Т. С. Лърнър
Сфинксът (11)

9

На малкото летище в Порт Саид ме очакваше Бил Андерсън заедно с кола и шофьор.

— Реших да остана още една вечер, за да се срещна с теб — каза той. — Моите хора отлетяха за Тексас рано тази сутрин.

Бил беше едър мускулест мъж, но започваше вече да напълнява. Едрото му тексаско телосложение беше пълна противоположност на слабия арабин, който трябваше да ни закара до лагера. Бил протегна огромната си ръка, стиснах я и усетих мазолестата му длан.

— Моите съболезнования, Оливър. Не можах да повярвам, когато чух какво се е случило. Едно е сигурно, животът е труден, труден и несправедлив.

Искреното му съчувствие ме накара да се почувствам неудобно и усетих, че отново се мъча да се преборя с емоциите си. Кимнах и двамата мълчаливо се качихме в колата.

По пътя към лагера минахме покрай загасения нефтен кладенец. На светлината на фаровете видях, че земята около него е овъглена, имаше разпръснати останки от експлозивите, използвани при имплозията, която беше загасила пожара в кладенеца.

— Отне ни цяла седмица да разберем каква е конфигурацията — поясни Бил. — Вероятно причината е просто лош късмет, но не изключвам напълно и саботаж. Гасенето се оказа доста сложно и ни отне много време, но за щастие нямаше никакви жертви. Биваше си го този пожар.

— Накъде заминаваш сега?

— Отивам в Либия, има някакъв проблем в „Сарир“. Сигурно ще е много вълнуващо — добави той с ирония.

Обърнах глава към отворения прозорец. Връщането ми в „Абу Рудиз“ ме караше на моменти да губя ориентация. Съзнанието ми си играеше лоши шеги с мен, като на моменти ме караше да си мисля, че се намирам във времето отпреди смъртта на Изабела. Непрекъснато я очаквах да ми се обади по сателитния телефон, представях си, че все още се намира във вилата в Александрия и чака да отида при нея. Бяха много привлекателни илюзии.

На лунната светлина всичко в пустинята изглеждаше черно и бяло, само далече на хоризонта се виждаха няколко светлосини ивици. Човек се чувстваше малък и незначителен в безбрежния пустинен пейзаж. Но тъгата бе притъпила всичките ми емоции и този път не усетих обичайното чувство на пречистване, което обикновено ме спохождаше в пустинята. Подозрението, че може да съм застрашил Бари по някакъв начин, като съм оставил астрариума при него, не ме оставяше на мира.

Гласът на Андерсън прекъсна мислите ми:

— Прегледах някои от пробите от сондажа, както и сеизмичните данни. Надявам се, че нямаш нищо против?

Всъщност имах против. Никак не обичах някой друг да има достъп до данните, а освен това, както обикновено в периода между проучванията и сондажа, бях обзет от натрапчивото усещане, че при анализа съм пропуснал нещо важно. С това находище бях поел определен риск. Сеизмичните данни сочеха, че нефтеното поле вероятно се простира в тази посока, резултатите от сонарното изследване също бяха обещаващи. Но теренът под повърхността представляваше истинска плетеница от геоложки образувания и въпреки че и този път при преценката си бях разчитал на интуицията си, на което само Мустафа беше станал свидетел, мисълта, че може да не достигнем до черното злато, не ми даваше покой.

— Разбира се, че не, стига изведнъж да не промениш решението си и да ми станеш конкуренция — опитах се да се пошегувам, за да прикрия раздразнението си.

— Няма как да стане. Обичам комара, но не съм готов да поема чак такъв риск.

Андерсън повиши тон и забелязах, че шофьорът му хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане.

— Значи според теб аз съм комарджия, така ли? — попитах аз тихо.

— Всички сме такива, Оливър, по един или друг начин. Но трябва да си признаеш, че с това находище наистина пое значителен риск.

— Йоханес Ду Воор ли ти се обади?

Главният изпълнителен директор на „Гео Консалтънси“ беше труден човек. Нямаше формално образование нито като геолог, нито като геофизик и беше попаднал в петролния бизнес, след като бе служил като офицер по снабдяването в Южна Африка по време на Втората световна война. Беше перфекционист и имаше двойствено отношение към риска. „Гео Консалтънси“ беше малка консултантска фирма и разчиташе само на няколко големи корпорации, които й бяха клиенти. Ето защо не можеше да си позволи никакви грешки. В началото Йоханес Ду Воор беше приел, че методите ми са малко необичайни, но в последно време ме притискаше да подкрепям интуитивните си решения с научни данни. Опитвах се да скалъпвам по някакъв начин тези данни, но имаше случаи, когато интуицията ми подсказваше такива неща, които и аз самият не можех да си обясня. Напълно разбираемо беше — колкото по-голяма беше комисионата, толкова по-нервен ставаше Йоханес.

— Сблъскахме се във VIP залата на летището в Остин — обясни Андерсън. — Господи, колко много говори този човек! Мисля, че не беше наясно, че с теб сме приятели. Трябва да ти кажа обаче, че не изглеждаше никак добре и ми се стори някак потиснат.

— Има проблеми с храненето. Искам да кажа, че яде прекалено много. Какво още ти каза този мошеник?

— Попита ме дали не възнамеряваш да откриеш собствена фирма и да му отмъкнеш клиентите.

Разсмях се. Мисълта, че бих могъл да постъпя толкова непочтено, беше направо абсурдна.

— Този човек страда от параноя — казах аз. — Той просто не разбира методите ми на работа.

Проблемът беше в това, че Йоханес Ду Воор си мислеше, че и останалите хора са толкова амбициозни, колкото него, особено онези, за които той с неудоволствие признаваше, че са по-талантливи от него. Беше ме назначил веднага след завършването ми на Империал Колидж и в продължение на две години настояваше да работя на терен като негов помощник. Още при първата ни съвместна работа установих, че е допуснал грешка, беше сбъркал местоположението с почти един километър. Работата беше важна, разработвахме ново нефтено находище в Ангола и ставаше въпрос за милиони. Проверих многократно сеизмичните данни, огледах много пъти пробите от сондажа, обходих полето и подуших въздуха. С риск да бъда уволнен споделих с него изводите си, които значително се различаваха от неговите. Йоханес ме изслуша внимателно и се довери на това, което сочеше интуицията ми, макар че не съответстваше на изчисленията му. Прави му чест, че тогава реши да коригира ъгъла на сондажа. След това ми заяви, че ако се окаже, че греша, не само ще ме уволни, но ще направи всичко по силите си, за да съсипе кариерата ми. Още същия ден попаднахме на нефт, но след тази случка отношенията ни коренно се промениха. Уважаваше откривателския ми талант, но за него всеки следващ сондаж беше като свободно падане.

Колата спря в близост до новата сондажна кула. Стоеше си така, както я бях оставил преди две седмици. Главата на сондата висеше над платформата, стоманата, от която беше направена, блестеше на светлината на фаровете. Приличаше на огромна къртица, готова всеки момент да започне да копае дупката си. Наблизо имаше дълбок кладенец, в който се събираше водата, с която щеше да се охлажда сондата. Генераторите и всички останали машини стояха подредени встрани и приличаха на мълчалива публика, очакваща началото на представлението. Изведнъж ме порази странната мисъл, че тази огромна конструкция бе останала непроменена, сякаш замръзнала във времето, докато собственият ми живот бе преминал през такива опустошителни промени.

Хвърлих бърз, преценяващ поглед към машините и хората, застанали в очакване до командния пулт. След това вдигнах палец, също както го бях направил преди няколко седмици, точно преди експлозията, и го насочих надолу. Огромните дизелови мотори заработиха, главата на сондата се завъртя и започна бавно да се придвижва надолу. Близо до мен моторите задвижиха подвижната платформа и започнаха да изхвърлят камъните и калта встрани.

Андерсън ме потупа по гърба.

— Ротационно сондиране, не е ли прекрасно! — провикна се той. — Пълно проникване!

Не му обърнах никакво внимание. В следващите няколко минути наблюдавах внимателно процеса. Първоначалният етап е винаги много изнервящ. Трябва да се молиш да си подбрал правилната глава за типа скала. Засега нямаше проблеми в това отношение.

— Чух, че на около петдесет мили от тук имало някакъв оазис — започна Андерсън. — Момчетата ми казаха, че там през двайсетте години бил построен хотел в арабски стил и мястото било чудесно за плуване.

— Трябва да остана тук.

— Хайде стига, няма нещо, с което помощникът ти да не може да се справи. Току-що си преживял тежка загуба, човече. Трябва ти време да се съвземеш. Знам как се чувстваш.

Хвърлих поглед към сондата. Андерсън беше прав. Трябваше да минат два дни, преди главата да навлезе достатъчно навътре, след което да се промени посоката й и да проникне в зоната с нефта. Може би едно пътешествие през пустинята щеше да изпепели тъгата ми.

 

 

Пътят не беше нещо повече от коловоз. Карах джипа на компанията като полудял. Възможността да умра сред пустинята ме привличаше по странен начин. Това щеше да сложи край на тъгата, която ме преследваше.

Вътрешността на Синайския полуостров представлява камънак, тук-там пресечен от пясъчни дюни. Очите ми си правеха шеги с мен, връщаха времето назад така, че по дюните отново се появяваше растителност. Виждах затвореното море, над което се спускаха чайки, небето също беше съвсем различно. Навремето тези части на Египет са били по-влажни, а климатът — по-тропичен. Имало е блата, в Нил са живеели хипопотами и крокодили, наоколо са обикаляли лъвове, но пустинята винаги е била царството на змиите, чакалите и скорпионите, където смъртта е настъпвала бързо и неочаквано. Много от образите, използвани от древните египтяни, отразяват точно това. Анубис, богът с глава на чакал, покровителстващ мумифицирането и гробищата, е превъплъщение на чакала, който живее на границата на пустинята и лакомо се прокрадва към обезобразения труп. Амут е ужасяващата богиня с глава на крокодил, поглъщаща сърцата на грешниците, които й биват подхвърляни по време на ритуала на претеглянето на сърцето. Тя олицетворява действително съществуващи хищници, обитавали някога мътните води на Нил. Докато във въображението си виждах плодородните поля от миналото, се сетих за повтарящия се кошмар на Изабела и за ужаса, който бях изпитал, когато разбрах, че органите й липсват. Трябва да разбера нещо повече за това, когато се върна в Александрия. Кой човек или организация беше дал разрешение за такова поругаване? Ами другата египтоложка, за която ми бе съобщил съдебният лекар? Беше ми казал, че преди години е видял трупа на младата жена и от него са липсвали същите органи. Имаше ли някаква връзка между двата случая?

— Андерсън, чувал ли си за нелегална търговия с органи тук, в Египет?

Бил Андерсън ме изгледа озадачено.

— Не и тук. Чувал съм, че в Азия може би стават такива неща, но не и в Египет. Защо питаш? Да не би да ти липсва нещо? — опита да се пошегува той.

В следващия момент разбра, че въпросът ми е съвсем сериозен.

— Не — излъгах аз. — Просто си помислих, че може би съм попаднал на подобно нещо.

— Това е много сериозно.

— Забрави, все едно никога не съм го споменавал.

В колата настъпи неловко мълчание.

 

 

Два часа по-късно стигнахме до едно разклонение на пътя. И в двете посоки на хоризонта не се виждаше нищо.

Андерсън напразно се взираше в картата.

— Господи, нали каза, че и преди си идвал тук.

— Да, само че тогава шофьорът ми беше местен човек — отвърнах аз с усмивка.

Той изруга и отново се опита да проследи по картата пътя, по който бяхме минали.

Изскочих от джипа. Горещината веднага ме блъсна, сякаш бях попаднал във фурна. Удари ме в гърдите толкова силно, че направо ми прилоша. Застанах неподвижно, дишах едва-едва, после омотах шала около главата си и покрих горящите си бузи. Обичах болката, причинена ми от природата. Това беше предизвикателство към собствения ми организъм. Чувствах, че смъртта е наблизо и още по-силно усещах силата на живота.

Точно в този момент съвсем ясно чух тропота на камилски копита, последван от викове на арабски. Иззад близката дюна се показаха бедуини, които бавно се движеха по пътя, а робите им се вееха на вятъра. Те спряха камилите си и впериха погледи в джипа.

Не бях много сигурен как ще реагират, затова им махнах дружелюбно с ръка. Един от тях ми махна в отговор. След това главатарят им удари камилата си по хълбока и животното се понесе към мен с неочаквано елегантни движения.

Андерсън подсвирна и излезе от джипа.

— Надявам се, че разбираш добре арабски — измърмори той.

— Зависи какъв диалект говорят.

Бедуинът се приближи, къносаната му брада изглеждаше много странно. Сега забелязах, че изпод седлото му се подава автомат „Калашников“. Впери поглед в Андерсън. Проследих погледа му. Бедуинът беше забелязал медальона с личните данни на Андерсън, останал от времето, когато бе служил във Виетнам, и все още носеше на врата си.

— Дано мирът ви спохожда навсякъде — казах бързо на арабски, надявах се по този начин да отвлека вниманието на бедуина.

Той се направи, че изобщо не ме забелязва, посочи с ръка към Андерсън и попита враждебно:

— Войник?

— Не казвай нищо — измърморих на английски, надявах се, че словоохотливият американец този път ще си замълчи.

В това време пристигнаха и останалите от групата. Застанаха един до друг и ни загледаха навъсено над карираните кърпи, които покриваха долната част на лицата им. Наблюдаваха ни внимателно, в очакване главатарят им да даде знак как да се държат.

— Вече не — отвърнах аз на арабски и посочих посивялата коса на Андерсън. — Стар е.

Бедуинът явно не беше убеден в думите ми. Подозрителният му поглед се плъзна по фланелката на Андерсън, по окъсаните му дънки и старите маратонки.

— Старо тяло, млад ум — каза бедуинът, лицето му остана абсолютно безизразно.

Четиримата му спътници избухнаха в смях. Андерсън усети, че е станал обект на присмех, и се обърна към мен:

— Какво каза?

— Каза, че изглеждаш много силен за човек на твоята възраст.

Той присви очи, очевидно не ми повярва.

— По дяволите, Оливър, просто го попитай накъде се намира оазисът.

— Оазисът е на половин час път от тук. Тръгнете наляво — отвърна бедуинът на перфектен английски. — И внимавайте, пустинята може да бъде много опасна.

Поведе на камилата и след малко всички изчезнаха.

 

 

Дрезгавият глас на Джей Джей Кейл се носеше от радиото на Андерсън и се смесваше с шумоленето на финиковите палми над главите ни. Лежахме на брега на малко езеро, заобиколено от тръстики и палмови дървета. Повърхността на езерото отразяваше тюркоазносиньото небе над нас. Зад гърба ни се намираше ниската сграда на хотела, изградена от жълтеникави пръстени тухли, която почти напълно се сливаше с останалия пейзаж. Беше построена в мавритански стил, прозорците представляваха тесни цепнатини, а няколко аркади водеха към затворен вътрешен двор, където беше сенчесто и прохладно дори и по обяд, и там човек можеше да намери убежище от невероятната жега.

Бях взел от хотела плажна кърпа, вероятно забравена от някой отдавна заминал си турист, с избродиран на нея рекламен надпис на туристическа агенция. До главата си бях оставил сателитния телефон, който взех назаем от компанията. В договора ми изрично бе записано, че трябва да могат да се свържат с мен по всяко време на денонощието, в случай че на находището възникнеше някакъв проблем. И аз винаги го носех със себе си.

Грапавият ствол на палмовото дърво се беше надвесил над езерото и отражението му леко се поклащаше при движението на водата. Беше абсолютно точно отражение на действителността, паралелен свят, в който всичко бе възможно. Изправих се. Тази мисъл наистина ме заинтригува.

Андерсън лежеше на слънцето и силно напомняше на риба, извадена на сухо. Беше обул огромни яркочервени бански и беше намазал обилно тялото и лицето си с лосион против изгаряне. Между пръстите му висеше дебела, грубо свита цигара с марихуана. Изправи се, пое дълбоко от цигарата, задържа дима си и ми я подаде. След това издиша шумно и се строполи отново на хавлията.

— Господи, колко е хубаво, спираш да мислиш за всичко.

Дръпнах лекичко от цигарата. Не обичах да губя контрол върху нещата и марихуаната съвсем не ми беше любима, макар че Изабела я пушеше редовно и твърдеше, че стимулира въображението й. Лично аз мислех, че марихуаната не стимулира нищо друго, освен параноя, но се страхувах да не изглеждам стар и не в крак с модата, затова не й забранявах да я пуши. Предпочитах алкохола, а и никога не бях пробвал някои от по-силните халюциногени и стимуланти от онова време като ЛСД, мескалин и кокаин. Но сега бях готов да пробвам каквото и да е, само да не позволя на мислите ми да се връщат към миналото. Димът ме удари в гърлото и залютя на очите ми. След секунди усетих промените, обхванали сетивата ми.

— Това нещо е много силно. Откъде го взе?

— От Афганистан, вътре има и опиум. Оборудването ми винаги пътува с предимство, затова никога не ме претърсват по летищата.

— Това сигурно е много удобно.

— Така е приятелче, но никога не си позволявам да пренасям огнестрелно оръжие и радиоактивни отпадъци. В края на краищата човек трябва да има морални задръжки.

Загледах се в отсрещния бряг на езерото. Цветовете се сливаха и образуваха разноцветни петна — яркосиньо, изумруденозелено, жълтеникавобяло. Един ибис прелетя ниско над езерото, крилата му бавно се издигаха и снижаваха, описвайки полукръг.

— Знаеш ли защо правя това?

Андерсън леко заваляше думите. Гласът му прозвуча като че ли идваше от много далече и замъгленото ми съзнание едва различи, че е много надрусан.

— Предполагам, че заради парите, а може би и заради риска.

— Грешиш. Нали знаеш, че служих във Виетнам?

— Знам.

— Ами, някъде през шейсет и осма година, на седемнайсети септември, хиляда деветстотин шейсет и осма година, за да сме съвсем точни, моят взвод беше обграден от виетнамската армия и аз се озовах притиснат между трима приятели, чиито черва се влачеха по земята. Бях единственият останал жив. Не мога да обясня защо — не бях по-добър от останалите, нито по-умен, просто така се получи. Просто пропуснах деня на смъртта си. Дълбоко вярвам в това. Тогава наистина пропуснах деня на смъртта си и ето ме сега. Амин! — Той дръпна още веднъж от цигарата и след това я загаси в един камък. — Но дълбоко в сърцето си съм сигурен, че онзи ден трябваше да умра.

Лежах и си мислех за Изабела и за страха й от предсказанието на Ахмос Хафре за деня на смъртта й. Наистина ли се бе удавила в същия ден? След това в съзнанието ми изплува образът й, така както я бях видял във ваната. Сетих се, че органите й липсваха, спомних си за страха й, че нейните Ба и Ка няма никога да успеят да се слеят и душата й завинаги ще остане в египетското чистилище. Чаках Андерсън да продължи с разказа си. Не го възприемах като религиозен човек, нито като човек със склонност към философстване. Всъщност представата ми за него беше точно обратната, приемах, че е реалист, готов да работи за всеки срещу съответната цена, без изобщо да се интересува от политика.

— Може би просто е било въпрос на късмет, стреляли са от такъв ъгъл, че не са те улучили — казах най-накрая.

Андерсън се извърна към мен и ме изгледа втренчено, очите му се бяха зачервили.

— Боже мили, още един неверник.

— Религията е бич за човечеството. Виж какво е направила в този регион.

— Тук става въпрос за икономика, колониално минало, стремеж за завземане на територии и ти много добре го знаеш. Както и да е, изобщо не ти говоря за религия. Говоря ти за естествената продължителност на човешкия живот и за смисъла му, докато сме тук, на тази проклета планета.

Андерсън говореше високо, беше прекалено надрусан, за да се контролира. Огледах се, наоколо нямаше никого, освен една селянка, която переше на другия край на езерото. Беше клекнала до водата, фините й китки се показваха от ръкавите на робата, зачервените й ръце бяха покрити със сапунена пяна, докато търкаше с камък поставеното върху скалата пране. Вдигна поглед към мен, след това отново се залови за работата си.

Обърнах се отново към Андерсън, чудех се дали да се опитам да угодя на огромния като мечка бивш военен, или да говоря с него честно.

— Знаеш ли, едно от нещата, за които с Изабела никога не постигнахме съгласие, бяха нейните вярвания в подобни невероятни неща. В началото се удивявах как една образована и интелигентна жена може да вярва в астрология и древноегипетска магия и в това, че някаква невидима сила насочва археологическите й проучвания. Просто не мога да повярвам в подобно нещо. Светът е такъв, какъвто го виждаме — земното притегляне си е земно притегляне, законите на физиката са неотменими и всички тайнствени неща си имат своето обяснение. Ние сме сложни животни, управлявани от хормоните си, и в крайна сметка не сме особено важни в цялостната подредба на вселената. Ето така стоят нещата.

Настъпи кратко мълчание, по време на което осъзнах, че съм започнал да философствам, нещо, което винаги ми се случваше, когато пушех марихуана. Но след като веднъж бях започнал, вече не можех да се спра, като че ли трябваше непременно да говоря за събитията от последните две седмици и по този начин да ги поставя в рамка и да видя логиката, която ги свързваше. Но защо бях обхванат от гняв? Дали не бях сърдит на Изабела за това, че умря, докато се стремеше да открие нещо, което според нея притежаваше духовна, дори магическа сила, ако можеше да се вярва на древните предания?

— Живеем, след това умираме — продължих аз. — Хората продължават да живеят в спомените ни, това е единственото възможно безсмъртие, освен ако не вярваш в омотани в платно изсушени трупове, поставени в огромни триъгълни гробници. Аз поне не вярвам в тях. И съм нещо далеч по-лошо от атеист, вярвам в биологията и в това, че всичко е заменимо. И може би точно поради тази причина се ужасявам да не забравя Изабела, защото това ще означава, че тя наистина ме е напуснала. Говоря за онзи момент, в който тя ще престане да се появява в сънищата ми и ще установя, че не мога да си спомня лицето й.

Настъпи продължително мълчание. Загледах се в бездънното синьо небе, бях като пиян. Изведнъж осъзнах, че точката, която се въртеше пред очите ми, всъщност е ястреб, който търпеливо дебнеше плячката си.

Бил вдигна слънчевите си очила и се вгледа в мен. По очите му си личеше, че е развълнуван.

— Тя никога няма да те напусне, нали знаеш това, Оливър?

— Мисля, че да.

Отново настъпи тишина, тежка като олово.

Бил се отпусна на хавлията си.

— С Том, едно от момчетата, които умряха във Виетнам, с него бяхме близки приятели, имахме една шега, която само ние двамата си знаехме. Когато влизахме в бой, той ме наричаше Джери. Том и Джери, нали се сещаш? Шегите бяха неговият начин да се справи с ужаса на войната. Никой в целия взвод, какво говоря, никой в целия свят не знаеше за тази наша закачка. Както и да е, няколко седмици след погребението му в Остин от армията организираха вечеря в памет на взвода. Повечето от войниците бяха загинали заедно с Том. И така, издокарах се аз и отидох на вечерята, като през цялото време си мислех колко неприятно би му било на Том от цялото това лицемерие и помпозност. Започнах да търся табелката с името си, за да видя къде трябва да седна на масата. И изведнъж я открих — Джери Андерсън, не Бил. Джери, написано черно на бяло и отстрани изрисувани котка и мишка като във филмчето. И знаеш ли, това беше знак, Том се шегуваше с мен и ми даваше знак, че стои там някъде и ме наблюдава.

— Бих искал да повярвам, че случайните събития носят специално послание — казах аз, — но не мога. Кой знае, може би защото съм изучавал точни науки и ако на мен ми се бе случило подобно нещо, щях да го възприема като нечия лоша шега.

— Всичко това са глупости, Оливър. Виждал съм те как работиш, не всички твои решения се основават единствено на логиката.

Почувствах се неловко, защото знаех, че е прав, затова побързах да сменя темата:

— Все още не си ми казал защо се зае с гасене на пожари в нефтени кладенци.

Андерсън потопи ръката си във водата. Стори ми се, че капките, които се стичаха по пръстите му, са огромни — прекрасни миниатюрни светове от хладна вода.

— Може би обичам да изкушавам боговете. Всеки път, когато заложим експлозивите, очаквам, че това ще е краят ми. Не мога да се отърся от усещането, че ми е даден живот назаем.

— Това чувство не се ли нарича вината на оцелелия?

— Както ти казах и преди, братко, просто пропуснах деня на смъртта си. Толкова е просто.

И двамата лежахме под палещото слънце и много добре осъзнавахме неизречените думи, които тегнеха над нас. Най-накрая Андерсън заговори:

— Виж какво, не исках да кажа, че инцидентът с Изабела беше…

— Знам — прекъснах го аз.

След това станах и нагазих в плиткото езеро.

В началото водата беше много топла. Отделих се от брега и навлязох в дълбокото, където беше по-хладно. Поех дълбоко въздух и се гмурнах. Замахнах четири пъти с ръце в зеленикавата вода, а под мен беше пясъчното дъно. Тъмните стебла на тръстиката се издигаха нагоре към светлината и милваха тялото ми като четки за рисуване. Хладното течение подейства успокояващо на пламтящата ми кожа, ръцете ми се движеха като плавници в зеленикавата светлина, която се процеждаше от повърхността.

Спуснах се още по-дълбоко и заплувах близо до дъното. Група едри риби се въртяха над мен, изглеждаха металносини на светлината на подводното слънце, след това се разпръснаха, проблясвайки като сребърни монети. В този момент усетих, че нещо премина покрай мен, нещо голямо. Нищо не се виждаше. Усетих вълнички по кожата си, косата ми настръхна. Извърнах се, колкото е възможно по-бързо, и пред погледа ми се мярнаха голи крака, които изчезнаха в подводната растителност.

След миг Изабела изскочи иззад огромните плуващи листа. Дългата й коса се носеше около лицето й, гърдите й блестяха. Замръзнах от ужас и започнах бавно да се спускам надолу. Тя ми се усмихваше тъжно, а лицето й светеше като бледа луна в зеленикавата вода. След това ми направи знак да я последвам и отплува с характерното подритване на краката си. Това не е дух, повтарях си през цялото време и се опитвах да потисна паниката, която ме обземаше.

Последвах я, но скоро я загубих в сенчестия лабиринт. Търсех я, борех се с опасните увивни растения, вдигах облаци от кал, но не можах да я открия. Отправих се към повърхността, имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат.

Изскочих на повърхността задъхан, махайки с ръце и крака. Бях напълно дезориентиран, мъчех се да си поема дъх, както ми се стори безкрайно дълго време, след това успях да изпълзя на брега и се строполих на земята.

Дочух някакво странно бръмчене — сателитният ми телефон звънеше. Надигнах се. Андерсън се беше изправил и отчаяно ми махаше с ръце.

— Добре ли си? — изкрещя той.

Застанах на колене, все още треперейки. Опитах се да се успокоя, но пред очите си виждах лицето на Изабела. Отпуснах се на песъчливия бряг.

— Добре съм, не трябваше да пуша и след това да плувам — извиках в отговор.

Сателитният телефон продължаваше да звъни.

— Вдигни го! — казах аз, влязох във водата и заплувах към Андерсън.