Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dejemos hablar al viento, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Стефан Савов, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хуан Карлос Онети. Нека вятърът говори
Уругвайска. Първо издание
ДИ „Народна култура“, София, 1983
Редактор: Анна Златкова
Художник: Александър Поплилов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Иван Скорик
Коректор: Здравка Славянова
Рецензент: Емилия Юлзари
История
- —Добавяне
Глава XVII
Риболовът
Влязох, без да им обръщам внимание, й коленичих пред печката. Фрида продължаваше да плете един пуловер, на цвят между светлокафяво и зелено, безкраен, за един още нероден гигант; Хуанина гризеше ноктите си и нямаше и помен от щастие или надежда. Не наруших мълчанието известно време, а после казах:
— Имаме парите. Или ще ги имаме.
— Имате ги — отвърна Фрида; пооправи плетивото, преди да запита със сладникав глас, свела очи:
— Кога ще си отидете? Получи ли каквото искаше?
— Нищо повече. — Бях сигурен, че са говорили за мене до мига, когато са чули, че се връщам. — Надявам се, че утре ще ги получа. Отиваме си. Хуанина при леля си, аз — в ателието. Трябва да изобретя нещо безполезно.
Фрида мълчеше, плетеше безспир чудовищния пуловер, който не беше за мене. Хуанина каза:
— Следобеда бях, нямаше как да не остана на плажа. Там бяха рибарите. Утре в пет ще тръгнем.
Фрида пиеше ракията на малки глътки и отново изкара на показ тайнствената си усмивка, докато плетеше безкрайния пуловер, дрехата, която никой човек не беше в състояние да носи.
Хуанина изпи половин чаша на един дъх; почаках да се успокои кашлицата, пламъкът в гърдите й.
— Е, какво? — попита тя сетне високо.
Не й отговорихме. Фрида продължаваше да плете, усмихвайки се нежно и мъдро; аз гледах остатъка от една извадена от огъня цепеница. Хуанина изпи чашата си до дъно, отпусна се назад и се разсмя. Не й обърнахме внимание. Накрая каза: „Студено ми е. Кой ще ми донесе грейката в леглото?“
Не й занесохме грейката. Зазоряваше се, аз бях получил от нея всичко, което бях поискал, и знаех, че тя е навикнала, че се отдава на мъжете било поради това, че изпитва някаква надежда, било от безразличие.
— Неприятно ли ти е, че ще отида с рибарите? — запита тя. — Достатъчно е да кажеш не, да дадеш знак с глава.
— Но не вярвам, че имаш наистина желание да го правиш. — Запалих цигара и си помислих, че съм се събудил окончателно. — Ако няма леля, убивам те. Днес можеш да правиш каквото си щеш, защото това е една отчаяна любов, макар че не си даваш сметка. Но снощи бяхме щастливи, бях щастлив.
Тя се надигна внезапно и ме целуна по челото. Потърси горните си дрехи в смътната светлина. Излезе безшумно. Запалих нова цигара и след миг заспах отново.
(Беше се смяла без насмешка; просто не вярваше. Но тъй като бях луд от любов към нея, а от друга страна, тя не ме интересуваше, сънувах я в сивото утро, отправила се към водната ивица, дребна, свита и зъзнеща, търсеше рибарите, търсеше да нарани света и — може би — между другото и мене, спящия, отсъстващия, завилия се презглава, неспособен да обича тъй, както тя си беше представяла любовта.)