Катрин Панкол
Наричайте ме Скарлет (32)

Глава 3

Емил замина за Камбоджа да прави репортаж и остави Бенедикт и Жан-Мари Низо сами в стаята на редакция „Външна информация“. Преди да отлети, успя да уреди назначението на Бенедикт — взеха я на тримесечен изпитателен срок, макар отсега да беше ясно, че след изтичането му щеше да подпише безсрочен договор. За целта на Емил му се наложи да поухажва главния редактор господин Ларю. „Остави на мен — каза й той, — аз ще имам грижата. Ти само се усмихвай мило на Ларю, когато го срещаш по коридорите.“

Работата се уреди. Бенедикт си отдъхна с облекчение. Сега вече можеше да даде воля на въображението си и да планира бъдещата си кариера. За момента беше сама с Низо.

Обичаше да го наблюдава, зачетен в някоя информация или книга. Беше изискан, фин. Такива мъже харесвам, мислеше си тя, защо не притежава амбицията на Емил? Щеше да е идеален… Въздъхваше и отново се заглеждаше в деликатния профил: орлов нос, черна, права коса с паднал на челото кичур, смугла, гладка кожа, ослепителна усмивка. Низо излъчваше очарование, една леко старомодна чувственост, която пораждаше у нея желание да се отпусне в обятията му, както би се наместила удобно на кожената седалка на спортен автомобил. Висок, слаб, почти кльощав, винаги много добре облечен, но без да бие на очи. По английски маниер: леко износени яки, поизгубили форма сака от първокачествен туид или кашмир. Ухаеше на изискан стил.

Бенедикт много държеше на облеклото и упрекваше Емил, без да се осмели да му го каже открито, че му липсва класа. Емил се потеше в синтетични пуловери с висока яка или в костюми, купени сякаш от битака „Каро дю Тампл“. Нищо чудно, че Бенедикт не искаше да има до себе си такъв безвкусно облечен мъж. Знам, знам, че душата е важна, но аз обичам да е красиво и отвън, и отвътре. Да важи в двете посоки…

Жан-Мари Низо произхождаше от старо лионско семейство, натрупало състояние от стъкларство. Още през 1830 година процъфтяващият въгледобив в град Лион — център на френската коприна, свидетел на мъченическата смърт на света Бландин, разкъсана от дивите зверове в името на вярата — подтикна богатия копринар Фердинан Низо да се пренасочи към стъкларската промишленост. Търговец, надарен с любознателен и проницателен ум, Фердинан се запали по новите технологии, по енергията, произвеждана от водата, и по автомобилостроенето. Живя до дълбока старост и си отиде с пълното съзнание, че нито един от синовете и внуците му няма да поеме щафетата. Последните му думи: „Всички са некадърници“, бяха доказателство за трезвата му преценка. И наистина, предприятието скоро западна и семейството се видя принудено да се оттегли в имението в Улен и да живее от наследството. Бащата на Жан-Мари предпочете самоубийството пред позора от банкрут, а майка му се омъжи повторно, за да не остане в паметта на хората като вдовицата на самоубил се, фалирал търговец. Омъжи се за богат бразилец и се установи в Рио, оставяйки Жан-Мари, по това време двегодишно момченце, на грижите на баба му по бащина линия.

Жан-Мари от малък придоби навика да се усамотява през дългите следобеди на тавана на старата къща, облегнат на някое класическо платно, очакващо оценката на експерт, преди да отпътува към поредния търг за художествени произведения. Потънал в старите издания на „Изгубени илюзии“, „Ламиел“, „Червено и черно“, „Възпитание на чувствата“, той живееше чрез тях. В продължение на две седмици бе Жюлиен Сорел и се поболя от любов към учителката си. Наложи се да отсъства от клас и оздравя, едва след като стигна до последната страница на романа. Лекарят гледаше недоумяващо младия болник, който се възстанови със същата невероятна скорост, с която се беше разболял, а баба му, възвърнала спокойствието си, наблюдавайки го как весело подскача насам-натам, тръбеше, че учението било празна работа, а матурата, измислена за хора, лишени от връзки и познанства. На нея, слава богу, връзки и познанства не й липсваха. Те бяха оцелели и за щастие, надживяха паденията и премеждията, през които бе преминало семейството. Възрастната жена старателно и редовно следеше светската хроника на „Фигаро“ — познаваше директора на вестника, защото навремето двамата се бяха носили вихрено в ритъма на танците в балните зали — затова й хрумна да изпрати внука си в редакцията на „Шан-з-Елизе“ с бележка, написана саморъчно от нея, в момента, в който Жан-Мари изяви желание да „се занимава с нещо“. Жан-Мари просто трябваше да избере отдела, в който да го назначат.

Той избра „Външна информация“. От романтични подбуди, или защото смяташе, че е престижно, не можеше да каже със сигурност. Френската политика му се струваше глупава и еднообразна. По принцип принадлежеше към десницата, беше консерватор, но не гласуваше. Смяташе, че живее във време на материалисти и ненаситно алчни хора. С учудване установяваше в края на годината как заплатата му автоматично нараства според индекса на инфлацията. „Богаташко синче“, наричаше го подигравателно Емил Буше.

Според Жан-Мари Емил Буше беше досаден простак. Оценяваше таланта му на репортер, но не намираше за нужно да се състезава с него. Ненавиждаше пътуванията, предпочиташе да си стои в Париж и да пише материалите си, използвайки купищата получавана информация. От време на време хвърляше поглед към списъка със съвети за идеалния журналист, окачен над бюрото на Бенедикт, и тънко се усмихваше. Емил Буше беше започнал да събира стъклени топки, от онези, които като ги разклатиш, се изпълват със снежинки, за да подражава на Ларю и да му се подмазва, защото шефът отдавна притежаваше подобна колекция. Емил носеше по една такава топка от всяко пътуване. „Много важно е името на града да е изписано от вътрешната страна на подложката… именно това придава стойност на топката“, обясняваше той.

Един ден на Жан-Мари му се прииска да разбере какво прави момиче като Бенедикт Тасен в компанията на Емил Буше. Не можеше да си обясни. Или по-скоро можеше… Само че му се струваше прекалено лесно, грубо, познато и изтъркано. Покани я на вечеря. В разговор във вестника беше подметнал, че харесва жени в черно. „Когато жената се облече в черно, всички виждат само нея — каза той замечтано, сещайки се за дългите рокли на баба си и на лелите си в градините на Улен. — Погледът не се разсейва като при ярките цветове.“

И на вечерята в малкия крайбрежен ресторант на кея „Волтер“ Бенедикт се появи в черна рокля. Значи се опитваше да му се хареса.

Желанието му да я прелъсти мигновено се изпари.

Заговори за себе си.

— Седя с часове пред машината и пиша писма. На приятели. Вмъквам разни истории, които ги разсмиват до сълзи. Целта ми обаче не е просто да им разказвам истории, искам да има някакъв подтекст, поука, която да им придава смисъл. Затова журналистиката ми тежи. Не е разрешено да преминаваш отвъд фактите, а аз искам да надникна зад тях, да видя какво се крие там…

— Не знаех, че искаш да ставаш писател — каза Бенедикт с възхищение.

— А знаеш ли какво казват за журналистиката? — продължи Жан-Мари, отегчен от безмълвния възторг на Бенедикт.

— Че отваря всички врати, при условие, че се махнеш от нея…

Той я погледна усмихнато. Знаеше си урока.

— И ти гориш от желание да я напуснеш, така ли? — попита тя.

— Да… При това много бързо.

— Аз пък не. Тъкмо обратното, имам желание да успея, при това много бързо.

Аха, ясно! Сега разбра защо Бенедикт ходеше с Емил Буше. Но не устоя на изкушението да я попита.

— О, Емил! — отговори тя, махайки неопределено с ръка, жест, който запрати нещастния Буше на последния чин при мързеливците, до радиатора в дъното на стаята.

— Аз пък мислех, че…

— Че има нещо между нас? Не. Няма нищо. Но той е истинска лепка. Много е досадно!

На устните й се появи леко вулгарна усмивка, която го изненада.

— Не… Той е добър приятел, нищо повече. Много ми помогна, не отричам. Какво приказват във вестника? Че съм му любовница?

— Такова впечатление създавате.

— О, ужасно ми е неприятно! Опитах да му обясня колко неудобно ме кара да се чувствам.

Колкото повече лъготеше, толкова по-искрена изглеждаше.

— Не сме дошли, за да си говорим за Емил — прекъсна я Жан-Мари, който започна да се чувства неудобно от развоя на разговора.

— Не, но това никак не ми харесва. Ще трябва да си поговорим, когато се върне. Чете ли Бекет? Говори се, че щели да го предложат за Нобелова награда тази година. В течение ли си?

Той я изгледа, смаян. Каква артистка! Без да й мигне окото, зачеркна Емил Буше и продължи да опипва почвата, стараейки се да го прелъсти, като си послужи с Бекет.

Той заговори за Бекет.

Заведе я вкъщи. Стана съвсем лесно. Беше логично продължение на черната рокля, на лъжата за Буше и на споменаването на Бекет.

Тази вечер беше сам. Тя беше красива. Беше жена на друг мъж. Всичките му любовни преживявания бяха с чужди жени.

 

 

След първата нощ Бенедикт реши да затвърди отношенията си с Жан-Мари Низо и да постави Емил пред свършен факт. За жалост, Жан-Мари се оказа непредвидим и неуловим. В редакцията беше сърдечен, но всяка вечер се оказваше зает. Тя дискретно поразпита тук-там из редакциите дали има сериозна приятелка. Не… всички я уверяваха, че когато го виждали с момиче, всеки път било различно. „Трябва да го имам, трябва да го имам“, повтаряше си тя, измисляйки всякакви хитрости, които неизменно се проваляха. Нощта, прекарана с него, беше съвсем различна от всички нощи с Емил. Тя се опита да прояви инициатива, но се получи естествено, не се наложи да се насилва. Още от първия миг хареса тялото му, миризмата му, начина му да се люби, да се целува. Беше нежен, силен и вещ, и… Но не правеше и най-малък намек, че иска да повторят.

Прехвърляше наум всички хипотези: може би иска да ме изпита, понеже се отдадох прекалено лесно? Лиших го от възможността да ме съблазни… може да не съм му харесала или го мъчи съвестта заради Емил?

Изведнъж Емил се превърна в пречка. Тя с изненада се улови, че си го представя как умира, разкъсан от граната. Така нещата щяха да се уредят с един удар. А и щеше да поноси малко черно известно време…

Обещаваше си, че няма тя да направи първата крачка. Следеше го с крайчеца на окото. Говореше тихо по телефона — с кого ли? Но с кого, да му се не види? „Реформа в политехническите училища: вече ще приемат и момичета“, твърдеше заглавие на пета страница. Може да ги впечатля, ако вляза в Политехниката. С тривърха шапка, запасала сабя. Пак не е съвсем сигурно… Ами ако организирам купон вкъщи? Бих могла да го поканя на улица „Плант“. Няма да изглежда прекалено нагласено.

Реши да го направи следващата събота. Нямаше време за губене.

 

 

Жан-Мари Низо прие поканата. Ще отиде с онова момиче, което се опитваше да вкара в леглото и което малко се опъваше. Той обичаше да му се съпротивляват, а днешните момичета не оказваха никаква съпротива.