Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Scarlett, si Possible, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Румяна Маркова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Катрин Панкол. Наричайте ме Скарлет
Френска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2013
Редактор: Росица Ташева
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-150-188-5
История
- —Добавяне
Глава 5
Андре Ларю с пълно право се гордееше със себе си за това, че назначи Емил Буше за заместник главен редактор. Младокът е удивителен, разсъждаваше той, потривайки ръце. Не се набива на очи, но ще сложи в малкото си джобче и най-изпечения политик. Очевидно властта не го замайва. Не попадна в нито един от обичайните капани, заложени пред младите амбициозни мъже, които се издигат в йерархията. Продължава да проявява безукорна скромност и дискретност, не взема никакви решения, без да се допита до мен, спазва установените правила, отдава дължимото на положението ми и не се домогва до никакви привилегии.
Андре Ларю придоби навика да избягва неприятните и досадни задължения и започна да ги прехвърля на Емил. Затова, когато Флоран Буслен му позвъни с молба да разговаря с дъщеря му Аник, понеже искала да става журналистка, той помоли Емил да го отмени.
Емил откликна с ентусиазъм. Името на Флоран Буслен беше известно на всички — един от най-видните френски индустриалци, собственик на първото предприятие в сектора на електрониката, той умело бе разиграл картите си, участвайки в най-разнообразни сфери на дейност, в резултат на което на петдесет и две години се оказа начело на холдинг, в който освен предприятието, влизаше още и една частна банка, няколко женски списания, акции в едно регионално частно радио и в голяма козметична фирма. За кратко време Флоран Буслен се превърна в публична личност. Висок, елегантен, изискан, той отстояваше интересите на френската промишленост в многобройните й филиали извън страната. Беше от индустриалците, които съзнаваха важността на медиите и ползата, която можеше да извлекат от тях, и съумяваше да представи проблемите на производството или на международната конкуренция също толкова увлекателно и интересно, колкото неотдавнашните спорове покрай Солженицин и удостояването му с Нобеловата награда.
— А тя защо не отиде например в някой от вестниците на баща си, вместо да се опитва да се намърда във „Фигаро“? — попита Бенедикт Емил след срещата му с дъщерята на Буслен.
— Точно защото са на баща й — отговори Емил.
— Как изглежда?
— Очарователна, женствена и…
В замечтания тон, с който й отговори, прозираше странна загадъчност, сякаш ставаше дума за личност от изключителна важност.
Бенедикт се подразни и се тросна:
— Татково момиче!
— Не повече от теб.
Бенедикт го изгледа, смаяна. За пръв път Емил й говореше с критичен тон. Ревностният почитател от първия ред освиркваше любимата си звезда. Той се стресна и веднага помоли за примирие.
— Само се пошегувах, скъпа. Честно.
И я целуна.
Бенедикт не го показа, но й се стори, че е била предадена.
— Розита, може ли да изгладите блузата ми? — попита Бенедикт от вратата на кухнята.
— Да. Само бие носите такиба боланчета. И без тоба гладя само башите дрехи.
Розита не беше в настроение този ден. Старата й омраза към Франко се бе събудила във връзка с процеса в Бургос срещу шестнайсетте баски националисти. Мъжът й и двете й дъщери полагаха огромни усилия, за да я вразумят и да й попречат да излезе да протестира по улиците.
— Бкъщи не казбаме „отибам до тоалетната“, а „отибам при Франко“ — обясни тя на Мартин и Жюлиет. — Ясно би е колко го тачим този… Да пукне макар, пет пари не дабам. Какби ли не ужасии му тежат на събестта!
Жюлиет и Мартин пуснаха тирадата й покрай ушите си. Не бяха много наясно с проблемите на баските, а и не желаеха да влизат в спор толкова рано сутрин. Спогледаха се над купичките си с кафе и свиха рамене.
— Розита — викна Бенедикт, — готова ли си?
Жюлиет погледна блузата от „Сен-Лоран“, която Розита гладеше много внимателно, и подсвирна.
— Да не отива на обяд при президента на републиката?
— Почти — отвърна Мартин. — Ще ходи при Флоран Буслен. Поканил е Емил на обяд в „Максим“ и е успяла да се покани и тя.
— Както я познавам, ще се опита да го свали…
— Розита! — провикна се отново Бенедикт нетърпеливо.
— Готобо, готобо. Тая няма никакба политическа събест, да ме тормози в такъб ден…
Бенедикт грабна блузата и отиде да се дооблече.
В ресторанта Бенедикт чоплеше с нокът червената плюшена дамаска на стола. Отегчаваше се. Двамата мъже говореха, говореха, без да спрат. Емил се стараеше да впечатли Буслен; той от своя страна разсъждаваше върху положението на Франция като собственик, който инвентаризира състоянието си: новата компания на премиера Шабан-Делмас, маоистките демонстрации, протестите на търговците, повторението на май ’68 през май ’70, арестът на един от активистите, Ален Жезмар, разпадането на обединената пролетарска левица…
— Това разделяне на Франция на два лагера е обезпокоително — твърдеше Емил. — Навсякъде назряват бунтове…
Двамата обменяха мнения за света със същата сериозност, с която си подаваха хляба.
— Да, но видяхте ли днешното проучване, един месец след смъртта на Дьо Гол. Помпиду получава одобрението на 69% от анкетираните. Много повече, отколкото генералът е получавал някога. Имаме много добър президент. Не се грижи толкова за величието на Франция, съгласен съм, но затова пък отделя далече повече грижи за модернизирането на нейната промишленост. Имам изключително доверие в него.
След това се заприказваха за упадъка на Америка и за падането на долара.
— Сега е моментът да стъпим там. Финансовите условия са много изгодни.
Бенедикт се замисли за Мартин, която вече си беше купила билет за самолета.
Както си му беше редът, Емил остави Буслен да сложи точка на разговора.
Всеки играе своята игра, помисли си тя. Емил иска да блесне и да се прочуе, Буслен да получи назначение за дъщеря си. Даваш, получаваш. Пито — платено.
Буслен покани Емил на лов в Солон. Емил благодари и удовлетвори бащината молба — Аник можеше да се смята назначена.
Шофьорът на Буслен ги остави пред редакцията на „Фигаро“.
Докато се качваха с асансьора, Бенедикт избухна:
— Ужасно се отегчих!
— Можеше поне да си измиеш косата — отговори Емил.
— Но аз си я измих!
— Не бих казал.
Не й стигна времето да отговори. Вратата на асансьора се отвори и мъжът, който го обслужваше, се поклони на Емил. В кабинета му Жьонвиев, секретарката, го очакваше със списък на хора, на които трябваше да се обади, и с куп неотложни проблеми, очакващи решение. Бенедикт трябваше да го остави да работи.
През следващите дни в ума й често се въртеше някаква мисъл, смътно предчувствие, че нещо предстои да се случи, нещо, което ще промени живота й окончателно и безвъзвратно. Не можеше да го определи точно, но се чувстваше застрашена. Откъм гърба.
Разтревожи се, стана напрегната, несръчна.
Емил беше много зает: в балтийските полски пристанища избухнаха яростни сблъсъци и скоро безредиците обхванаха цяла Полша; във Франция и Испания демонстрираха „за“ и „против“ Франко; в Италия разрешиха разводите; в Боливия предстоеше освобождаването на Режис Дебре[1]; в Рио отвлякоха швейцарския посланик… Трябваше да се изпратят репортери в тези точки на света и понеже беше декември, никак не беше лесно да се накарат журналистите, заети с покупките на коледните подаръци и празничната елха, да вземат самолета. Емил на практика не излизаше от кабинета си, напътстваше, окуражаваше по телефона специалните пратеници, допитваше се до Ларю, редактираше материали, съчиняваше заглавия и антрефилета. Бенедикт почти не го виждаше.
Има нещо друго, казваше си тя. И преди се е случвало да е много зает, но винаги имаше време за мен.
Той вече не спеше на улица „Плант“, прибираше се у тях, обяснявайки промяната с непредвидимите обрати в работата в редакцията. Нямаше минутка време да обядват заедно. Избягваше я.
Изхвърлена. Чуждо тяло. Оставаше само, когато му звънеше, Жьонвиев да й заяви: „Обадете се по-късно, господин Буше е зает“.
Едва не полудя. Осъзна какво значи да изпаднеш в умопомрачение в резултат на раздяла или внезапно прекъсване на връзка.
Без Емил оставаше без визитка, без пропуск.
Тогава реши да играе ва банк.
От доста време един журналист от политическия отдел — върхът на „Фигаро“ — я ухажваше, но до момента без резултат.
Тя прие поканата му за обяд, която бе последвана от покана за вечеря. Той не се осмеляваше да се показва прекалено настоятелен — тя му даде аванси.
Един петък, в края на работния ден, я покани да заминат на уикенд в Онфльор. Тя прие. Едва го изчака да излезе от стаята, невярващ на сполетялото го щастие, и се обади на Емил по пряката линия. Обади се лично той.
— Ало, обажда се Бенедикт.
— Да. Виж, нямам време сега, точно се свързах с Рио, Дежарден е на другата линия.
— Ще бъда много кратка. Току-що приех поканата на Едуар за уикенда. Исках само да знаеш.
И затвори. Сърцето й се качи в гърлото. Коленете й се разтрепериха. Цялата се люлееше. Провокираше го, искаше да й обърне внимание.
Той й позвъни.
— Бенедикт, това е глупаво… Защо постъпваш по този начин?
— Защото от петнайсет дни не съществувам за теб. Дори не ме поглеждаш.
— Изобщо не е вярно. Претрупан съм от работа и ти най-добре трябва да го разбираш.
— Лъжеш, Емил, лъжеш.
Той не отговори. Бенедикт затвори, беше бясна, потърси с очи нещо да счупи, хвърли яростно чашата с моливите на пода и блъсна телефона.
Реши да отиде до тоалетната да се наплиска със студена вода, да се успокои. Не бива да излизам от релси, трябва да запазя хладнокръвие. Да не губя достойнството си, това е най-важното. Повтаряше си го, докато плискаше лицето си със студена вода, когато дочу гласове и нечии стъпки, които се насочваха към вратата. Влезе в една от трите кабинки и приклекна. Вече дишаше нормално. Разпозна гласовете на Жьонвиев и на секретарката на Ларю. Изведнъж започнах да се страхувам от всичко. Крия се от тези двете, които гледах отвисоко само допреди… Струва ми се толкова отдавна. Затаи дъх и се заслуша. Разговаряха за нея и за Емил.
— Пада й се на тази преструвана. Въобразяваше си, че всичко й е позволено… Сега ще види другия край.
— Разбирам го Буше. Малката Буслен ще е много по-полезна за кариерата му. Още повече че е по-скоро хубавка. Тя знае ли според теб?
— Не, поне така ми се струва. Не престава да му звъни и да му прави сцени по телефона. Само че съвсем скоро ще се наложи да й каже, имам чувството, че малката Буслен напира да се настани тук. Тя не е свикнала да й се опъват.
— Още една, която ще го води за носа!
Двете прихнаха весело.
— Какво ще правиш през уикенда?
— Ще боядисвам апартамента с Жилбер. Има нужда от освежаване. От десет години живеем там и нищо не сме пипнали досега.
Двете заприказваха за бои, гримове, свекърви. Излязоха от тоалетната, развеселени.
Бенедикт продължи да седи в кабинката. Повдигаше й се. Надвеси се над клозетната чиния. Главата й се пръскаше, стомахът й се бунтуваше, сълзите мокреха лицето й. Остави ги да текат, не искаше да ги спира. Седна, обгърнала с ръце коленете си и избухна в ридания.
— Мамо, мамо, защо не ме обичаш? Знам, че не ме обичаш, мамо.
Разумът бавно я напускаше. Чувстваше се освободена от отговорности, странно лека, сякаш беше малко дете. Не искаше да излезе от тоалетната. „Те“ ще видят, че съм плакала, и ще са ужасно доволни.
Остана дълго време вътре, изчака „те“ да се разотидат и подутите й очи да поспаднат. Опряла брадичка до студената чиния, вперила поглед във водата, седеше като хипнотизирана. Не можеше да повярва. Струваше й се невъзможно. Сега ще се събудя. Сънувам кошмар.
Същата вечер Едуар Руйе напразно чака Бенедикт Тасен. И той сигурно си бе казал, че му се е явил сън. Прекрасен сън…
След като се увери, че няма да се сблъска с никого по коридорите, Бенедикт излезе от сградата на „Фигаро“ и се прибра в апартамента на улица „Плант“. Застана насред хола и отново се разрида под смаяните погледи на Жюлиет, Мартин, Режина и Унгрун. Хълцаше, нареждаше някакви откъслечни и неразбираеми изречения, обяснения, думи.
— Емил, Буслен, никога вече, „Фигаро“…
— Имаш връзка с Буслен и Емил е разбрал? — започна Жюлиет.
Бенедикт поклати отрицателно глава и се разрида още по-горко.
— Буслен се е опитал да те сваля. Емил е открил и нещата са се оплескали — предположи на свой ред Мартин.
Бенедикт продължи да ридае безутешно. Мартин и Жюлиет се спогледаха. Режина се намеси:
— Момичето има нужда от успокоително, защото ще изпадне в нервна криза. Отивам да й донеса хапче.
Унгрун гушна Бенедикт и я залюля в прегръдките си, от което тя се задави в сълзи.
— Мама, мама — викаше тя, — мама!
— Нещо се е случило с майка й… — предположи Жюлиет.
— Мама… Къде е мама?
Режина се върна с хапчетата и пълна чаша с вода. Накара Бенедикт да ги изпие и й сложи студен компрес на челото.
— Вероятно плаче от доста време, вдигнала е температура. Според мен по-добре да си легне, ще ни разкаже утре сутринта.
Заведоха я до стаята й, разсъблякоха я и я сложиха в леглото. Мартин и Жюлиет решиха да поседят до нея, докато заспи.
— Хапчетата ще я приспят — успокои ги Режина.
След малко двете започнаха да си шепнат в тъмното. Какво ли толкова страшно се беше случило, за да докара шефа на триумвирата им до такъв жесток срив?
— Дали да не звънна на Емил? Той сигурно знае.
— Имаш ли му номера?
— Не. Но във вестника сигурно го знаят и може би ще ми го дадат.
Емил още не си беше тръгнал. Почувства се облекчен да си поговори с Мартин. От три седмици насам избягваше Бенедикт, избягваше неизбежното обяснение. Разказа й всичко от начало до край. Как се влюбил в Аник Буслен още от първия път, когато я видял, как се срещнали отново „случайно“ — при тази дума Мартин леко се подсмихна — и колко объркан се чувствал за Бенедикт.
— Нали ще се погрижите за нея двете с Жюлиет? — попита той.
— Да, разбира се.
— Много съм ти задължен. Не знам как да постъпя с нея.
— Тази работа с „момичето на татко“ сериозна ли е?
— Да… Не… Не знам.
И той не е наясно какво му се случва, си каза Мартин и затвори.
На следващия ден Бенедикт не стана от леглото. Жюлиет и Мартин се редуваха да й правят компания. Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, тя се стряскаше, леко се надигаше и разочарована се отпускаше на възглавницата. Жюлиет я наблюдаваше, учудена. Толкова беше смаяна от поведението на приятелката си, че просто седеше до нея, държеше я за ръката и не продумваше дума. Не можеше да си представи, че Бенедикт толкова държи на Емил.
За разлика от нея Мартин, която също не обелваше дума, разбираше много по-добре. Емил й бе действал успокоително, сега без него сигурно се чувства изгубена, объркана, като инвалид, на всичко отгоре остава и без средства.
Затова, когато Бенедикт каза, че няма да отиде на работа, Мартин заяви с тон, нетърпящ възражение:
— Сега ще се облечеш, ще се гримираш, ще се направиш красива и право във вестника.
— Не. Не мога — прошепна Бенедикт, пребледняла като платно.
— Напротив, можеш и още как! Какво ще си помислят за теб? А и не е никак професионално.
— Не мога, уверявам те. Искам да си остана тук.
— Мартин е права — намеси се Жюлиет. — Трябва да им покажеш, че изобщо не ти пука.
— Абсолютно, и дори… дори, че си имаш друг! — извика Мартин.
— Да. Точно така. Ще си измислиш нова любовна връзка… и така ще си помислят, че ти си му показала пътя на Емил! — допълни Жюлиет.
— Няма ли някой, който да се навърта около теб в момента? — попита Мартин.
Бенедикт слушаше безучастно как Мартин и Жюлиет съчиняват цяла стратегия, за да се измъкне от кашата, без да пострада реномето й.
— Много е важно да държиш главата си високо вдигната — продължаваше Мартин. — Заради самата теб.
— Мога да ти заема Низо, ако искаш — предложи Жюлиет. — Той ще се отзове, ще ти направи тази услуга. Ще идва да те взема вечер от вестника и ония ще си кажат: „Виж я ти, малката Тасен, тя ходела с Жан-Мари Низо…“.
— Как така можеш да ми заемеш Жан-Мари? Виждате ли се?
Жюлиет си прехапа езика. Беше сгафила. В желанието си да помогне, съвсем й беше изхвръкнало от ума, че Бенедикт не бива да знае, че се вижда с Жан-Мари.
— Ами… да… тоест…
Мартин я изгледа кръвнишки и Жюлиет млъкна.
— Виж, това не ни е сега проблемът — каза Мартин. — Ставаш, вземаш един душ, слагаш си малко боичка, разкрасяваш се и отиваш на бачкане. Нали така?
— Ами ако случайно го срещна? — попита Бенедикт. — Какво трябва да направя?
— Каквото и той. Или го избягваш, или се правиш, че не го забелязваш.
— Няма да мога.
— Ще можеш. Просто си мисли, че човекът, когото обичаш най-много на света, е до теб и вървите двамата ръка за ръка.
— Мама…
— Както кажеш. Представи си, че майка ти е до теб, и го подмини. Не забравяй: с гордо вдигната глава и без капка емоция. Обикновено отлично го умееш това, скъпа.
За пръв път Мартин се обръщаше толкова мило към нея и на Бенедикт й се прииска да си остане в леглото, на топло, заобиколена от обичта на приятелките си.
— Ами на Коледа? Какво ще правя на Коледа? Не искам да си ходя у дома, при родителите ми и при братята и сестрите ми, които ще се веселят.
— Не бързай, Коледата ще я обсъдим по-нататък, има време.
— Бихме могли да я прекараме тук всички заедно — предложи Жюлиет в желанието си да й простят.
— Защо не? — каза Мартин. — Хайде, ставай и се покажи на висота.
Бенедикт стъпи с единия крак на пода. Жюлиет я разцелува.
— Не ми се сърдиш, нали, кажи, че не ми се сърдиш?
— Не. Май всичко ми е все едно…
Какво ще правя без него? Няма да мога да съчиня дори най-малкия материал. Сети се за списъка от съвети, който беше изготвил за нея и който бе закачила на стената над бюрото си.
Сега го обичам много повече, отколкото когато бяхме заедно, призна пред себе си тя. Какво става с бедната ми глава?