Клайв Къслър
Виксън 03 (34)

33.

Докато Пит се опитваше да възприеме чудовищното разкритие на адмирала, двамата мъже изпаднаха в неловко мълчание.

— По лицето ви виждам, че сте шокиран — пръв заговори Бас.

— Микроорганизъм „думсдей“… — повтори тихо Пит. — Това е ужасяващ завършек на цялата тази история.

— Много точно го казахте. На технически език той носеше внушително биологическо наименование, съдържащо трийсет букви, и беше трудно за произнасяне. Военното му обозначение обаче беше кратко и ясно. Ние го наричахме просто „БС“, съкратено от „бърза смърт“.

— Защо говорите за „БС“ в минало време?

Бас сви рамене.

— По навик. Допреди вашето откриване на „Виксън-03“ мислех, че този микроорганизъм вече не съществува.

— Какво всъщност представлява той?

— „БС“ беше последната дума на усъвършенстваното военно въоръжаване. Преди трийсет и пет години един микробиолог на име доктор Джон Ветърли създаде по химически начин изкуствена форма на живот, способна на свой ред да довежда до болестно състояние, което беше и все още е непознато. Доколкото мога да го кажа с прости думи, това е неоткриваем, неопределим бактериологически агент, който е в състояние да направи негоден човек или животно в рамките на секунди и да разстрои жизнените функции на тялото дотолкова, че да причини смърт за времето от три до пет минути.

— Нервнопаралитичният газ не причинява ли същото?

— При идеални условия, да. Но метеорологичните смущения като вятър или буря, или крайни температури могат да разредят смъртоносната доза на нервнопаралитичния или токсичен агент, когато той е изпуснат над обширен район. Докато изпуснатият „БС“ не се влияе от атмосферните условия и причинява локализирана епидемия, която е изключително упорита.

— Но ние сме в двайсетия век. Епидемиите положително могат да бъдат овладявани.

— Да, стига микроорганизмите да бъдат открити и разпознати. Обеззаразителните процедури, ваксинациите със серуми и антибиотици в повечето случаи ще забавят или спрат пламналата епидемия. Но нищо на този свят не е в състояние да спре „БС“, ако вече е заразен дори само сантиметър от даден град.

— Тогава как „БС“ е бил натоварен в самолет в центъра на Съединените щати? — попита Пит.

— Много просто. В продължение на повече от двайсет години военният завод „Роки маунтин“ в околностите на Денвър беше главният производител на химически и биологически оръжия в страната.

Пит не каза нищо, остави възрастният човек да продължи разказа си.

Бас извърна поглед към панорамната гледка в низината, но очите му останаха слепи за нея.

— Март, петдесет и четвърта… — продължи той, сякаш в съзнанието му започнаха да се редуват като кинокадри отдавна забравени събития. — Водородната бомба бе готова да избухне на остров Бикини. Аз бях назначен да ръководя опитите с „БС“, тъй като доктор Ветърли бе финансиран от ВМС, а аз бях специалист по морското въоръжение. Докато светът се концентрираше върху главното събитие, ние провеждахме нашите опити на остров Ронджело, на шестстотин и четирийсет километра на север, където никой не можеше да ни види.

— Ронджело — повтори бавно Пит. — Местоназначението на „Виксън-03“.

Бас кимна.

— Един гол бял коралов остров, който се подава на повърхността сред незнайна морска шир. Дори птиците странят от него. — Бас млъкна и смени положението на краката си. — Бях планирал две серии опити. Първата включваше аерозолно средство, което да пръсне малко количество от „БС“ върху атола. Във втората влизаше бойният кораб „Уисконсин“. Той трябваше да се изтегли на двайсет мили от брега и да изстреля бойна глава с „БС“ от главната си батарея. Този опит така и не се извърши.

— Защото майор Вайлъндър не е доставил веществото — предположи Пит.

— Съдържащо се в касетите — допълни Бас. — Снарядите за морска артилерия, съдържащи „БС“.

— Могли сте да поръчате нова доставка.

— Да, можех — съгласи се Бас, — но истинската причина, поради която преустанових опитите, се дължеше на онова, което установихме след впръскването на аерозола. Резултатите бяха ужасяващи и изпълниха с паника всички, посветени в тайната.

— Да не би островът да се е разрушил?

— Видимо нищо не се промени — отвърна Бас почти шепнешком. — Белият пясък и няколкото палми си останаха същите. Но опитните животни, които бяхме донесли на острова, бяха мъртви до едно. Настоях да изчакаме две седмици, за да дадем време на всички възможни остатъчни ефекти да се проявят, преди да разрешим на учените да изследват резултатите от първа ръка. Доктор Ветърли и трима от помощниците му кацнаха на острова, облечени от главата до петите със защитно облекло и апарати за дишане. След седемнайсет минути всички те бяха мъртви.

— Сериозно?

— Доктор Ветърли беше подценил неимоверно много откритието си. Потенциалът на другите смъртоносни агенти намалява след време. Докато при „БС“ е точно обратното, той запазва силата си. По какъв начин е проникнал през защитните облекла на учените, никога не можахме да открием.

— Прибрахте ли телата им?

— Не, те все още лежат там — отвърна Бас с тъга в очите. — Нали разбирате, господин Пит, жестоката сила на „БС“ е само половината от пагубното му въздействие. Най-страшното е, че микроорганизмът отказва да умре. По-късно установихме, че неговият бацил образува суперсъпротивителни спори, които са способни да проникват в почвата — в случая на остров Ронджело, в коралите — и да живеят там едва ли не вечно.

— Струва ми се невероятно, че след трийсет и четири години никой не може да отиде, обезопасен по някакъв начин, и да прибере тленните останки на Ветърли и помощниците му.

Когато заговори, в гласа на Бас се прокрадваше болка.

— Не можем да посочим точната дата, но нашите изчисления сочат, че човек няма да може да стъпи на остров Ронджело по-рано от триста години.