Т. С. Лърнър
Сфинксът (49)

47

Изкачихме се на бегом по брега и навлязохме в трънливи храсталаци, в които изподрахме ръцете и краката си. Амилия ме тласкаше напред, а куршумите свистяха над главите ни. Имах чувството, че доста време си пробивахме път през гъсталака, докато най-после попаднахме на една пътека. Амилия посочи нещо над нас. На фона на тъмното небе се виждаше колоната от блестящи скарабеи. Тръгнахме след тях. Изкачвахме се все по-високо и по-високо, като притискахме телата си до скалите, за да не ни забележат преследвачите. Най-накрая стигнахме до обляно от лунната светлина плато, оградено отвсякъде от огромни канари, приличащи на фигури за шах, разпилени от някой невнимателен великан. Скарабеите се извиха за момент над главите ни и след това изчезнаха в нощното небе.

В центъра на поляната стоеше огромна антилопа, извитите й рога пробождаха луната, паднала ниско над хоризонта. На гърба й бе кацнал един сокол.

— Това са Сет, приел образа на антилопа, и Хор — промълви Амилия със страхопочитание.

Гласът й ми прозвуча доста странно и когато се обърнах към нея, направо не можах да я позная. Беше висока повече от метър и осемдесет, кожата й бе станала медна на цвят, а сивата й коса беше гъста и черна и стигаше до раменете й. На главата си носеше украшение от рога на крава, между които имаше златен диск. Отстъпих уплашен назад. Беше се превърнала в богинята Изида. След миг тя отново се появи в познатия ми образ, после пак се превърна в богинята. Очевидно халюцинирах, защото тя непрекъснато сменяше образа си пред очите ми. Хвана ме за ръката и ме задържа точно преди да падна. Бях замаян и напълно дезориентиран.

— Стой при мен, Оливър. Опитай се да се задържиш в реалността.

Чухме преследвачите ни, които преминаваха през храсталака зад гърба ни. Антилопата наведе глава, удари с копито земята и след това се понесе нагоре по планинския склон. Соколът я последва.

— Хайде!

Амилия незабавно тръгна след антилопата и започна да се катери по скалистия склон. Последвах я слепешката. Изкачвахме се все по-нависоко, а дланите на ръцете ми се разраниха от острите камъни за които се залавях. Всяко ново плато до което достигахме засилваше у мен усещането за безкрайност, сякаш се намирах в огромния открит космос, и докато се катерех се мъчех да се снишавам все по-близо до земята, за да не пропадна в тъмната бездна. Когато се опитах да се изкача на поредната канара кракът ми се подхлъзна и зад мен се понесе цяла лавина от пясък. Замръзнах от ужас, държах се отчаяно с две ръце за камъка над мен и стоях така, увиснал във въздуха.

— Набери се и се изкачи, трябва да го направиш!

Амилия се появи на канарата и ми протегна ръка. Чувствах се напълно изтощен и започнах да изпадам в паника. Опитах се да се набера на мускули и да се изкача, но не успях. Докато висях над бездната, направих огромната грешка да погледна през рамо. Далече надолу, в подножието на планината, видях лунната светлина, която се отразяваше от керемидените покриви и кирпичените стени на Шали, и осъзнах, че сме се изкачили много по-нависоко, отколкото можех да си представя. Зави ми се свят и за малко да се изпусна от скалата. Затворих очи и започнах да се моля.

— Не можем да променим съдбата. Трябва да се изкачиш тук! — Тонът на Амилия не търпеше възражение.

С огромно усилие успях да намеря опора с десния си крак, набрах се и успях да се изкатеря на канарата, като се хващах за всичко, което ми попаднеше под ръка. Лежах в тъмнината и едва дишах. Сърцето ми блъскаше като лудо. Едва забелязах отворите, издълбани в планината. Това бяха погребални тунели. Изкачвахме се по Гебел ал-Маута — планината на мъртвите — и почти бяхме достигнали върха й.

В настъпилата тишина, в която се чуваше само тежкото ми дишане, долових шума от стъпки и падащи камъни. Двамата мъже се изкачваха по скалите след нас. Имах чувството, че крайниците ми се движат в гъста, лепкава течност, всяко движение на всеки мускул представляваше огромно усилие. Страхът ми се бе превърнал в нещо подобно на екстаз. Въпреки това част от мен съзнаваше, че в момента сме в огромна опасност. Стоях като вкаменен и се взирах в безкрайния космос. Възможно ли беше да умра сега? Струваше ми се, че в някои отношения вече съм мъртъв.

В този миг един куршум изсвистя покрай ухото ми. Амилия ме дръпна рязко и аз се скрих зад един голям камък. Тя легна по корем и отговори на стрелбата. Куршумите отскачаха от твърдата скала и падаха на пясъка. Чу се писък, един от двамата мъже бе ранен.

— Тръгвай!

Амилия ме повлече за ръката, избута ме в един от погребалните тунели и ме последва. Долепих се плътно до каменната стена, а в това време два куршума попаднаха близо до входа на тунела.

— Помогни ми! — викна ми Амилия. — Нямаме време, ще бъдат тук след няколко минути!

Посочи ми купчина камъни, които сякаш нарочно бяха натрупани на няколко дървени дъски. Повдигнахме заедно дъските, докато камъните не се изтърколиха и затрупаха напълно входа. Облегнах се уморено на хладната скала, усетих лекия мирис на варовик. Астрариумът тежеше като олово в раницата на гърба ми.

— Как ще излезем от тук? — попитах аз.

— Не е необходимо да излизаме.

— Но тук вътре ще умрем!

— Имай ми доверие — каза Амилия и изтупа праха от ръцете си. — Хайде, трябва да вървим. Сега сме в петия час, точно както трябва.

Извади малко фенерче и го включи. Стените и таванът на тунела бяха изрисувани с ярки стенописи, които в моето наркотично опиянение ми се струваше, че се движат. Йероглифите и рисунките разказваха за живота на Озирис. Ето тук беше женитбата му с Изида, там Сет го убива. На другата стена беше изобразена историята на Изида, която магически възкресява съпруга си, като събира четиринайсетте части, на които е било разчленено тялото му.

Амилия вървеше пред мен и осветяваше пътя. Докато я следвах, усещах синия лотос във вените си и въздействието му върху сетивата ми. Светлината се отразяваше от лъскавия диск на украшението на главата й и под краката й се появяваха цветя — макове, лотоси и лилии, докато ме отвеждаше все по-навътре в недрата на планината. Силно впечатлен от това погледнах към ръцете си, чудех се дали и аз не бях започнал да се променям по някакъв начин. Протегнах ръка и пръстите ми затанцуваха пред очите ми, бяха пет, десет, сто на брой. Движеха се съвсем бавно, сякаш въздухът се бе превърнал в желе.

Стигнахме до дебела дървена врата, върху която бяха издълбани образите на някакви чудовищни животни. Пред нея с гръб към нас бе седнал възрастен мъж, превит на две.

— Това е пазачът — прошепна Амилия, като не можеше да прикрие вълнението в гласа си.

Възрастният мъж се обърна към нас. С ужас установих, че това е баща ми, беше гол, слаб, съсухреното му тяло бе превито на две.

Амилия ми подаде пистолета.

— Трябва да го убиеш — нареди ми тя.

— Не мога — отвърнах ужасен.

— Той не е този, на когото ти прилича.

Баща ми проплака, когато видя пистолета в ръката ми. Не можех да откъсна поглед от него. Спомените нахлуха в съзнанието ми — първия път, когато пускахме хвърчило на хълма, а баща ми ми показа как да размотавам канапа, така че вятърът да го подеме. Колко горд се чувстваше, когато успях да го издигна високо във въздуха. Учудването и радостта ми, когато по време на церемонията по завършването ни успях да го зърна от подиума. Беше се заклел, че би предпочел по-скоро любимият му отбор да загуби, отколкото кракът му да стъпи в университета. Последният път, само преди няколко седмици, когато го видях, застанал на входната врата, съсухрен и безпомощен, облечен в розовата жилетка на майка ми. Знаех, че образът пред мен е само химера, но когато насочих пистолета, той ми се стори невероятно истински.

Възрастният мъж се сниши и замръзна на мястото си, само бялото на очите му се виждаше в покритото му с прах лице. Започна да се моли и се протегна да прегърне краката ми, но звуците, които излизаха от устата му, не бяха човешки, приличаха по-скоро на ръмженето на някое животно.

Въпреки това не можех да натисна спусъка.

— Стреляй! — заповяда ми Амилия.

Вместо това отклоних пистолета надолу, ръката ми трепереше. Създанието се хвърли към мен, ръцете му се превърнаха в нокти на влечуго, кожата му потъмня и се покри с люспи. Ударих го с пистолета по главата и то падна на земята. След това бързо се извърнах, очаквайки нова атака откъм гърба си.

Нищо подобно не се случи, чувах само напевите, които Амилия повтаряше. Предположих, че това са заклинания от „Книгата на мъртвите“. Краката на животното се сбръчкаха и докато то се търкаляше и гърчеше по земята, лицето му се промени и се появи муцуната на хипопотам. След това челюстта му се разтегна, стана червена и огромна, от нея изскочи един ястреб врабчар и започна да кръжи над главите ни.

— Това е Бато на Изабела — прошепна Амилия. — Ще я отнесеш със себе си до края. Трябва да помогнеш на душата й да достигне отвъдния свят.

Протегнах се към птицата изпълнен със страхопочитание. Пърхането на крилете й събуди в мен стотици образи, обви ме с нейния аромат и чух нежния шепот на гласа й. Най-накрая ястребът кацна на рамото ми.

Амилия взе пистолета от ръката ми и отново го мушна в колана си. В този миг чухме експлозия в далечината, входът на тунела беше отворен.

 

 

Тичахме по тесния коридор в продължение на часове наред както се стори на уморените ми крайници. Когато вече бях изцедил от себе си и последната капка сила, стигнахме до огромна варовикова пещера дълбоко под планината. Тя приличаше на огромен храм с множество прекрасни кристални сталактити, които блестяха като стотици диаманти.

— Тук ще се срещнеш с твоя Ка, с твоя духовен близнак.

На пода на огромната зала блестеше голямо езеро от пламъци, които осветяваха тавана така, че той приличаше на купол на катедрала.

— Тръгни към пламъците — нареди ми Амилия и ме бутна напред.

Пристъпих внимателно към горящото езеро. Странното беше, че колкото повече се приближавах към него, толкова по-слабо усещах топлината му върху кожата си. Реших, че пламъците не са нищо повече от илюзия, затова се приближих и спрях на около половин метър от тях.

Пламъците добиха цветовете на дъгата и в същото време започнаха да отразяват всичко наоколо. После започнаха да се вият около самите себе си и накрая се превърнаха в гладка огледална повърхност. В нея видях отражението на собствения си образ. Стоях, вперил поглед в рошавия брадясал мъж по чието покрито с мръсотия лице имаше множество синини и драскотини. Едва разпознах учудените сини очи, които ме гледаха изпод червения слой прах. Вдигнах ръка, той също вдигна своята. След това за моя най-голяма изненада той протегна ръка към мен, а тя бе съвсем истинска и се подаваше от движещата се огледална повърхност.

Направих крачка назад и залитнах, а моят двойник ме хвана и ме задържа да не падна. Кожата ми пламтеше от допира му. Той стисна здраво ръката ми и сякаш се сля с тялото ми. В този момент загубих съзнание.

Когато отново дойдох на себе си имах чувството, че се нося високо, съвсем близо до тавана на пещерата. Погледнах надолу. Амилия стоеше под мен, изглеждаше съвсем малка, тъй като я наблюдавах високо от въздуха. Изпаднах в шок и започнах рязко да се спускам надолу, след това успях да възстановя равновесието си. В същото време с периферното си зрение забелязах крайчетата на някакви пера. Имах крила. Бях се превърнал в собственото си Ба. Усетих нечие присъствие зад гърба си, обърнах глава и видях ястреба врабчар да се носи към мен. Изабела.

Започнахме да летим заедно, въртяхме се един около друг като акробати, носехме се нагоре и надолу и преминавахме съвсем близо покрай каменните стени на пещерата. Спусках се след нея, опиянен от способността си да летя. Исках да я настигна, да почувствам как духът й ме поглъща и ние се сливаме в едно цяло. Бях обзет от спомени за живота ни — първата ни нощ заедно; първото й посещение на нефтено поле и учудения й поглед, докато ме наблюдаваше как изследвах земята; начинът, по който се смееше на шегите, които само двамата разбирахме; как заспивахме прегърнати. И тогава разбрах, че въпреки всичко, което бях научил след смъртта й, въпреки думите на Хермес, че бракът ни е бил предварително уреден, нашата връзка е била истинска и Изабела искрено ме е обичала. Може би се бе омъжила за мен, за да изпълни предсказанието, но после истински се бе влюбила в мен и сега бях напълно убеден в това. Бях сигурен в това, докато двамата се носехме из въздуха, заслепени от щастие. И тогава, точно във върховния момент, паднах на земята.

Отворих очи и видях, че лежа на песъчливия под. Ястребът врабчар беше кацнал на протегнатата ми ръка и ме наблюдаваше изпитателно, извил глава на една страна. Опитах се да се изправя. Цялото тяло ме болеше. Почувствах, че действието на наркотика е започнало да отминава.

Ястребът подскочи на пясъка и започна да побутва крака ми с клюна си, като че ли искаше да ме накара да се изправя. Пясъкът около мен започна да се надига.

— Оливър! — изкрещя Амилия. — Змията!

Появиха се две блестящи очи, след това главата на влечугото изплува от пясъка. Беше огромен скален питон, люспестото му тяло започна да описва големи кръгове около мен. Ястребът се спусна, разперил ноктите си към змията, тя изсъска и се дръпна назад.

Изправих се с мъка на крака. Змията също се надигна, при това движение от двете й страни се посипа пясък. Погледна ме с пренебрежение, сякаш не бях нищо повече от най-обикновена муха. Стоях неподвижно, бях твърдо решен да не показвам страха си. След това, точно толкова неочаквано, колкото се беше и появила, змията се превърна в прах и аз осъзнах, че съм стъпил върху огромна мозайка на която бе изобразена змия, захапала опашката си.

И последните следи от синия лотос напуснаха тялото ми и аз усетих влажните каменни плочи под краката си, ремъците на раницата, впили се в раменете ми, болките от раните по ръцете и краката ми. Крайниците ми започнаха да треперят. Погледнах към Амилия. Тя също беше прашна, изподрана и приличаше на напълно нормален човек.

Над нас се чу викът на ястреба врабчар.

Чух свистене и един куршум прелетя край мен, минавайки съвсем близо до лявото ми рамо. Наведох се, изстрелите бяха съвсем истински. Двамата с Амилия се спуснахме към далечния край на пещерата, а в това време Хю Уолингтън, облечен в камуфлажни дрехи, се втурна в пещерата с пистолет в ръка.

Амилия, която също беше извадила пистолета си стреля два пъти и Уолингтън беше принуден да потърси прикритие.

— Насам, Оливър, зад този сталактит се намира входът към последната камера на гробницата. Вратата ще се отвори, когато застанеш пред нея.

— Ами ти?

— Такава е съдбата ми. Коя съм аз, че да я оспорвам? — отвърна тя с усмивка.

Уолингтън стреля отново, куршумът я уцели в лявото рамо и я отхвърли към стената. Тя изстена и се обърна към мен:

— Тръгвай! Веднага! Аз ще те прикривам.

Кръвта започна да се процежда през ръкава на Амилия. Протегнах се към нея, но тя ме отблъсна. Легна на една страна и продължи да стреля, докато аз притичвах от една скала към друга. Стигнах до ниския проход, едва забележим в сенките, и изведнъж усетих остра, пареща болка. Един куршум ме беше улучил в крака. Паднах на земята и изкрещях от болка и ужас.

Извърнах се и погледнах зад гърба си. Уолингтън тичаше през пещерата право към мен, а в това време Амилия трескаво поставяше нов пълнител в пистолета си. Наблюдавах го с ужас как спря, вдигна пистолета си и внимателно се прицели в мен. Погледите ни се срещнаха, беше на около дванайсет стъпки от мен, насочил дулото право в гърдите ми.

С периферното си зрение забелязах как Амилия дръпна затвора на пистолета и се чу изщракване.

Проехтя изстрел. Сърцето ми подскочи. Вперих поглед в Уолингтън, бях изненадан, че изобщо виждах нещо, и в този момент забелязах, че куршумът на Амилия го бе поразил право в корема. Втори куршум го улучи в слепоочието, той се завъртя и се строполи на земята. Кръвта му се лееше около него.

В мен се надигна ужасен писък, но имах чувството, че чувах пищенето на някой друг. Изпаднах в шок, едва си поемах въздух, но когато Амилия се обърна към мен и видях, че ме гледа спокойно, а ръцете й изобщо не треперят, започнах да се овладявам.

Вдигнах ръка и й извиках:

— Добре съм.

Въпреки това усещах, че ботушът ми започна да се пълни с кръв.

— Можеш ли да се движиш? — попита ме тя.

Надигнах се и се подпрях на здравия си крак. Усетих силна болка. Но в този момент откъм дъното на пещерата проехтя още един изстрел. Усмивката на Амилия замръзна на лицето й. Очаквах да се обърне и да отвърне на изстрела, но вместо това тя залитна назад, разпери ръце и пистолетът й падна шумно на земята.

В последвалата тишина чух тежките стъпки на мъжа, който тичаше през пещерата към мен. Бях съкрушен от загубата на Амилия. Но в момента нямах време да тъжа. Започнах да се влача възможно най-тихо по покрития с лишеи под на тунела, молех се преследвачът ми да не забележи кървавата диря, която оставях след себе си. Огледах се и потърсих някакво оръжие за защита. Видях тежък камък, вдигнах го и зачаках, като отчаяно се опитвах да контролирам дишането си. Стъпките се приближиха към мен, но точно преди да достигнат до мен в стената на пещерата зад гърба ми се отвори пролука и нечия ръка ме издърпа в нея.