Хиляда и една нощ (194)

Приказка на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца за Иблис Абу Мурра

Разправят също, че Ибрахим Абу Исхак Мосулеца разказвал:

Един ден помолих разрешение от Харун ар-Рашид да остана у дома си. Той ми разреши. Прибрах се. Наредих на привратниците да не позволяват на никого да влиза и на неволниците — да ме позабавляват. Изведнъж пред мен се появи непознат шейх, достолепен и красив, с тънка риза и бяло наметало, с тайласан на главата, със сребърен жезъл в ръката. Много се разгневих — откъде бе влязъл? Но той ме поздрави най-любезно и аз го поканих да седне. Седна той и започнахме разговор за арабите и техните стихове. Гневът ми поутихна.

— Абу Исхак, може ли да ни изпееш нещо, да чуем някоя твоя песен! — рече той. Взех уда, изсвирих и изпях нещо. — Добре го изпя, Ибрахим! — похвали ме иронично той. Разгневих се и си помислих: „Тоя не му ли стига, че се домъкна без позволение и ме кара да му пея, ами и прави глупави оценки на песните ми!“ А той продължи: — Искаш ли да те възнаградя с нещо за гостоприемството?

Изтананика някаква мелодия. Взех уда и я повторих изцяло, както я бях запомнил…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца:

* * *

Когато завърших мелодията, той възкликна:

— Ще ми разрешиш ли и аз да ти попея?

Помислих, че е загубил ума си, щом си позволява да пее в мое присъствие след всичко, което му бях изпял. Той взе уда, прегърна го и удът сякаш заговори на чист арабски език, той самият му припяваше с глас звучен и красив:

Душата ми е наранена — кой друга ще ми продаде?

Душа пречистена без рани назаем кой ще ми даде?

          Но кой душата ми ще купи? Кой с мойта ще я замени?

          Кой ще плати за болест лоша със здравето си без пари?

          В задавен стон и вино сладко в устата ти ще загорчи!

Кълна се в Аллах, стори ми се, че всичко в къщата ми, вратите и стените, отеква и пее в прекрасния му глас. Сякаш дори моите части на тялото, моите дрехи отекваха с него! Нещо в сърцето ми се обърна. А той продължи с нова песен:

Защо, гълъбици, не идвате пак?

                   Аз тъгувам по вашето гукане нежно!

Елате на храста, до къщата чак —

                   там моите тайни красиви да срещна!

Аз ви каня! Елате пак тук на ята —

                   все пияни жени от страст полудели!

Че при вас не съм виждал от сълзица следа,

                   очите уж плачат, но и силно се смеят!

А после отново смени песента:

В безразсъдство любовно ние губим търпение

и затрупвани с мъки, не търсим спасение!

          Аз кълнях се щастлив на зората във блясъка

          и се къпех в листа на кипариси, ясени,

плачех, както заплаква детенце във люлката,

          и твърдях, че обичам, но пък сам се не чувах!

Казват — влюбен скучае, щом седи до любимата,

          а пък щом е далече — забравя, лекува се!

Едва ли… Че нищо любов не лекува

          и по-добре — близко, по-зле е далече!

Но защо ми е близост, щом любима не чува,

          щом дори не показва ми чувства сърдечни!

— Ибрахим! — заговори ми той. — Изпей песните, които ти изпях, следвай извивките на музиката и после научи неволниците си! Нямаш нужда да повтарям! Ти вече ги запомни! — и изчезна.

Втурнах се към вратата на харема — бе заключена. И входната врата бе заключена. Запитах слугите накъде е отишъл шейхът.

— Какъв шейх! — възкликнаха те. — За бога, никой не е влизал!

Изведнъж той се появи от някакъв ъгъл, плесна с ръце и рече:

— Не бой се, Абу Исхак! Аз съм Абу Мурра! Тази вечер бях твоят събеседник! — и пак изчезна.

Забързах при Харун ар-Рашид, разказах му за станалото.

— Повтори песента, която си научил от него! — нареди той.

Взех уда и засвирих. Мелодията здраво бе заседнала в душата ми. Запя я и той. Не обичаше да пие, но този път нареди да му донесат вино. Накрая възкликна:

— Защо поне за час не се появи при мене както при тебе!

После ми подари един скъпоценен камък…