Джеймс Патерсън
Лондонски мостове (70)

70.

Изпитателната писта за скоростни автомобили, намираща се на шестдесет километра южно от Париж, му беше добре позната. Както винаги, Вълка и сега бе дошъл тук, за да изпробва прототипа на един състезателен автомобил. Имаше си и компания.

Заедно с него по пистата крачеше един бивш сътрудник на КГБ, който от много години ръководеше бизнес делата му във Франция и Испания. Името му беше Иля Фролов. Един от малкото, които знаеха как изглежда Вълка. И един от малцината живи. Това понякога го плашеше, макар че се смяташе за негов приятел.

— Виж колко е красив! — провикна се Вълка, докато двамата приближаваха новия модел „Фабкар“, външно изглеждащ като червено порше. Същият модел бе изпробван в скоростните отсечки за спортни автомобили.

— Винаги си обичал колите си — отбеляза Иля.

— Нали съм израснал в покрайнините на Москва. Никога не съм си мислел, че ще притежавам каквато и да е кола. А сега имам толкова много, че понякога им забравям броя. Искам да ме придружиш в този тест. Качвай се, приятелю.

Иля Фролов поклати глава и вдигна ръце в знак на протест:

— Не, не мога да понасям нито шума, нито скоростта!

— Настоявам — прекъсна го Вълка. Той посегна към вратата откъм седалката на пътника в двуместния автомобил, която с лекота се повдигна нагоре като крило на птица. — Хайде, влизай, няма да те ухапе. Вечно ще помниш тази езда.

Иля се засмя престорено, но после се закашля.

— Тъкмо от това се страхувам.

— След като свършим, ще си поговорим за следващите стъпки. Вече сме много близо до получаването на нашите парички. Враговете ни отслабват с всеки изминал ден. Освен това имам план. Ще бъдеш много богат човек, Иля.

Вълка се настани зад волана, който в този специален модел беше от дясната страна. Завъртя ключа. Сигналните лампи по арматурното табло моментално светнаха. Мощният двигател изрева и се разтресе. Вълка не сваляше очи от лицето на Иля, което още повече пребледня. И весело се засмя, защото по свой, странен начин обичаше Иля Фролов.

— Сега сме седнали точно върху двигателя. Така че скоро тук ще стане доста горещо, може би около петдесет и пет градуса. Ето защо сме облекли „охлаждащи костюми“. Освен това ще бъде доста шумно. Сложи си каската, последна предпазна мярка!

И тогава потеглиха!

Ето, за това си заслужаваше да се живее! Вълка обожаваше възбудата от бясното шофиране. Обожаваше насладата, която можеха да му доставят само тези листови модели, най-мощни в целия свят. При такава бясна скорост той трябваше изцяло да се съсредоточи върху управлението на колата. Нищо друго нямаше значение, забравяше за останалото, докато летеше по изпитателното трасе. Всичко в тази безумна надпревара с времето бе неразривно свързано с мощността на двигателя: шумът — понеже в този свръхскоростен модел нямаше никакви средства за потискането му; вибрациите — защото окачването на двигателя съзнателно не бе направено така, че да поема прекалено много вибрации, за да може колата по-бързо да променя посоката на движение; ускорението — пораждащо сила, която на някои завои достигаше до триста килограма.

Господи, каква великолепна машина — толкова съвършена, — който я бе сътворил, беше гений!

Все още сме останали малко на този свят, каза си Вълка. Не бива да го забравям.

Най-после той намали скоростта и насочи този толкова мощен модел извън очертанията на трасето. Изскочи навън, смъкна шлема си, разтърси косата си и изкрещя към небето:

— Беше прекрасно! Боже мой, какво преживяване. Много по-добро от секса! Яздил съм и жени, и коли. Но най-силно предпочитам състезателните коли! — Погледна към Иля Фролов и видя, че приятелят му все още бе блед като платно, целият треперещ от страх. Бедният Иля…

— Съжалявам, друже — меко заговори Вълка. — Опасявам се, че няма да имаш смелост за следващата надпревара. Освен това ти знаеш какво се случи в Париж.

Застреля приятеля си, още докато бяха там, на състезателната писта. После просто продължи нататък, без да поглежда назад. Никога не се бе интересувал от мъртвите.