Касандра Клеър
Град от пепел (20)

19
Ден на гнева

— Грешиш — каза Клеъри, но гласът й не беше убедителен. — Ти не знаеш нищо за мен или за Джейс. Просто се опитваш да…

— Да, какво? Опитвам се да те разбера, Клариса. Да те накарам и ти да ме разбереш. — Освен леката развеселеност Клеъри не долавяше никакво чувство в гласа на Валънтайн.

— Ти се подиграваш с нас. Смяташ, че можеш да ме използваш, за да нараниш Джейс и това те забавлява. Ти дори не си ядосан — добави тя. — Един истински баща би се ядосал.

— Аз съм истински баща. Кръвта, която тече във вените ми, тече и в твоите.

— Ти не си ми баща. Моят баща е Люк — каза Клеъри уморено и нервно. — Мисля, че изяснихме това.

— Гледаш на Люк като на свой баща само заради връзката му с майка ти…

— Връзката им? — Клеъри се изсмя на глас. — Люк и майка ми са приятели.

За миг й се стори, че по лицето му пробяга изненада. Но всичко, което той каза, бе:

— Така ли? Сериозно ли мислиш, че Лушън би изтърпял този живот, изпълнен с мълчание, криене и бягство, това ревностно пазене на една тайна, която дори не разбира напълно, само в името на едно приятелство? За възрастта си знаеш твърде малко за хората, Клеъри, а за мъжете — още по-малко.

— Говори за Люк каквото си искаш. За мен е без значение. Грешиш по отношение на него, също както и по отношение на Джейс. Приписваш непочтени мотиви на всяко тяхно действие, защото непочтените мотиви са единственото, от което разбираш.

— А нима любовта към майка ти е такъв мотив? Непочтен? — попита Валънтайн. — Какво му е непочтеното на любовта, Клариса? Или може би дълбоко в себе си чувстваш, че твоят безценен Лушън не е нито истински човек, нито е способен на истински чувства така, както ние ги разбираме…

— Люк е толкова човек, колкото съм и аз — озъби му се Клеъри. — А ти си само един фанатик.

— О, не — рече Валънтайн. — Не съм това. — Той леко се приближи до нея и тя пристъпи към Меча, закривайки го от погледа му. — Смяташ ме за такъв, защото виждаш мен и това, което правя, през призмата на мунданското си разбиране за света. Хората-мундани се разграничават помежду си, а тези разлики изглеждат нелепи за всеки ловец на сенки. Расова принадлежност, религия, националност и още дузина незначителни критерии. Според мунданите тези показатели са логични, защото въпреки че не виждат, не разбират, не признават световете на демоните, дълбоко заровени в праисторическите им спомени, те знаят, че съществуват същества, които бродят по тази земя и те са различни. И че не принадлежат към този свят, а само сеят зло и разруха. Понеже демоничната заплаха е невидима, те приписват заплаха на други неща, които са им познати. Виждат своя неприятел в лицето на ближния си и така се раждат генерации, разяждани от омраза. — Валънтайн пристъпи още една крачка към Клеъри и тя инстинктивно отстъпи назад; сега беше притисната до сандъка. — Но аз не съм такъв — продължи той. — Аз виждам истината. Мунданите гледат през тъмно стъкло, докато ловците на сенки… ние гледаме нещата очи в очи. Познаваме истинската природа на злото и знаем, че макар и да броди сред нас, то не идва от нас. Не бива да допускаме това, което не принадлежи на нашия свят, да пусне корени тук и да расте като отровно цвете, което унищожава живота.

Клеъри възнамеряваше да грабне Меча и да се нахвърли върху Валънтайн, но неговите думи я разтърсиха. Гласът му беше толкова нежен, толкова убедителен… Нали и тя беше против това на демоните да се позволи да останат на земята, да изпепелят всичко, както са изпепелили толкова други светове… Тя почти проумя казаното от него, но…

— Люк не е демон — рече тя.

— Струва ми се, Клариса — каза Валънтайн, — че твърде малко разбираш от демони и не можеш да ги разпознаеш. Срещнала си неколцина долноземци, които са ти се сторили симпатични, и сега гледаш на тях през призмата на благата, но елементарна логика. За теб демоните са някакви тайнствени същества, които изскачат от сенките, за да те нападнат. И наистина има такива същества. Но има и демони, които са лукави и прикрити, демони, които бродят сред хората неразпознаваеми и на вид безобидни. Виждал съм ги да правят такива ужасни неща, че техните по-нелицеприятни колеги в сравнение с тях са направо ангелчета. Някога в Лондон познавах един демон, който бе приел вида на много могъщ финансист. Той никога не беше сам, така че за мен беше изключително трудно да се добера до него и да го убия. Той караше слугите си да му носят животни и малки деца — невинни и беззащитни…

— Стига. — Клеъри сложи ръце не ушите си. — Не искам да слушам.

Но Валънтайн продължи монотонно, неумолимо. Думите му звучаха приглушено, но ясно доловими.

— Той ги ядеше бавно, в продължение на много дни. Имаше си свои методи и начини как да ги запазва живи, въпреки подлагането им на най-жестоки мъчения. Само си представи едно дете, което се опитва да пълзи към теб, с наполовина разкъсано тяло…

— Стига! — Клеъри дръпна рязко ръцете от ушите си. — Достатъчно, прекали!

— Демоните черпят жизнената си сила от смъртта, болката и яростта — рече Валънтайн. — Когато убивам, съм принуден да го направя. Ти си израснала сред фалшивата красота на един рай, обграден с крехки стъклени стени, дъще. Майка ти си създаде свят, в който искаше да живее и те е отгледала в него, ала така и не ти е казала, че това е илюзия. А демоните през цялото време са чакали със своите оръжия от кръв и ужас стъклата да се строшат и да те измъкнат от този съвършен, измислен свят.

— Ти строши стените — прошепна Клеъри. — Ти ме въвлече във всичко това. Не някой друг, а ти.

— Ами стъклото, на което се поряза? Болката, която изпита, кръвта? И за това ли ще ме държиш отговорен? Не аз бях този, който те тикна в този затвор.

— Престани. Просто спри да говориш. — Главата на Клеъри бучеше. Искаше й се да му изкрещи: Ти отвлече майка ми, ти направи това, вината е твоя! Вече разбираше какво бе имал предвид Люк, когато беше казал, че с Валънтайн не може да се спори. Някак си й бе отнел способността да му възразява, защото противното би означавало сякаш се застъпва за демоните, които разкъсват малки деца. Запита се как ли е издържал Джейс през всичките тези години да живее в сянката на този властен, безкомпромисен човек. Сега разбра откъде идваше арогантността на Джейс и неговата предпазливост в изразяването на чувствата му.

Ръбът на сандъка зад нея се впиваше в краката й. Усещаше идващия от Меча студ, който караше косъмчетата по тила и гръбнака й да настръхнат.

— Какво искаш от мен? — попита тя решително Валънтайн.

— Кое те кара да мислиш, че искам нещо от теб?

— Иначе изобщо нямаше да говориш с мен. Щеше да ме фраснеш по главата и сега да очакваш… сега да очакваш следващата стъпка, каквато и да е тя.

— Следващата стъпка е — рече Валънтайн — твоите приятели ловци на сенки да те потърсят тук, а аз да им кажа, че ако искат да останеш жива, трябва да ми предадат момичето върколак. Все още ми трябва кръвта й.

— Те никога няма да заменят Мая за мен!

— Тук грешиш — каза Валънтайн. — Те знаят каква е стойността на дете ловец на сенки в сравнение с тази на дете долноземец. Ще направят размяната. Клейвът ще го изисква.

— Клейвът ли? Имаш предвид… че това е част от Закона?

— Напълно регламентирано — каза Валънтайн. — Разбираш ли сега? Ние не сме много различни, Клейвът и аз, или Джонатан и аз, или дори ти и аз, Клариса. Просто подходът ни е малко по-различен. — Той се усмихна и пристъпи напред, с което скъси разстоянието помежду им.

С движение, по-бързо отколкото изобщо си бе представяла, че е способна да направи, Клеъри посегна зад себе си и сграбчи Меча. Беше толкова тежък, колкото и предполагаше, едва успяваше да запази равновесие. Тя протегна ръка, за да се задържи изправена, повдигна го и насочи острието му право към Валънтайн.

 

 

Падането на Джейс внезапно спря, когато се удари в една твърда метална повърхност, толкова силно, че чак зъбите му изтракаха. Той се закашля, усети вкуса на кръв в устата си и мъчително се изправи на крака.

Намираше се на една гола метална пътека, боядисана в матово зелено. Отвътре корабът беше кух, една голяма ехтяща метална камера с тъмни, огънати стени. Той вдигна поглед и видя високо горе, през една опушена дупка в корпуса, тънка ивица от звездното небе.

Вътрешността на кораба беше прорязана от лабиринт от пътечки и стълби, които сякаш не водеха до никъде и се увиваха една в друга като червата на огромна змия. Беше леденостудено. Джейс виждаше как дъхът му се кълби на бели облаци, когато издиша. Светлината беше много слаба. Той се вгледа в сенките, после посегна към джоба си и извади от там камъка с магическата светлина. Разля се бяла светлина и прогони полумрака. Пътеката беше дълга, завършваща със стълба, която водеше до по-долно ниво. Джейс тръгна по нея и внезапно нещо блесна в краката му.

Наведе се. Беше някакво стили. Той се огледа изпитателно наоколо, сякаш очакваше някой да изскочи от сенките. Как по дяволите това стили се бе озовало тук? Той внимателно го вдигна. Всички стилита излъчваха нещо като аура, призрачен отпечатък на личността на своя притежател. Джейс болезнено трепна, когато разпозна притежателя на това стили. Клеъри.

Внезапно тишината бе нарушена от тих смях. Джейс се завъртя, като междувременно пъхаше стилито в колана си. В блясъка на магическата светлина той видя някаква тъмна фигура, застанала в края на пътеката. Лицето беше скрито в сянка.

— Кой е там? — извика той.

Отговор не последва, а само усещането, че някой му се надсмива. Ръката на Джейс машинално посегна към колана, но при падането си бе изпуснал серафимската кама. Беше невъоръжен.

Но как го беше учил баща му да постъпва в такива ситуации? Използвано правилно, всяко нещо би могло да послужи за оръжие. Той бавно се приближи към фигурата, очите му обходиха заобикалящите го предмети — една подпора, на която можеше да се набере и да ритне противника; някакво подхвърлено парче метал, което можеше да хвърли срещу противника си и острието да се забие в него. Всички тези варианти минаха през главата му за част от секундата, през което време силуетът в другия край на пътеката се обърна, бялата му коса блесна на магическата светлина и Джейс го позна.

Замръзна на място.

— Татко? Ти ли си?

 

 

Първото, което Алек изпита, беше вледеняващ студ. Второто — че не може да диша. Той се помъчи да си поеме въздух и тялото му се сгърчи. С усилие се надигна и седна, а от дробовете му излезе мръсна речна вода, от която отново му се догади.

Най-после дишането му се възстанови, макар дробовете му да горяха като огън. Изстена и се огледа наоколо. Беше седнал върху нагъната метална платформа — не, намираше се върху каросерията на някакъв пикап, който плаваше насред реката. Косата и дрехите му бяха прогизнали от студената вода. А срещу него седеше Магнус Бейн и го гледаше с кехлибарените си котешки очи, които блестяха в тъмнината.

Зъбите на Алек затракаха.

— Какво… какво се случи?

— Опита се да изпиеш Ийст Ривър — рече Магнус, а Алек сякаш чак сега забеляза, че и неговите дрехи бяха мокри, прилепнали към тялото му като черна втора кожа. — Аз те извадих.

Алек усещаше главата си натежала. Попипа колана си за стилито, но него го нямаше. Опита се мислено да възстанови последните събития — кораба, битката с демоните; падащата Изабел и Джейс, който я подкрепи; кръв, навсякъде под краката, нападението на демоните…

— Изабел! Тя слизаше надолу, когато аз паднах…

— Тя е добре. Успя да се добере до една лодка. Видях я. — Магнус посегна към главата на Алек. — Но затова пък ти, изглежда, имаш мозъчно сътресение.

— Трябва да се върна и да се бия. — Алек отблъсна ръката му. — Ти си магьосник. Не можеш ли, знам ли и аз, да ме пренесеш отново на кораба или нещо такова? А през това време да оправиш мозъчното ми сътресение?

Магнус, чиято ръка увисна във въздуха, се облегна на стената на каросерията. На светлината на звездите очите му блестяха, зелени и златисти, твърди и плоски като бижута.

— Извинявай — каза Алек, като се сети как може да е прозвучал. Но все пак за Магнус би трябвало да е очевидно, че връщането на кораба е най-важното нещо сега. — Знам, че не си длъжен да ни помагаш… че ни правиш услуга…

— Престани. Не ти правя услуга, Алек. Правя това за теб, защото… е, ти защо мислиш, че го правя?

Буца заседна в гърлото на Алек, която не му позволи да отговори. Винаги се получаваше така, когато беше с Магнус. Сърцето му се изпълваше с болка или жал и щом понечеше да каже нещо значително или истинско, това чувство се надигаше и не му позволяваше да говори.

— Трябва да се върна на кораба — каза накрая той.

Магнус бе твърде уморен и нямаше сили дори да се ядоса.

— Бих ти помогнал — рече той. — Но не мога. Разбиването на защитата на кораба беше достатъчно трудно. Валънтайн използва много, много силна демонична магия. Но когато ти падна във водата, трябваше да направя бързо заклинание на пикапа, за да не потъне, когато загубя съзнание. А аз ще загубя съзнание, Алек. Въпрос на време е. — Той прокара ръка по очите си. — Не исках да се удавиш — каза той. — Магията ще трае достатъчно дълго, за да можеш да върнеш пикапа на сушата.

— Аз… нямах представа. — Алек погледна Магнус, който беше на триста години, но времето сякаш не го беше докоснало и той все още изглеждаше на деветнайсет. Сега кожата около очите и устата му бе прорязана от дълбоки бръчки. Косата му беше провесена над челото, а отпуснатите му рамене не бяха обичайната му безгрижна стойка, а белег на истинска умора.

Алек протегна ръце. Те бяха бледи на лунната светлина, набръчкани от водата и осеяни с дузина сребристи белези. Магнус сведе поглед към тях, а после отново погледна Алек и по лицето му се изписа объркване.

— Вземи ръцете ми — каза Алек. — И силата ми. Толкова, колкото ти е необходимо, за да… за да се съхраниш.

Магнус не помръдна.

— Нали трябваше да се върнеш на кораба?

— Трябва да се боря — каза Алек. — Но нали и ти правиш същото? Ти участваш в битката точно както и ловците на сенки на кораба… и знам, че можеш да вземеш от силата ми, чувал съм, че магьосниците могат това, и аз ти я предлагам. Вземи я. Твоя е.

 

 

Валънтайн се усмихна. Беше облечен в черната униформа на ловците на сенки и носеше метални ръкавици, които приличаха на черупки на черни насекоми.

— Сине.

— Не ме наричай така — каза Джейс и усети, че ръцете му започват да треперят. — Къде е Клеъри?

Валънтайн продължаваше да се усмихва.

— Тя ме предизвика — каза той. — Трябваше да й дам урок.

— Какво си й направил?

— Нищо. — Валънтайн се приближи до Джейс, достатъчно близо, за да може да го докосне, ако решеше да протегне ръката си. Но не го направи. — Нищо, от което да не може да се възстанови.

Джейс стисна ръката си в юмрук, за да не види баща му, че трепери.

— Искам да я видя.

— Сериозно? При всичко, което се случва там горе? — Валънтайн вдигна поглед, сякаш за да види през дупката на кораба клането на палубата. — Мислех, че искаш да се биеш редом с тези от твоите приятели ловци на сенки, които все още са останали живи. Жалко, че усилията им са напразни.

— Няма как да знаеш това.

— Знам го. За всеки един от тях мога да призова хиляда демони. И най-добрият нефилим не може да устои на тяхното числено превъзходство. Какъвто беше случаят с горката Имоджин — добави Валънтайн.

— Откъде знаеш…

— Аз виждам всичко, което се случва на моя кораб. — Валънтайн присви очи. — Знаеш, че тя умря по твоя вина, нали?

Джейс шумно си пое въздух. Усети как сърцето му така силно бие, сякаш ще изскочи от гърдите му.

— Ако не беше ти, никой от тях не би дошъл на кораба. Знаеш, че дойдоха да спасят теб. Ако беше само за двамата долноземци, не биха си направили труда.

Джейс почти беше забравил.

— Саймън и Мая…

— О, те са мъртви. И двамата. — Гласът на Валънтайн звучеше небрежно, почти нежно. — Колко хора трябва да умрат, Джейс, за да видиш истината?

Джейс имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Рамото му гореше от болка.

— Вече водихме този разговор. Грешиш, татко. Може би си прав за демоните, може да си прав дори за Клейва, но това не е начинът…

— Имах предвид кога ще проумееш, че си същият като мен?

Независимо от студа Джейс започна да се поти.

— Какво?

— Ти и аз сме еднакви — каза Валънтайн. — Както ти казах и преди, ти си това, което съм направил от теб, а аз направих от теб свое копие. Ти имаш моята арогантност. Имаш моята смелост. И притежаваш онова качество, което кара другите да дадат живота си за теб, без дори да питат защо.

Някакъв дълбок вътрешен глас се обади у Джейс. Нещо, което той сякаш знаеше или беше забравил… рамото му гореше.

— Не искам хората да дават живота си за мен.

— Напротив. Искаш. Харесва ти мисълта, че Алек и Изабел са готови да умрат за теб. А също и сестра ти. Инквизиторката умря за теб, нали Джонатан? А ти стоеше там и го допусна…

— Не!

— Ти си същият като мен — не е никак чудно, нали? Та ние сме баща и син, защо да не си приличаме?

— Не! — Джейс протегна ръка и сграбчи извитата, стърчаща от стената метална подпора, която със силен пукот остана в ръката му. Нащърбените й краища бяха остри като бръснач. — Аз не съм като теб! — извика той и заби подпората право в гърдите на баща си.

Валънтайн отвори уста. Залитна назад, краят на подпората стърчеше от гърдите му. За момент съзнанието на Джейс беше завладяно от една-единствена мисъл. Сбърках, наистина е той. Но после Валънтайн като че ли се разпадна. Въздухът се изпълни с мирис на изгоряло, а тялото на Валънтайн се превърна в пепел, която студеният вятър отвя.

Джейс сложи ръка на рамото си. Кожата, където бе прогорена руната на безстрашието, пареше на допир. Обзе го силно чувство на слабост.

— Аграмон — прошепна той и падна на колене върху пътеката.

Джейс остана само няколко мига така коленичил на пода, докато пулсът му започна да се забавя, но те му се сториха цяла вечност. Когато най-после се изправи, краката му се бяха вкочанясали от студ. Върховете на пръстите му бяха посинели. Въздухът продължаваше да мирише на изгоряло, макар че от Аграмон нямаше и следа.

Все още с металната подпора в ръка, Джейс се отправи към стълбата в края на пътеката. Усилието от спускането надолу с една ръка проясни главата му. Той скочи от последното стъпало и се озова на друга тясна пътека, която водеше покрай една широка метална камера. Тук имаше дузина други пътеки, които минаваха покрай стените и множество тръби и съоръжения. От тръбите се чуваха кънтящи звуци, като от време на време някоя от тях току просвирваше, сякаш през нея минаваше пара, въпреки че наоколо продължаваше да цари лют студ.

В що за място си се настанил, татко, помисли си Джейс. Оскъдният промишлен интериор на кораба никак не се връзваше със стила на Валънтайн, който той познаваше. Валънтайн, който бе придирчив дори към кристала, от който беше направена гарафата му. Джейс се огледа наоколо. Вътрешността на кораба наподобяваше огромен лабиринт. Нямаше начин да разбере в коя посока трябва да върви. Той се обърна, за да се спусне по следващата стълба и тогава забеляза тъмночервено петно на металния под.

Кръв. Джейс я потърка с върха на ботуша си. Още беше влажна, леко лепкаво. Прясна кръв. Пулсът му се ускори. Малко по-надолу по пътеката видя друго кърваво петно, а още по-нататък и още едно, като трошици, указващи пътя във вълшебна приказка.

Джейс тръгна по следите на кръвта, ботушите му отекваха по металната пътека. Тези кървави следи бяха особени, нищо не показваше, че е имало бой, а по-скоро, че някой е бил влачен и кръвта му се е стичала по пътеката…

Стигна до очукана и огъната черна метална врата, чиято боя бе напукана и металът отдолу проблясваше.

На бравата имаше кървави отпечатъци от ръка. Джейс хвана по-здраво подпората и бутна вратата.

Удари го вълна от още по-студен въздух и за момент трябваше да задържи дъха си. Помещението беше празно, ако не се броеше металната тръба, която минаваше покрай една от стените и едно нещо в ъгъла, което приличаше на скупчени чували. От амбразурата високо в стената влизаше слаба светлина. Когато Джейс внимателно пристъпи напред, светлината от амбразурата попадна върху купчината в ъгъла и той разбра, че това все пак не са торби с боклуци, а тяло.

Сърцето на Джейс започна да хлопа като незатворена врата по време на буря. Металният под лепнеше от кръв. Докато прекосяваше помещението, ботушите му едва се отлепяха с грозен вакуумен звук. Той се наведе над свитата фигура в ъгъла. Някакво момче, с тъмна коса, с джинси и прогизнала от кръв синя тениска.

Джейс хвана тялото за рамото и го дръпна. Като безволева марионетка то се остави да бъде обърнато, кафявите очи гледаха невиждащо нагоре. Джейс затаи дъх. Това беше Саймън. Беше бял като платно. В основата на гърлото му зееше грозна рана, двете му китки бяха разрязани.

Джейс се свлече на колене, все още държейки Саймън за рамото. Обзе го отчаяние при мисълта за Клеъри, за болката, която щеше да изпита. Спомни си за начина, по който беше стискала ръката му, толкова сила имаше в тези малки пръсти. Намери Саймън. Знам, че ще го намериш.

И той го намери. Ала твърде късно.

Когато Джейс беше на десет години, баща му му беше обяснил всички начини за убиване на вампири. Да ги пронижеш с кол или да отрежеш главите им и да ги запалиш. Да ги оставиш на слънце, докато се превърнат в пепел. Или да им изцедиш кръвта. За да живеят, на тях им трябва кръв, за тях това е гориво също като бензина за колите.

Като гледаше разкъсаната рана на гърлото на Саймън, веднага можеше да каже кой метод бе избрал Валънтайн.

Джейс посегна да затвори втренчените очи на Саймън. За да преодолее Клеъри смъртта му, то по-добре да не го вижда така. Той прокара ръка по яката на тениската на Саймън с намерение да я дръпне нагоре и да покрие раната.

Изведнъж Саймън помръдна. Клепачите му трепнаха и се отвориха, очите му се прибелиха. После леко изстена, устните му се разтегнаха и от тях се подадоха вампирските зъби. Дъхът му издаде хриптящ звук в прерязаното му гърло.

Джейс усети, че му се гади, ръката му стисна яката на Саймън. Той не беше мъртъв. Но, Боже, болката трябва да бе неописуема. Той не можеше да се излекува, не можеше да се възстанови, не и без…

Не и без кръв. Джейс пусна тениската на Саймън и разкъса със зъби десния си ръкав. Като използва острието на нащърбената подпора, той направи дълбок разрез по дължината на китката си. По повърхността на кожата му бликна кръв. Той хвърли подпората; тя се удари със звън в металния под. Джейс усети във въздуха мириса на собствената си кръв, тръпчива и бакърена.

Сведе поглед към Саймън, който не помръдваше. Сега вече кръвта течеше по ръката на Джейс и китката му гореше. Поднесе я над лицето на Саймън, като остави кръвта да се стича по пръстите му и да капе в устата на Саймън. Никаква реакция от негова страна. Саймън не помръдваше. Джейс се приближи още и коленичи над Саймън, дъхът му образуваше бели облаци в ледения въздух. Наведе се и притисна окървавената си китка до устата на Саймън.

— Пий кръвта ми, идиот такъв — прошепна той. — Пий.

Известно време нищо не се случи. После очите на Саймън трепнаха изпод клепачите. Джейс усети остро убождане в китката си, нещо като разкъсване, силен натиск… и дясната ръка на Саймън се вдигна и стисна ръката на Джейс точно над лакътя. Саймън се надигна от пода, натискът върху китката на Джейс се увеличи, когато зъбите на Саймън се забиха по-дълбоко. Джейс усети силна болка в ръката си.

— Добре — каза Джейс. — Добре, стига.

Саймън отвори очи. Те вече не бяха бели, а с тъмнокафяви ириси, които се спряха върху Джейс. Цветът се беше върнал на бузите му, ярка руменина като при треска. Устните му бяха леко разтворени, белите зъби бяха изцапани с кръв.

— Саймън? — рече Джейс.

Саймън се изправи. С невероятна бързина той се нахвърли върху Джейс и го повали. Главата на Джейс се удари в металния под, ушите му забучаха, докато зъбите на Саймън се впиваха в гърлото му. Той се опита да се отскубне, но ръцете на вампира бяха като железни клещи, които го притискаха към земята, а пръстите му се впиваха в раменете му.

Но Саймън не му причиняваше болка. Острата в началото болка постепенно започна да намалява до нещо като леко парене, много подобно на приятното понякога парене от стилито. Постепенно го обори дрямка, която се разнесе по вените му и той усети как мускулите му се отпускат. Ръцете, които преди миг се опитваха да отблъснат Саймън, сега го притиснаха към себе си. Той усети биенето на собственото си сърце, което постепенно се успокои и спадна до едва доловимо ехо. Обгърна го трепкащ мрак, красив и далечен. Джейс затвори очи…

И остра болка прониза шията му. Той изстена и отвори очи. Саймън седеше над него и го гледаше ококорено, сложил ръка на устата си. Раните му бяха изчезнали, макар че по тениската му още имаше петна от прясна кръв.

Джейс отново усети болката в рамото си, прорезната рана на китката и мястото, където шията му бе ухапана. Той вече не чуваше силното биене на сърцето си, но знаеше, че то тупти в гърдите му.

Саймън махна ръка от устата си. Вампирските зъби ги нямаше.

— Можех да те убия — каза той. Гласът му звучеше извинително.

— А аз нямаше да те спра — отвърна Джейс.

Саймън го гледаше втренчено и дълбоко от гърлото му се отрони стенание. Той се изтърколи от Джейс, свлече се на колене и обхвана лактите си. Джейс виждаше тъмните очертания на вените на Саймън през бледата кожа на шията му, които се разклоняваха в сини и лилави линии. Вени, пълни с кръв.

Моята кръв. Джейс се надигна и седна, а после затърси стилито си. Рисуването на лечителната руна му беше толкова трудно, усещането бе като да влачиш оловна тръба по футболно игрище. Главата му бучеше. Когато приключи с иратцето, той опря глава на стената зад себе си, дишайки тежко. Болката отшумя, когато лечителната руна постепенно започна да действа. Моя кръв във вените му.

— Съжалявам — каза Саймън. — Толкова съжалявам.

Иратце пламтеше с цялата си лечителна сила. Главата на Джейс започна да се прояснява и тупкането в гърдите му се забави. Той се изправи на крака внимателно, като очакваше да му се завие свят, но всъщност усещаше само лека слабост и умора. Саймън още седеше на колене и гледаше втренчено ръцете си. Джейс посегна и го сграбчи за тениската, изправяйки го на крака.

— Недей да се извиняваш — каза той, като пусна Саймън. — Само се размърдай. Клеъри е в ръцете на Валънтайн и нямаме никакво време за губене.

 

 

В мига, когато пръстите й се сключиха около дръжката на Мелартак, ръката на Клеъри се вледени от студ. Валънтайн гледаше с кротък интерес как тя изстена от болка и как пръстите й се вцепениха. Клеъри сграбчи отчаяно оръжието, ала то й се изплъзна и издрънча на земята в краката й.

Почти не усети движението на Валънтайн. Миг по-късно той стоеше пред нея, стиснал Меча. Клеъри усещаше болка в ръката си. Тя погледна към нея и видя, че на дланта й се образува червен, парещ мехур.

— Наистина ли си мислеше — каза Валънтайн, като в гласа му се долавяше нотка на отвращение, че ще допусна да се доближиш до оръжие, за което знам, че ще можеш да използваш? — Той поклати глава. — Не разбра и дума от това, което ти казах, нали? Явно от двете ми деца само едното се оказа способно да проумее истината.

Клеъри стисна наранената си ръка в юмрук, като така предизвика болката.

— Ако имаш предвид Джейс, той също те мрази.

Валънтайн вдигна Меча и насочи острието му на нивото на ключицата на Клеъри.

— Достатъчно — каза той, — нито дума повече.

Върхът на Меча беше остър. Когато си пое въздух, той бодна гърлото й и тънка струйка кръв потече към гърдите й. Докосването на острието сякаш замрази кръвта във вените й, изпрати късчета лед към ръцете и краката й и вледени пръстите й.

— Възпитанието ти е под всякаква критика — рече Валънтайн. — Майка ти винаги е била голям инат. Това беше едно от нещата, които в началото харесвах у нея. Мислех, че ще остане вярна на идеалите си.

С някакъв неопределен страх Клеъри установи, че когато видя баща си в Ренуик за пръв път, той бе представил най-чаровната си страна, само за да спечели доверието на Джейс. Сега изобщо не полагаше никакви усилия и без това лустро от чар той изглеждаше… празен. Като куха статуя, чиито липсващи очи разкриват тъмнината отвътре.

— Я ми кажи, Клариса… майка ти някога говорила ли ти е за мен?

— Казваше ми, че баща ми е мъртъв. — Не казвай нищо друго, предупреди се тя сама, но в същото време беше сигурна, че той ще прочете дори неизречените думи в очите й. И ми се иска да беше казала истината.

— И никога не ти е казвала, че си различна? Особена?

Клеъри преглътна и върхът на острието се заби малко по-дълбоко. Към гърдите й потече нова струйка кръв.

— Никога не ми е казвала, че съм ловец на сенки.

— И знаеш ли защо майка ти ме изостави? — попита Валънтайн, като погледна над протегнатия право в лицето й меч.

Сълзи задавиха Клеъри.

— Мислиш, че е било само заради една причина?

— Тя ме обвини — продължи той, сякаш Клеъри не беше казала нищо, — че съм превърнал първото й дете в чудовище. Изостави ме, за да не мога да направя същото и с второто. С теб. Но вече беше късно.

Студът по гърлото й, в крайниците й, беше толкова нетърпим, че тя без малко не започна да трепери. Сякаш Мечът я бе превърнал в лед.

— Никога не би казала такова нещо — прошепна Клеъри. — Джейс не е чудовище. Нито пък аз.

— Аз не говоря за…

Люкът над главите им рязко се отвори и две сенки се спуснаха от дупката, приземявайки се точно зад Валънтайн. В първата, за голямо свое облекчение, Клеъри разпозна Джейс, който се спускаше като стрела, изстреляна от лък, уверена в своята цел. Той се приземи ловко и уверено.

В едната си ръка държеше някаква окървавена стоманена подпора, с отчупен заострен край.

Втората фигура се приземи до Джейс със същата лекота, макар и не така грациозно. Клеъри видя очертанията на слабо момче с тъмна коса и си помисли, че сигурно е Алек. Но веднага щом то се изправи, тя видя познатото лице и осъзна кой бе това.

Тя забрави Меча, студа, болката в гърлото си, забрави всичко.

— Саймън!

Саймън погледна към нея от другия край на помещението. Очите им за миг се срещнаха и Клеъри се надяваше той да успее да разчете по лицето й невероятното облекчение, което я беше обзело. Сълзите, които с мъка бе удържала досега, потекоха по лицето й, дори не се и опита да ги избърше.

Валънтайн завъртя глава и погледна зад себе си, за първи път Клеъри виждаше по лицето му израз на истинска изненада. Той се обърна с лице към Джейс и Саймън.

В мига, когато острието на Меча се отмести от шията на Клеъри, леденият студ изчезна от нея, вземайки със себе си и цялата й сила. Тя се свлече на колене и неистово затрепери. Когато вдигна ръка да избърше сълзите от лицето си, видя, че върховете на пръстите й са посинели и скоро щяха да измръзнат.

Джейс я погледна ужасен, а после се обърна към баща си.

— Какво си й направил?

— Нищо — каза Валънтайн, като си възвръщаше самообладанието. — Засега.

За почуда на Клеъри Джейс пребледня, сякаш поразен от думите на баща си.

— Аз съм този, който трябва да те попита какво си направил, Джонатан — рече Валънтайн и макар да говореше на Джейс, очите му бяха приковани върху Саймън. — Защо това нещо е още живо? Те могат да се възстановяват, но не и с толкова малко кръв в себе си.

— Мен ли имате предвид? — попита Саймън. Клеъри го погледна изумено. Саймън звучеше различно. Не звучеше като дете, което се държи нахално, а като някой, който се чувства равен с Валънтайн Моргенстърн. Като някой, който заслужава да му бъде равен. — О, вярно, вие ме оставихте мъртъв. Добре де, по-мъртъв от нормалното.

— Млъкни. — Джейс хвърли гневен поглед към Саймън; очите му бяха много тъмни. — Остави на мен. — Той се обърна към баща си. — Дадох на Саймън да пие от кръвта ми. Иначе щеше да умре.

Вече станалото съвсем сериозно лице на Валънтайн се вкамени още повече, сякаш костите всеки миг щяха да пробият кожата и да изскочат навън.

— Ти доброволно си дал на вампира да пие от кръвта ти?

Джейс сякаш се поколеба за момент, погледна към Саймън, който се беше втренчил във Валънтайн с бясна ненавист. После каза спокойно:

— Да.

— Нямаш представа какво си направил, Джонатан — рече Валънтайн със страховит глас. — Нямаш представа.

— Спасих един живот — отвърна Джейс. — Живот, който ти се помъчи да отнемеш.

— Не човешки живот — каза Валънтайн. — Ти си възкресил едно чудовище, което ще убива, за да се храни. От неговия вид са винаги гладни…

— Хрумна ми, че тъкмо в момента съм доста гладен — каза Саймън и се усмихна, за да покаже вампирските си зъби, които се бяха удължили. Те блестяха бели и остри на долната му устна. — Не бих отказал малко кръв. Разбира се, вашата кръв може и да ме задави, нищожество такова…

Валънтайн се засмя.

— Ще се радвам да видя как го правиш, привидение — каза той. — Ако Мечът на смъртните те разсече, жив ще изгориш.

Клеъри видя как очите на Джейс се насочват към Меча, а после и към нея. В тях се четеше неизречен въпрос. Тя побърза да каже:

— Мечът не е минал през ритуала. Още не. Той не е взел кръвта на Мая, така че не е завършил церемонията…

Валънтайн се обърна към нея и тя го видя да се усмихва. В следващия момент Мечът сякаш проблесна в ръката му, а после нещо я удари — сякаш беше разтърсена от вълна, съборена, а после вдигната против волята й и хвърлена във въздуха. Тя се търкаляше безпомощно на пода, без да може да се спре, докато не се удари с всичка сила в една преградна стена. Болката й отне дъха и тя остана да лежи там.

Саймън се спусна към нея. Валънтайн завъртя Меча и нагоре се издигнаха огнени пламъци, които го накараха да залитне назад с горещата вълна.

Клеъри се опита да се изправи на лакти. Устата й беше пълна с кръв. Зави й се свят и тя се запита колко ли силно си е ударила главата и дали няма да припадне. Решително се концентрира върху мисълта да не загуби съзнание.

Огънят бе изчезнал, но Саймън още лежеше замаян на пода. Валънтайн му хвърли кратък поглед, а после се обърна към Джейс.

— Ако сега убиеш привидението — каза той, — ще можеш да поправиш грешката си.

— Не — прошепна Джейс.

— Само вземи оръжието в ръка и го забий в сърцето му. — Гласът на Валънтайн беше нежен. — Само едно движение. Нищо, което да не си правил и преди.

Джейс отвърна на втренчения поглед на баща си.

— Видях Аграмон — каза той. — Той ми се яви в твоя образ.

— Видял си Аграмон? — Мечът проблесна, когато Валънтайн пристъпи към сина си. — И още си жив?

— Убих го.

— Убил си демона на страха, а няма да убиеш някакъв вампир, дори и по мое нареждане?

Джейс стоеше и гледаше Валънтайн с безизразно лице.

— Той наистина е вампир — каза той. — Но името му е Саймън.

Валънтайн застана пред Джейс с Меча в ръката си, който гореше с жестока черна светлина. За един ужасен миг Клеъри се запита дали Валънтайн възнамерява да прониже Джейс и дали Джейс ще му позволи.

— Тогава ще приема — рече Валънтайн, — че не си променил мнението си. Това, което ми каза при последната ни среща, последната ти дума ли е, или съжаляваш, че не ми се подчини?

Джейс бавно поклати глава. Едната му ръка все още стискаше подпората, но другата — дясната — беше на кръста му и измъкваше нещо от колана. И макар че очите му не се откъсваха от Валънтайн, Клеъри не беше сигурна, че движението му остана незабелязано. Все пак се надяваше да греши.

— Да — каза Джейс, — съжалявам, че не ти се подчиних.

Не!, помисли си Клеъри, а сърцето й премаля. Нима той се предаваше, нима мислеше, че това е единственият начин да ги спаси двамата със Саймън?

Лицето на Валънтайн омекна.

— Джонатан…

— Въпреки че — рече Джейс — отново възнамерявам да не ти се подчиня. И то точно в този момент. — Със светкавична скорост ръката му помръдна и нещо се стрелна във въздуха към Клеъри. То падна близо до нея, като се удари със звън в метала и се търколи. Очите й се разшириха.

Това беше стилито на майка й.

Валънтайн започна да се смее.

— Стили? Джейс, това някаква шега ли е? Или може би ти най-после…

Клеъри не чу по-нататък думите му. Тя се изправи и си пое шумно въздух, когато болката прониза главата й. Очите й се навлажниха, погледът й се премрежи. Протегна трепереща ръка към стилито и когато пръстите й го докоснаха, чу някакъв глас толкова ясно в главата си, сякаш майка й стоеше до нея. Вземи стилито, Клеъри. Използвай го. Знаеш какво да правиш.

Пръстите й спазматично се сключиха около него. Седна, без да обръща внимание на вълната от болка, която мина през главата й и се спусна към гръбнака. Тя беше ловец на сенки, а болката беше част от живота й. Смътно долови как Валънтайн извика името й, чу стъпките му, които се приближаваха, и тогава се хвърли към преградната стена, като заби стилито с такава сила, че когато върхът му докосна метала, й се стори, че чува пукота на нещо горящо.

Трескаво започна да рисува. Както винаги когато го правеше, светът изчезна и остана да съществува само тя и стилито, и металът, по който рисуваше. Спомни си как бе застанала пред килията на Джейс и шепнеше: Отвори се, отвори се, отвори се, и знаеше, че влага цялата си сила, за да създаде руната, която бе счупила оковите му. Но съзнаваше, че силата, която бе вложила в онази руна, не беше и една десета, и една стотна от силата, която влагаше в тази. Ръцете й изгаряха и тя крещеше, докато притискаше стилито в металната стена, което оставяше черна линия, подобна на въглен, след себе си. Отвори се.

Цялото й безсилие, цялото й разочарование, целият й гняв минаваха през пръстите й, вливаха се в стилито, а оттам — в руната. Отвори се. Цялата й обич, цялото й облекчение да види Саймън жив, цялата и надежда, че още могат да се спасят. Отвори се!

Ръката й, още държаща стилито, се отпусна в скута й. За миг настъпи пълна тишина и всички — Джейс, Валънтайн, дори Саймън — гледаха заедно с нея руната, която гореше на корабната преградна стена.

Саймън пръв се съвзе от вцепенението, обръщайки се към Джейс.

— Какво означава това?

Но му отговори Валънтайн, без да откъсва поглед от стената. Имаше нещо в израза на лицето му — напълно различен от този, който очакваше Клеъри, израз, в който се преплитаха триумф и ужас, отчаяние и възхита.

— Това означава — рече той — „Mene mene tekel upharsin.“

Клеъри се изправи на крака.

— Не означава това — прошепна тя. — Означава „отвори се“.

Очите на Валънтайн срещнаха нейните.

— Клеъри…

Трясък на метал заглуши думите му. Стената, върху която бе рисувала Клеъри, стената, направена от дебела стомана, се разкриви и разтресе. Нитовете се пръснаха и в помещението рукна вода.

Тя чу как Валънтайн я вика, но гласът му биваше заглушен от оглушителните шумове, съпътстващи пропукването на метала. Всеки гвоздей, всяка гайка, всеки нит, които поддържаха огромния кораб, започваха да се изтръгват от местата си.

Клеъри понечи да се затича към Джейс и Саймън, но падна на колене, когато поредната струя вода се устреми през разширяващата се дупка в стената. Следващата вълна я събори, заля я ледена вода. Някъде се чуваше как Джейс вика името й, гласът му, силен и отчаян, превъзмогваше грохота на кораба. Тя успя да извика името му само веднъж, преди да бъде засмукана през дупката в стената и изхвърлена в реката.

Безпомощно се завъртя и зарита в черната вода. Обзе я ужас, ужас от непрогледния мрак и дълбочината на реката. Милионите тонове вода около нея, които я притискаха, изкарваха въздуха от дробовете й. Не знаеше къде се намира или в коя посока плува. Вече не можеше да сдържа дъха си. Мръсната вода навлезе в дробовете й, гърдите й пламнаха от болка, зад клепачите й експлодираха звезди. В ушите й шумът от бучащата вода се замени с високо, сладко, странно пеене. Мъртва съм, с почуда си помисли тя. Чифт бледи ръце се протегнаха от черната вода и я издърпаха към себе си. Някаква дълга коса се надипли около нея. Мамо, помисли си Клеъри, но преди да успее да види ясно лицето на майка си, около нея се спусна мрак.

Клеъри дойде в съзнание сред множество гласове, а в очите й блеснаха светлини. Бе положена по гръб върху нагънатата метална каросерия на пикапа на Люк. Отгоре се рееше сиво-черното небе. Тя долавяше мириса на речната вода около себе си, примесен с мирис на дим и кръв.

Бели лица бяха надвесени над нея подобно на въздушни балони. Когато примигна, размазаните им очертания се избистриха.

Люк. И Саймън. И двамата бяха свели поглед към нея с израз на безкрайна тревога. За миг й се стори, че косата на Люк беше побеляла. После, като примигна, разбра, че беше покрита с пепел. Черни сажди бяха полепнали по дрехите и кожата му, а дим изпълваше въздуха.

Клеъри се закашля и усети в устата си вкуса на пепел.

— Къде е Джейс?

— Той… — Саймън погледна към Люк и Клеъри усети, че сърцето й се свива.

— Той е добре, нали? — попита настойчиво тя. Надигна се и седна, при което остра болка я прониза в главата. — Къде е той? Къде е той?

— Тук съм. — Джейс се появи в периферното й зрение, лицето му беше в сянка. Той коленичи до нея. — Съжалявам. Трябваше да съм тук, когато се събуди. Просто…

Гласът му секна.

— Просто какво? — Тя го гледаше втренчено. На светлината на звездите косата му беше много повече сребриста, отколкото златиста, очите му сякаш бяха безцветни. Кожата му беше изцапана с черни и сиви петна.

— Той мислеше, че и ти си мъртва — каза Люк и внезапно се изправи. Гледаше втренчено към реката, гледаше нещо, което Клеъри не можеше да види. Черни стълбове дим се виеха към небето, което изглеждаше сякаш е обхванато в пламъци.

— И аз? Кой друг е мъртъв…? — Тя спря, когато я сграбчи пронизваща болка. Джейс видя изражението й и бръкна в якето си, вадейки оттам стилито си.

— Стой мирно, Клеъри. — Усети парене по ръката между лакътя и китката, а после главата й започна да се прояснява.

Огледа се и видя, че седи на някаква мокра дъска, облегната на гърба на кабината на пикапа. Каросерията беше пълна с десетина сантиметра плискаща се вода, смесена със саждите, които падаха от небето като ситен черен дъждец.

Погледна към мястото, където Джейс чертаеше лечителния знак от вътрешната страна на ръката й. Вече не изпитваше слабост, сякаш той вливаше сила във вените й.

Преди да се отдръпне, Джейс прокара пръсти по линията на иратце. Ръката му беше студена и мокра, също като кожата й. Целият беше подгизнал, влажната му коса лъщеше, а мокрите дрехи бяха залепнали за тялото му.

Клеъри усещаше тръпчив вкус в устата си, сякаш беше близала пепелник.

— Какво се е случило? Пожар ли имаше?

Джейс хвърли поглед към Люк, който гледаше втренчено към плътната сиво-черна река. Тук-там по водата плаваха лодки, но от кораба на Валънтайн нямаше и следа.

— Да — каза той. — Корабът на Валънтайн изгоря и потъна. Не остана нищо от него.

— Но къде са всички? — Клеъри премести погледа си върху Саймън, който единствен сред тях беше сух. И без това бледата му кожа имаше лек зеленикав оттенък, сякаш му беше лошо или имаше температура. — Къде са Изабел и Алек?

— Те са в една от другите лодки на ловците на сенки. Добре са.

— А Магнус? — Тя се обърна, за да погледне в кабината, но установи, че е празна.

— Трябваше да се погрижи за някои от по-тежко ранените ловци на сенки — каза Люк.

— Значи всички са добре? Алек, Изабел, Мая — те са добре, нали? — Клеъри сама долавяше колко писклив бе гласът й.

— Изабел беше ранена — отвърна Люк. — Както и Робърт Лайтууд. На него ще му трябва доста време, за да се възстанови. Много от останалите ловци на сенки, включително Мелик и Имоджин, са мъртви. Това беше много тежка битка, Клеъри, и не завърши много добре за нас. Валънтайн изчезна. Както и Мечът. Дивизията понесе тежки загуби. Не знам…

Той не продължи. Клеъри го гледаше втренчено. Имаше нещо в гласа му, което я плашеше.

— Съжалявам — каза тя. — Вината беше моя. Ако аз не…

— Ако не беше направила това, което направи, Валънтайн щеше да убие всички на кораба — каза пламенно Джейс. — Само ти успя да предотвратиш битката да се превърне в масово клане.

Клеъри го гледаше втренчено.

— Искаш да кажеш, това, което направих с руната ли?

— Ти разби кораба на парчета — каза Люк. — Всеки болт, всеки нит, който държеше кораба цял, се разхвърча на всички посоки. Всичко се разпадна на съставните си части. Резервоарите с бензин също експлодираха. Мнозина от нас едва успяха да скочат във водата, преди всичко да избухне в пламъци. Това, което ти направи… никой досега не е виждал подобно нещо.

— О — каза тихо Клеъри. — Някой… нараних ли някого?

— Много демони се удавиха, когато корабът потъна — каза Джейс. — Но ловец на сенки не е наранен.

— Защото могат да плуват ли?

— Защото ги спасиха. Русалки ги извадиха от водата.

Клеъри си спомни за ръцете във водата и за странното сладко пеене, което се носеше около нея. Значи все пак не е била майка й.

— Имаш предвид водните феи ли?

— Кралицата на феите удържа на думата си… по неин си начин — каза Джейс. — Все пак обеща безграничната си подкрепа.

— Но тя как… — Как е разбрала?, щеше да попита Клеъри, ала се сети за мъдрите и лукави очи на кралицата, както и за хвърления от Джейс лист бяла хартия във водата на брега в Ред Хук и реши да не разпитва повече.

— Лодките на ловците на сенки започват да се движат — каза Саймън, като гледаше към реката. — Предполагам, че са извадили всеки, когото са успели да намерят.

— Хайде. — Люк изправи рамене. — Време е да тръгваме. — Той бавно се запъти към кабината на пикапа — накуцваше, но изглежда нямаше други наранявания.

Люк се намести на седалката на шофьора и запали двигателя. Потеглиха, като се носеха по водата, пръските изпод колелата улавяха сивосребристата светлина на небето.

— Колко странно — каза Саймън. — Някак си имам чувството, че пикапът всеки момент ще потъне.

— Не мога да повярвам, че след всичко, което преживяхме, намираш това за странно — каза Джейс, но в тона му нямаше злост, нито раздразнение. А само голяма, голяма умора.

— Какво ще стане със семейство Лайтууд? — попита Клеъри. — След всичко, което се случи… Клейвът…

Джейс сви рамене.

— Неведоми са пътищата на Клейва. Не знам как ще процедират. Но доста ще се поинтересуват от теб. И от твоите способности.

Саймън изсумтя. Първоначално Клеъри си помисли, че е нещо недоволен, но когато го погледна по-внимателно, видя, че той бе станал още по-зелен.

— Какво има, Саймън?

— Заради реката е — рече той. — Течащата вода не понася добре на вампирите. Тя е чиста, а… ние не сме.

— Не мисля, че Ийст Ривър може да се нарече чиста — каза Клеъри, но все пак се присегна и нежно докосна ръката му. Той й се усмихна. — Ти не падна ли във водата, когато корабът се разби?

— Не. Едно парче метал плаваше над водата и Джейс ми помогна да скоча на него. Не съм се докосвал до реката.

Клеъри погледна през рамо Джейс. Сега го виждаше малко по-ясно; започна да се развиделява.

— Благодаря — каза тя. — Мислиш ли…

Той вдигна вежди.

— Какво дали мисля?

— Че Валънтайн се е удавил?

— Никога не вярвай, че лошият е умрял, докато не си видял трупа му — каза Саймън. — Това води само до неприятности и нападение в гръб.

— Имаш право — каза Джейс. — Подозирам, че не е мъртъв. Иначе щяхме да намерим Реликвите на смъртните.

— Клейвът може ли да продължи без тях? Независимо дали Валънтайн е жив или не? — попита Клеъри.

— Клейвът винаги продължава напред — рече Джейс. — Винаги знае как да се справи. — Той се обърна на изток към хоризонта. — Слънцето изгрява.

Саймън се вцепени. За миг Клеъри се втренчи в него с изненада, а после изпадна в ужас. Тя се обърна да проследи погледа на Джейс. Той беше прав — хоризонтът на изток представляваше кървавочервено петно, разстилащо се около златен диск. Клеъри видя как първият слънчев лъч обагря водата наоколо в невероятни оттенъци на зелено, алено и златисто.

— Не! — прошепна тя.

Джейс я погледна с изненада, а после и Саймън, който седеше неподвижно и гледаше втренчено изгрева, както мишка в капан гледа котка. Джейс скочи бързо на крака и се запъти към кабината на пикапа. Заговори нещо с тих глас. Клеъри видя как Люк се обърна и погледна към нея и Саймън, а после отново към Джейс. Поклати глава.

Изведнъж пикапът започна да се движи по-бързо. Сигурно Люк бе натиснал газта. Клеъри се вкопчи в стената на каросерията, за да запази равновесие. Отпред Джейс крещеше на Люк да намери начин да ускори това проклето нещо, но Клеъри знаеше, че каквото и да правят, няма да изпреварят изгрева.

— Трябва да има някакво решение — обърна се тя към Саймън. Не можеше да повярва, че за по-малко от пет минути бе преминала от крайно облекчение към краен ужас. — Трябва да те покрием, да речем, с дрехите си…

Саймън продължаваше да се взира с пребледняло лице към кървавочервения хоризонт.

— Няколко дрешки не са достатъчни — каза той. — Рафаел обясни… от слънчевата светлина трябва да се крием зад стени. Слънчевите лъчи преминават през плата.

— Но все нещо трябва…

— Клеъри. — Сега, на сивата светлина на зазоряването, тя можеше да го види ясно, очите му изпъкваха огромни и тъмни на бялото лице. Той протегна ръце към нея. — Ела.

Тя се хвърли към него, като се опитваше всячески да го скрие с тялото си. Знаеше, че няма смисъл. Когато слънцето го докосне, той щеше да се превърне в пепел.

Стояха мълчаливи, прегърнали се един друг. Клеъри усещаше повдигането и спускането на гърдите му — навик, помисли си тя, а не необходимост. Той можеше и да не диша, но все още можеше да умре.

— Няма да допусна да умреш — рече тя.

— Не мисля, че зависи от теб. — Тя усети, че той се усмихва. — Не вярвах, че някога отново ще видя слънцето — каза той. — Явно съм грешал.

— Саймън…

Джейс извика нещо. Клеъри вдигна поглед. По небето се разливаше розова светлина, като червена боя, разтворена в чиста вода. Саймън се стегна под нея.

— Обичам те — каза той. — Никога не съм обичал друга, освен теб.

Златни лъчи пронизаха розовото небе като златни жилки в скъпоценен мрамор. Водата наоколо заблестя на светлината и Саймън се вцепени. Главата му се отпусна назад, отворените му очи се напълниха със злато, сякаш в тях се бе надигнал разтопен метал. Черни линии прорязаха кожата му като резки по напукана статуя.

— Саймън! — извика Клеъри и се опита да го притисне още по-плътно до себе си, но изведнъж някой я дръпна назад. Беше Джейс, който я държеше за раменете. Помъчи се да се отскубне, но той я беше хванал много здраво; говореше нещо в ухото й, говореше ли, говореше, а тя едва след няколко мига започна да разбира какво й казва:

— Клеъри, виж. Погледни.

— Не! — Тя закри лицето си с ръце. Усещаше върху дланите си вкуса на солената вода от пода на каросерията. Беше солена, като сълзи. — Не искам да гледам. Не искам да…

— Клеъри. — Джейс хвана китките й и дръпна ръцете й от лицето. Светлината на изгрева прободе очите й. — Погледни.

И тогава тя погледна. И чу собствения си дъх да свири в дробовете й, когато ахна. Саймън се бе изправил в другия край на пикапа, облян от слънчева светлина, с отворена уста и недоумяващо разглеждащ себе си. Слънцето танцуваше по водата зад него, а краищата на косата му блестяха като злато. Той не беше изпепелен, а седеше спокойно, облян от слънчева светлина, и бледата кожа на лицето и ръцете му беше невредима.

 

 

Нощта се спускаше над Института. През прозорците в стаята на Джейс проникваше червеникавата светлина на залеза, докато той гледаше втренчено скупчените принадлежности върху леглото си. Купчината беше малко по-малка, отколкото очакваше да бъде. Тук бе прекарал цели седем години от живота си и всичко, което бе останало, бе: полупълен сак с дрехи, малък вързоп книги и няколко оръжия.

Известно време се колебаеше дали при отпътуването си тази нощ да вземе със себе си няколкото неща, които бе запазил от вилата в Идрис. Магнус му беше върнал сребърния пръстен на баща му, защото повече не му беше нужен, а и не му влияеше добре. Джейс го беше окачил на верижка около шията си. Накрая реши да вземе всичко: нямаше никакъв смисъл да оставя нещата си тук.

Той вече бе стегнал чантата с дрехите си, когато някой почука на вратата. Отиде да отвори, като очакваше да са Алек или Изабел.

Беше Мерис. Носеше строга черна рокля, а косата й беше силно опъната назад. Стори му се по-стара, отколкото я бе запомнил. Две дълбоки бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата й към челюстта. Само очите й имаха все същия цвят.

— Джейс — каза тя. — Може ли да вляза?

— Можеш да правиш каквото си искаш — каза той, като се върна при леглото си. — Къщата си е твоя. — Той взе няколко тениски и ги напъха в сака си с излишна припряност.

— Реално, къщата е на Клейва — рече Мерис. — Ние просто я пазим.

Джейс добави няколко книги в сака.

— Все едно.

— Какво правиш? — Ако Джейс не я познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че гласът й леко трепна.

— Стягам си багажа — отвърна той. — Както по принцип правят хората, когато заминават.

Мерис пребледня.

— Не си тръгвай — отвърна тя. — Можеш да останеш, ако поискаш…

— Не искам да оставам. Мястото ми не е тук.

— Къде отиваш?

— У Люк — каза той и видя как тя трепна. — Поне за известно време. После не знам. Може би ще отида в Идрис.

— Там ли мислиш, че ти е мястото? — В гласа й се долавяше болезнена тъга.

За миг Джейс спря да опакова багажа си и се втренчи в сака.

— Не знам къде ми е мястото.

— При семейството ти. — Мерис пристъпи колебливо напред. — С нас.

— Ти ме изхвърли. — Джейс усети суровостта в гласа си и се опита да я посмекчи. — Извинявай — каза той, като се обърна и я погледна. — За всичко, което се случи. Но ти не ме искаше преди и не мога да си представя, че сега е различно. Робърт ще боледува известно време; ще трябва да се грижиш за него. Аз само ще се пречкам.

— Да се пречкаш? — Тя звучеше изумено. — Робърт иска да те вижда, Джейс…

— Съмнявам се.

— Ами Алек? Изабел, Макс… те имат нужда от теб. Ако на мен не ми вярваш, че искам да си тук — а аз не бих те упрекнала за това, трябва да знаеш, че те искат. Минахме през труден период, Джейс. Не им причинявай повече болка, отколкото и без това трябва да понесат.

— Не е честно.

— Ако ме мразиш, не мога да те упрекна. — Гласът й затрепери. Джейс се обърна и я погледна изненадано. — Но всичко, което направих — дори и това, че те изгоних, е било, за да те предпазя. И защото се страхувах.

— Страхувала си се от мен?

Тя кимна.

— Е, това ме кара да се чувствам много по-добре.

Мерис въздъхна дълбоко.

— Боях се, че ще разбиеш сърцето ми, както го направи Валънтайн — рече тя. — След него ти беше първото нещо, което обикнах, без да е моя кръв. Първото живо същество. А беше само едно дете…

— Мислила си ме за друг.

— Не. Винаги съм знаела кой си. Още от първия миг, когато те видях да слизаш от кораба, идващ от Идрис, когато беше на десет години… ти влезе в сърцето ми, точно както и собствените ми деца, когато ги родих. — Тя поклати глава. — Не можеш да разбереш. Никога не си бил родител. Никога не си обичал така, както се обичат свои деца. Нищо, което правят, не може да те ядоса.

— Точно частта с ядосването май я усетих — каза Джейс след кратка пауза.

— Не очаквам да ми простиш — рече Мерис. — Но ако останеш заради Изабел, Алек и Макс, ще ти бъда толкова благодарна…

Това не биваше да го казва, бяха грешните думи.

— Не ми трябва твоята благодарност — каза Джейс и отново се обърна към сака си. Нямаше какво повече да прибира в него. Той рязко дръпна ципа.

— Ala claire fontaine — каза Мерис — m’en allent promener.

Той се обърна към нея.

— Какво?

— Il y a longtemps que je t’aime. Jamais je ne t’oublierai — стара френска балада, която пеех на Алек и Изабел. Онази, за която ме попита.

Сега в стаята се процеждаше много слаба светлина и в сумрака Мерис му изглеждаше почти същата, както когато той бе на десет, сякаш изобщо не се бе променила през изминалите седем години. Все така строга и загрижена, неспокойна… и изпълнена с надежда. Тя бе единствената майка, която някога е имал.

— Не е вярно, че никога не съм ти я пяла — каза тя. — Просто ти никога не си ме слушал.

Джейс нищо не каза. Само се присегна, отвори ципа на сака и изсипа съдържанието му върху леглото.