеше да се гмурне в силния вятър.

— … ако не ме лъже паметта — казваше Валънтайн, — чел си „Изгубеният рай“ на Милтън, нали?

— Карал си ме да я чета поне десет или петнайсет пъти — каза Джейс. — По-добре да царуваш в ада, отколкото да слугуваш в рая и т.н., и т.н.

— Non serviam — каза Валънтайн. — „Няма да слугувам.“ Това изписал Луцифер на знамето си, когато повел своето войнство от непокорни ангели срещу продажната власт.

— Каква е целта ти? Защо си на страната на дявола?

— Говори се, че и самият Милтън е бил на страната на дявола. Неговият Сатана е много по-интересен образ, отколкото неговият Бог. — Те почти стигнаха до предната част на кораба. Валънтайн спря и се облегна на релинга.

Джейс също се облегна до него. Бяха подминали мостовете на Ийст Ривър и сега излизаха в откритите води между Стейтън Айлънд и Манхатън. Светлините в търговския център блестяха като вълшебна светлина над водата. Небето беше като напудрено с диамантен прах, а реката бе скрила тайните си под плътна черна завивка, тук-там прокъсвана от сребристо проблясване, я на рибя опашка, я на опашка на… русалка. Моят град, опита се да си каже Джейс, но тези думи все го отвеждаха към мисълта за Аликанте и неговите кристални кули, а не към небостъргачите на Манхатън. След малко Валънтайн каза:

— Защо си тук, Джонатан? След срещата ни в Града от кости се запитах дали омразата ти към мен не е станала непреодолима. Почти се бях отказал от теб.

Гласът му беше равен, горе-долу какъвто си и беше, но в него имаше и нещо друго — не точно уязвимост, но все пак нещо като истинско любопитство, сякаш беше открил, че Джейс е способен да го изненада.

Джейс погледна към реката.

— Кралицата на феите искаше да те попитам нещо — рече той. — Каза ми да ти задавам въпроса каква кръв тече във вените ми.

По лицето на Валънтайн премина изненада, сякаш някаква ръка бе изтрила от него всички други изражения.

— Говорил си с кралицата?

Джейс нищо не отвърна.

— Типично за тях. Всичко, което казват, е двусмислено. Кажи й, ако пак те попита, че във вените ти тече кръвта на ангела.

— Както и във вените на всеки ловец на сенки — каза разочаровано Джейс. Надяваше се на по-интересен отговор. — Нали няма да излъжеш кралицата на феите?

Тонът на Валънтайн стана рязък.

— Няма. А ти едва ли си дошъл тук само, за да ми зададеш този абсурден въпрос. Каква е истинската причина да си тук, Джонатан?

— Трябваше да поговоря с някого. — Той не умееше да контролира така добре гласа си, както го правеше баща му. В неговия се долавяше болка, подобно на кървяща рана току под повърхността. — За семейство Лайтууд не съм нищо друго, освен източник на неприятности. Сигурно и Люк вече ме мрази. Инквизиторката би предпочела да съм мъртъв. Нараних Алек, а дори не разбрах точно с какво.

— Ами сестра ти? — попита Валънтайн. — Ами Клариса?

Защо трябва всичко да разваляш?

— И тя не е очарована от мен. — Той се поколеба. — Спомням си какво ми каза в Града от кости. Че никога не си имал шанс да ми кажеш истината. Не ти вярвам — добави той. — Искам да си наясно с това. Но мисля, че трябва да ти дам шанс да ми кажеш защо.

— Трябва да ме питаш за много повече от едно защо, Джонатан. — В гласа на баща му имаше нотка, която разтревожи Джейс, някакво прекалено смирение, което каляваше гордостта на Валънтайн, както огънят калява стоманата. — Има толкова много защо-та.

— Защо уби мълчаливите братя? Защо открадна Меча? Какви са намеренията ти? Защо Бокалът на смъртните не ти е достатъчен? — Джейс се спря, преди да зададе и останалите въпроси, които напираха в него. Защо ме изостави за втори път? Защо ми каза, че вече не съм твой син, а после пак се върна за мен?

— Знаеш какво искам. Клейвът е безнадеждно корумпиран и трябва да бъде унищожен, а после да се създаде наново. Идрис трябва да бъде освободен от влиянието на низшите раси и Земята да се опълчи срещу демоничните нашествия.

— Между другото, като говорим за демонични нашествия… — Джейс се огледа наоколо, сякаш едва ли не очакваше да види черната сянка на Аграмон да се носи тежко към него. — Мислех, че мразиш демоните. А сега ги използваш като слуги. Ненаситните, древак демоните, Аграмон — те са твои подчинени. Охрана, иконом… знам ли, може би дори и личен готвач си имаш.

Валънтайн барабанеше с пръсти по релинга.

— Аз не съм приятел на демоните — каза той. — Аз съм нефилим, независимо че считам Съглашението за безполезно, а Закона — за нагласен. Не е нужно човек да харесва правителството си, за да е патриот, нали? Истинският патриот цени родината си повече, отколкото собственото си място в обществения ред. Аз бях поруган за своя избор, бях принуден да се крия, бях прокуден от Идрис. Ала аз съм — и винаги ще бъда — нефилим. Не мога да сменя кръвта във вените си, дори и да исках… а аз и не искам.

Аз пък искам. Джейс си помисли за Клеъри. Той отново сведе поглед към тъмната вода, съзнавайки, че това не беше вярно. Да се откаже от лова, убиването, съзнаването на собствената си бързина и безпогрешни умения: това беше невъзможно. Той беше воин. Не можеше да бъде нищо друго.

— Ти би ли искал? — попита Валънтайн. Джейс бързо извърна поглед, питайки се дали баща му е успял да разгадае лицето му. Години наред живяха само двамата. Той познаваше лицето на баща си по-добре от своето собствено. Валънтайн беше единственият човек, от когото му се струваше, че никога няма да може да скрие чувствата си. Или поне един от малцината. Понякога имаше усещането, че Клеъри гледа през него така, сякаш бе от стъкло.

— Не — каза той. — Не бих искал.

— Би останал завинаги ловец на сенки?

— Аз съм такъв — рече Джейс, — какъвто ти си ме направил.

— Добре. Това исках да чуя — каза Валънтайн. Облегна се на релинга и погледна към нощното небе. В сребристобялата му коса се прокрадваха сиви нишки. Джейс не ги беше забелязал досега. — Това е война — каза Валънтайн. — Въпросът е: на чия страна ще се биеш ти?

— Мислех, че сме от един отбор. Мислех, че всички ние сме срещу демоните.

— Де да беше така. Не разбираш ли, че ако бях убеден, че Клейвът взима присърце интересите на този свят, ако бях сигурен, че правят всичко, което е по силите им — в името на ангела, защо ще воювам с тях? Каква причина бих имал?

Власт, помисли си Джейс, но замълча. Вече не знаеше какво да каже, още по-малко — на кое да вярва.

— Ако Клейвът продължава в същия дух — каза Валънтайн, — демоните ще забележат слабостта му и ще го нападнат. Докато те са заети с ухажването на низшите раси, не са в състояние да се сражават. Демоните ще ги нападнат и всичко ще разрушат, нищо няма да остане след тях.

Низшите раси. Тези думи прозвучаха неестествено познато на Джейс; напомняха му за детските години по начин, който далеч не беше неприятен. Когато мислеше за баща си и за Идрис, в съзнанието му изникваше все същият смътен спомен за палещо слънце, сипещо лъчите си над зелените морави пред тяхната вила, и за една едра, тъмна, широкоплещеста фигура, която се навеждаше над него, вдигаше го от тревата и го пренасяше вкъщи. Трябва да е бил много малък тогава, но никога нямаше да забрави това, както и начина, по който ухаеше тревата — зелена, ярка и току-що окосена, или как слънцето превръщаше косата на баща му в бял ореол, или усещането да бъдеш носен. Да бъдеш защитен.

— Люк — каза с леко усилие Джейс. — Люк не е низш…

— Лушън е друга работа. Той е бивш ловец на сенки. — Гласът на Валънтайн беше равен и категоричен. — Тук не става въпрос за конкретни долноземци, Джонатан. Говоря за оцеляването на всяко живо същество, появило се на този свят. Ангелът неслучайно е избрал нефилимите. Ние сме най-добрите в света и наше е призванието да го спасим. Ние най-много от всички на този свят приличаме на боговете и трябва да използваме тази си сила, за да запазим света от разруха, каквото и да ни струва това.

Джейс се облегна на релинга. Беше студено тук, леденият вятър пронизваше дрехите му, а върховете на пръстите му се бяха вкочанили. Но в съзнанието му изникнаха картини, изобразяващи зелени хълмове и медните камъни на вилата на Уейланд.

— В Стария завет се казва — рече той, — че Сатаната изкушил Адам и Ева да извършат грях, като им казал „Ще станете като боговете“. И затова били изхвърлени от градината.

Настъпи пауза, след която Валънтайн се засмя, а после каза:

— Виждам накъде биеш, Джонатан. Искаш да ме предпазиш от греха на гордостта.

— Има най-различни видове грехове. — Джейс се изправи и обърна лице към баща си. — Не отговори на въпроса ми за демоните, татко. Как ще обясниш това, че ги призоваваш и се съюзяваш с тях? Да се бият с Клейва ли възнамеряваш да ги пратиш?

— Разбира се — каза Валънтайн, без да се колебае, без дори да се замисли дали не е по-добре да не издава плановете си на някого, който може да ги предаде на противниците му. Джейс бе поразен от тази увереност на баща си в успеха. — Клейвът не подлежи на убеждаване с доводи, необходима е сила. Опитах се да създам армия от Бездушни, с Бокала мога да създам армия от нови ловци на сенки, но това ще отнеме години. А аз не разполагам с години. Човешката раса не може да чака години. Докато с Меча мога да се обградя с армия от покорни демони. Мога да ги използвам като инструменти и те ще направят всичко, което поискам. Те нямат воля. А когато вече не ми трябват, ще им заповядам да се унищожат взаимно и те ще го сторят. — Гласът му беше безстрастен.

Джейс така силно стискаше релинга, че чак пръстите започнаха да го болят.

— Не можеш да изтребиш всички ловци на сенки, които ти се противопоставят. Това е убийство.

— Няма и да го правя. Когато от Клейва видят силата, изправена срещу тях, ще се предадат. Не са самоубийци. А и сред тях има такива, които ме подкрепят. — В гласа на Валънтайн нямаше арогантност, само спокойна увереност. — Ще се разбере кои са, когато му дойде времето.

— Мисля, че подценяваш Клейва. — Джейс се опита да прозвучи спокойно. — Не мисля, че си наясно колко много те мразят.

— Омразата е нищо, когато се постави на една везна с оцеляването. — Ръката на Валънтайн посегна към колана, където матово проблясваше дръжката на Меча. — Но не за това става въпрос. Казах ти, че има нещо, което искам да ти покажа. Ето го.

Той извади Меча от ножницата и го подаде на Джейс. Джейс вече беше виждал Мелартак в Града от кости, закачен на стената в залата с говорещите звезди. Беше виждал и дръжката му, подаваща се иззад рамото на Валънтайн, но никога не го беше разглеждал отблизо. Мечът на ангела. Беше тъмен, от тежко сребро, с матов блясък. Светлината сякаш се движеше ту по него, ту през него, сякаш бе направен от вода. В дръжката му цъфтеше вълшебна роза от светлина.

Джейс промълви с пресъхнала уста:

— Колко е хубав.

— Хайде, подръж го. — Валънтайн подаде Меча на сина си така, както винаги го беше учил — с дръжката напред. Мечът проблясваше черно на светлината на звездите. Джейс се поколеба.

— Аз не…

— Вземи го. — Валънтайн го тикна в ръката му.

В мига, в който пръстите на Джейс се сключиха около дръжката, от нея изскочи светъл лъч и се спусна надолу по острието на Меча. Той бързо погледна баща си, но неговото лице беше непроницаемо.

Някаква неясна болка прониза ръката и гърдите му. Не че мечът беше тежък, не беше. Сякаш нещо го теглеше надолу, искаше да го изхвърли от кораба, да го метне в зелената океанска вода, да го забие в чупливата земна кора. Джейс усещаше как в дробовете му не достига въздух. Той вдигна глава нагоре и се огледа…

И видя, че небето се бе променило. То бе покрито с блестяща мрежа от златни жици, през която грееха звездите, ярки като забити в мрака гвоздеи. Джейс видя, сякаш отстрани, извивката на Земята отпред на хоризонта и за миг се вцепени, поразен от красотата на гледката. После сякаш нощното небе се разпука като стъкло и през парчетата се посипаха тъмни фигури, прииждащи като орди от разкъсания мрак, прегърбени, изкривени, кокалести и без лица, сгърчени в безмълвен писък, който изгаряше съзнанието му. Леден вятър го прониза, когато шесткраки коне прелетяха покрай него, като копитата им изпускаха кървави искри при допира си с палубата на кораба. Съществата, които ги яздеха, не можеха да се опишат. Те бяха без очи, размахваха ципести крила, крещяха и изпускаха отровно зелена слуз.

Изпитвайки неудържимо желание да повърне, Джейс се наведе над релинга, все още държейки Меча в ръка. Под него водата кипеше от демони като отровна отвара. Той видя някакви покрити с бодли същества, които кокореха кървясалите си, воднисти очи, докато се потапяха във врящия бульон от хлъзгави черни пипала. Една русалка, хваната от десетокрак воден паяк, пищеше отчаяно, докато той забиваше зъбите си в нейната мятаща се опашка, а червените му очи блестяха като кървави мъниста.

Мечът падна от ръката на Джейс и издрънча на палубата. Внезапно шумът и гледката изчезнаха и в нощта отново се възцари тишина. Той се надвеси над релинга и с недоумение се втренчи в морето. То беше пусто, само вятърът надипляше повърхността му.

— Какво беше това? — прошепна Джейс. Усещаше в гърлото си стържене, сякаш бе глътнал шкурка. С недоумение погледна баща си, който се бе навел да вдигне Меча от палубата, където Джейс го беше изпуснал. — Това ли са демоните, които вече си призовал?

— Не. — Валънтайн пъхна Мелартак в ножницата му. — Това са демоните, които са привлечени от Меча от всички краища на света. Доведох моя кораб на това място, защото тук защитата е слаба. Това, което видя, е моята армия, която чака от другата страна на барикадата, чака да я призова да тръгне с мен. — Очите му бяха мрачни. — Все още ли си мислиш, че Клейвът няма да се предаде?

Джейс затвори очи и каза:

— Не всички… не и Лайтууд…

— Ти можеш да ги убедиш. Ако останеш при мен, кълна се, не нищо няма да им се случи.

Тъмнината зад клепките на Джейс се обагри в червено. Той си представи пепелищата от старата къща на Валънтайн, почернелите кости на бабата и дядото, които така и никога не видя. После видя други лица. На Алек. На Изабел. На Макс. На Клеъри.

— Аз вече достатъчно ги нараних — прошепна той. — Нищо повече не бива да им се случва. Нищо.

— Разбира се. Ясно. — И за своя най-голяма почуда Джейс установи, че Валънтайн беше разбрал, по някакъв начин бе видял това, което никой друг не беше в състояние да прозре. — Въобразил си си, че всичко, което сполетя приятелите ти, семейството ти, е станало по твоя вина.

— То е по моя вина.

— Прав си. По твоя вина е.

При тези думи Джейс погледна вече с искрено недоумение. Изненада, породена в еднаква степен от ужаса и облекчението.

— По моя ли?

— Да. Разбира се, ти не си ги наранил умишлено. Ала ти си като мен. Ние отравяме и унищожаваме всичко, което обичаме. И за това си има причина.

— Каква причина?

Валънтайн погледна към небето.

— Ние, ти и аз, сме създадени за по-висша цел. Развлеченията на този свят само ни разсейват. Ако допуснем да бъдем отклонени от пътя си, ще бъдем справедливо наказани.

— И нашето наказание сполетява всички, които обичаме? Не е ли малко сурово и несправедливо спрямо тях.

— Съдбата никога не е справедлива. Ти плуваш във води, чието течение е по-силно от теб, Джонатан. Ако му се опълчиш, ще завлечеш не само себе си, но и онези, които се опитват да ти помогнат. Плувай по него и ще бъдеш спасен.

— Клеъри…

— Ако минеш на моя страна, нищо няма да сполети сестра ти. Готов съм да отида и на края на света, за да я защитя. Ще я заведа в Идрис, където ще е в безопасност. Обещавам ти.

— Алек. Изабел. Макс…

— Децата на семейство Лайтууд също ще бъдат под моя закрила.

Джейс тихо промълви:

— Люк…

Валънтайн се поколеба, после каза:

— Всички твои приятели ще бъдат защитени. Защо не ми вярваш, Джонатан? Това е единственият начин да ги спасиш. Кълна се.

Джейс не можеше да проговори. Вътре в него студът на есента се бореше със спомена за лятото.

— Взе ли своето решение? — попита Валънтайн; Джейс не можеше да го види, но долови категоричността на въпроса. Долови дори нетърпението в него.

Джейс отвори очи. Светлината на звездите прониза ирисите му с белотата си; за миг той не виждаше нищо друго. И рече:

— Да, татко. Взех решението си.