Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (115)

115.

Той не изкрещя нито веднъж, дори стон не се изтръгна от гърлото му по време на всички мъчителни процедури. Сцената бе толкова невероятна, че както лекарката, така и сестрата не вярваха на очите си.

Сякаш пациентът им изобщо бе лишен от чувства. Но както често се случваше при операции на мъжете, кървенето бе обилно и накрая цялото му лице бе обагрено в тъмночервено. Болките, които трябваше да изтърпи заради преоформянето на носа, продължило час и половина, бяха най-мъчителните, особено докато се отстраняваха едри късове от костта и хрущялите, при това дори без местна упойка.

Когато приключи ринопластиката, д-р Левин му каза да не става от операционната маса, но той не се подчини.

Вратът му бе скован и го болеше, лицето му бе покрито с „Бетадин“.

— Не е зле — дрезгаво промърмори той. — Очаквах да е по-лошо.

— Само не си издухвайте носа, поне в продължение на една седмица — настоя лекарката, опитвайки се да запази професионалното си достойнство и донякъде да овладее ситуацията.

Вълка бръкна в джоба на панталоните си и измъкна носната си кърпа. Но веднага след това я върна обратно.

— Само се шегувам — рече той, но след няколко секунди заговори по-сериозно: — Имате ли чувство за хумор, докторке?

— Не бива също и да шофирате — продължи тя. — Това не ви позволявам в никакъв случай. И то не само заради вас, но и заради живота и здравето на другите хора по улиците и шосетата.

— Не, разбира се, не бих си и помислил да застраша живота на другите около мен. Затова просто ще оставя колата си насред улицата, за да я приберат служителите по паркирането. А сега да уредим въпроса с вашето заплащане. Защото вече ми доскуча да говорим.

Докато отиваше да си вземе куфарчето, руснакът леко се олюля и за пръв път се погледна в огледалото. Видя невероятно насиненото си и подуто лице или поне това, което се виждаше под превръзките.

— Добра работа сте свършили — изрече той и се засмя.

Отвори куфарчето си и измъкна пистолет „Берета“ със заглушител. Застреля смаяната сестра в лицето, два пъти, а после се обърна към д-р Девин, която толкова го бе измъчила допреди малко.

— Има ли още нещо, което мога или не мога да върша? — запита той със зловещ тон, непредвещаващ нищо добро. — Някои последни съвети?

— Не ме убивайте! Заради децата ми… — започна да го моли лекарката. — Знаете, че имам деца.

— Ще им е много по-добре без вас. Или поне така мисля аз, кучко. Обзалагам се, че ще се съгласят с мен.

Застреля я в сърцето. Милостиво убийство, каза си той, особено след всичките мъчения, на които го бе подложила. Освен това просто не я харесваше, лишена бе от всякакво чувство за хумор.

Накрая Вълка напусна кабинета и се насочи към своя рейндж ровър. Мислеше си само за едно: сега никой не знаеше как изглежда. Нито един човек в целия свят.

Тази мисъл го накара да се засмее почти неконтролируемо. Това бе неговата част от пъзела.