Виктория Хислъп
Островът (11)

Осма глава

— Мария, Мария! — извика Ана от улицата под прозореца на сестра си. — Те са тук! Немците са тук! — В гласа й имаше паника и докато препускаше надолу по стълбите, прескачайки през две стъпала, Мария вече очакваше да чуе шума от маршируването на военни ботуши по главната улица на Плака.

— Къде? — попита задъхано Мария, блъсвайки се в сестра си на улицата. — Къде са? Не ги виждам.

— Не са тук, глупачке — сряза я Ана. — Поне не все още, но са на Крит и може би идват насам.

Всеки, който добре познаваше Ана, би забелязал намека за вълнение в гласа й. Тя смяташе за добре дошло всичко, което нарушаваше монотонността на съществуването, управлявано от предвидимата схема на сезоните и перспективата да изживее целия си живот в това село.

Ана бе тичала през целия път от дома на Фотини, където се бяха насъбрали около пукащото радио. Едва бяха успели да разгадаят новината, че немски парашутисти са се приземили в западната част на Крит. Сега и двете момичета се затичаха към площада, където всички се събираха в такива моменти. Беше късен следобед, но кръчмата бе препълнена с мъже и, необичайно, с жени, и всички викаха, че трябва да се чуе радиото, въпреки че естествено почти го заглушаваха с врявата си.

Предаваните новини бяха мрачни и оскъдни. „Около шест часа тази сутрин няколко парашутисти са се приземили на критска земя близо до летището в Малеме. Всички се смятат за мъртви.“

Изглеждаше, че в крайна сметка Ана грешеше. Немците не бяха пристигнали наистина. Мария си помисли, че както обикновено сестра й бе прекалила с драматизирането.

Ала във въздуха се усещаше напрежение. Атина бе паднала преди четири седмици и оттогава германският флаг се развяваше над Акропола. Това бе достатъчно притеснително, но за Мария, която никога не бе ходила там, Атина изглеждаше много отдалечена. Защо хората в Плака да се тревожат от онова, което става там? Освен това хиляди войници на съюзниците бяха пристигнали на Крит от континента, така че би трябвало да са в безопасност, нали? Когато Мария чу как възрастните около нея спорят, обсъждат и подхвърлят мненията си за войната, чувството й за сигурност се подсили от думите им.

— Нямат никакъв шанс! — подсмихна се Вангелис Лидаки, собственикът на кръчмата. — Континентът е едно, а Крит — друго. И за милион години няма да успеят! Вижте релефа ни! И една стъпка няма да направят през планините ни с танковете си!

— Не е като да сме успели да спрем турците — скастри го Павлос Ангелопулос песимистично.

— Или венецианците — обади се някой от тълпата.

— Е, ако от тая пасмина припарят наблизо, ще им се объркат сметките — изръмжа друг, удряйки с юмрук по разтворената си длан.

Това не беше празна заплаха и всички в стаята го знаеха. Въпреки че Крит бе завладяван в миналото, населението винаги бе оказвало най-ожесточена съпротива. Историята на острова им бе дълъг списък на войни, репресии и национализъм и нямаше къща, в която да липсва патрондаш, пушка или пистолет. Ритъмът на живот можеше да изглежда спокоен, ала зад фасадата често кипяха родови или междуселски вражди и малцина сред мъжете над четиринадесет години не умееха да боравят с някое смъртоносно оръжие.

Савина Ангелопулос, която беше застанала на прага с Фотини и двете момичета на Петракис, знаеше добре защо този път заплахата е реална. Простата причина бе скоростта на въздушните полети. Германските самолети, които бяха спуснали парашутистите, можеха да изминат разстоянието от базата си в Атина до този остров за почти същото време, което стигаше на децата да отидат пеша на училище в Елунда. Но тя запази мълчание. Дори присъствието на десетките хиляди съюзнически войници, евакуирани от континента на Крит, я караше да се чувства по-уязвима, а не в безопасност. Не изпитваше самоувереността на мъжете. Те искаха да вярват, че убиването на няколкостотин германци, приземили се с парашути, е краят на историята. Савина инстинктивно чувстваше, че това не е вярно.

След седмица истинската картина бе по-ясна. Всеки ден хората се събираха в кръчмата, изливаха се на площада през късните майски вечери, първите от годината, в които топлината на деня не изчезваше заедно със слънцето. Тъй като бяха на около сто и петдесет километра от центъра на действията, хората от Плака разчитаха на слухове и откъслеци от информация и всеки ден от запад долитаха нови парчета от историята, подобно на семенца на магарешки бодил, разнасяни от вятъра. Ставаше ясно, че макар много от спусналите се от небето мъже да бяха загинали, някои бяха оцелели по чудо, бяха се укрили и сега успяваха да заемат стратегически позиции. Първите сведения разказваха само за пролята немска кръв и за мъже, пронизани от тръстикови стъбла, удушени от собствените си парашути, заплетени в маслиновите дървета или разбили се върху скалите, ала сега излезе наяве истината — че тревожно много от тях бяха оцелели, че летището е било използвано, за да се приземят още хиляди и че течението се обръща в полза на германците. Седмица след първото приземяване Германия завладя Крит.

Тази вечер всички отново се събраха в кръчмата. Мария и Фотини бяха навън и играеха на хиксчета и нули, като чертаеха по земята с остри пръчки, но наостриха уши, когато дочуха повишени гласове.

— Защо не бяхме готови? — питаше Антонис Ангелопулос и удряше с чашата си по металната маса. — Беше очевидно, че ще дойдат по въздуха. — Ядът на Антонис стигаше и за брат му и лесно се разпалваше дори и в най-добрите моменти. Под тъмните мигли притворените му зелени очи искряха от гняв. Момчетата бяха различни във всичко. Ангелос бе закръглен и отстъпчив, докато Антонис бе буден, със слабо лице и готов да напада.

— Не, не беше — каза Ангелос, махвайки пренебрежително с топчестата си ръка. — Това беше последното, което някой е очаквал.

Не за пръв път Павлос се запита защо синовете му никога не можеха да постигнат съгласие за нещо. Той дръпна от цигарата си и произнесе собствената си присъда.

— Подкрепям Ангелос — рече. — Никой не си е представял въздушна атака. Това е самоубийствен начин да нападнеш това място — да се спуснеш от небето, за да те застрелят при приземяването!

Павлос беше прав. За много от войниците това се бе оказало почти самоубийство, но за германците беше нищо да жертват няколко хиляди мъже, за да постигнат целта си, и преди съюзниците да организират ответни действия, ключовото летище Малеме близо до Ханя бе в ръцете им.

През първите няколко дни животът в Плака си продължи както обикновено. Никой не знаеше какво всъщност означава, че вече има немци, базирани на Крит. Няколко дни бяха в състояние на шок, че това въобще е било допуснато. Промъкваха се новини, че картината е още по-мрачна, отколкото си бяха представяли. За една седмица четиридесет хилядите обединени гръцки и съюзнически войски на Крит бяха разгромени и се наложи много от съюзниците да се евакуират при голям брой ранени и жертви. Дебатите в кръчмата се разгорещиха и имаше още мърморене как селото трябва да се подготви да се защитава, когато немците дойдат на изток. Желанието за отпор започна да се разпространява като религиозен плам. Селяните не се страхуваха от проливането на кръв. Много от тях нямаха търпение да хванат оръжието.

Това стана реалност за хората в Плака, когато първите немски части влязоха в Агиос Николаос и един малък отряд бе изпратен оттам в Елунда. Момичетата на Петракис се прибираха от училище, когато Ана спря и дръпна ръкава на сестра си.

— Виж, Мария! — прикани я тя. — Виж! Идват по улицата!

Сърцето на Мария спря за миг. Този път Ана беше права. Германците наистина бяха тук. Двама войници вървяха целеустремено към тях. Какво правеха окупационните войски, след като завземеха някое място? Предположи, че започваха да убиват наред. Защо иначе да идват? Краката й омекнаха.

— Какво да правим? — прошепна тя.

— Продължавай да вървиш — изсъска Ана.

— Дали да не побегнем обратно? — примоли се Мария.

— Не ставай глупава. Просто върви нататък. Искам да видя как изглеждат отблизо — тя сграбчи ръката на сестра си и я повлече със себе си.

Войниците бяха непроницаеми, сините им очи бяха вперени право напред. Носеха дебели сиви вълнени куртки, а обувките им с метални върхове тракаха ритмично по калдъръмената улица. Когато подминаха момичетата, не показаха, че са ги забелязали. Сякаш не съществуваха.

— Дори не ни погледнаха! — възкликна Ана, щом се отдалечиха достатъчно, че да не ги чуят. Вече беше почти на петнадесет години и се засягаше, ако някой от противоположния пол не я забележеше.

Само няколко дни по-късно Плака получи собствен малък отряд немски войници. В края на селото едно семейство бе грубо разбудено рано сутринта.

— Отваряйте! — викаха войниците, тропайки по вратата с приклади.

Въпреки че нямаха и една обща дума в езиците си, хората разбраха тази команда и онези, които последваха. Трябваше да освободят дома си до обяд или да си понесат последствията. От този ден присъствието, което Ана развълнувано бе предрекла, бе сред тях, и атмосферата в селото се помрачи.

Нямаше много истински новини за това какво става на други места в Крит, но имаше много слухове, включително разкази, че малки групи от съюзниците се придвижват на изток към Сития. Една нощ, с падането на мрака, четирима дегизирани британски войници слязоха от хълмовете, където бяха спали в една изоставена овчарска колиба, и влязоха безгрижно в селото. Нямаше да получат по-топло посрещане дори ако се бяха появили в собствените си села у дома. Не само гладът за новини от първа ръка привличаше хората към тях, а и вроденото желание на селяните да бъдат гостоприемни и да се отнасят с всеки чужденец така, сякаш е пратен от Бога. Мъжете бяха чудесни гости. Изядоха и изпиха всичко, което им предложиха, но само след като един от групата, който говореше добре гръцки, им разказа като очевидец за събитията на Северозападното крайбрежие от предишната седмица.

— Последното, което очаквахме, бе да дойдат по въздуха — и със сигурност не в такава численост — каза той. — Всички мислеха, че ще настъпят по море. Мнозина умряха веднага, но много се приземиха безопасно и се прегрупираха. — Младият англичанин се поколеба, после почти неохотно добави: — Имаше обаче някои, които умряха с чужда помощ.

Думите му прозвучаха почти хуманно, ала когато продължи и обясни, много от селяните пребледняха.

— Някои от ранените германци бяха насечени на парчета — каза той, вперил поглед в бирата си. — От местните хора.

В този момент един от другите войници извади един сгънат лист от джоба на ризата си и внимателно го разтвори на масата пред себе си. Под думите, отпечатани на немски, някой бе надраскал превод на гръцки и на английски.

— Мисля, че трябва да видите това. Ръководителят на немските въздушни части, генерал Щудент, издаде тези заповеди преди няколко дни.

Селяните се насъбраха около масата, за да прочетат какво пишеше на листа.

Има доказателства, че критски цивилни са отговорни за осакатяването и убийството на нашите ранени войници. Ответните мерки и наказания трябва да бъдат наложени без никакво забавяне или ограничения.

С настоящото упълномощавам всички части, които са станали жертва на тези зверства, да изпълняват следното:

1. Стрелба.

2. Пълно унищожение на села.

3. Ликвидиране на цялото мъжко население на всяко село, което укрива извършителите на горните престъпления.

Няма да се изискват военни трибунали за осъждане на онези, които са убивали наши войници.

„Ликвидиране на цялото мъжко население“. Думите изскочиха от хартията. Селяните бяха неподвижни като мъртъвци, чуваше се единствено дишането им, но колко още щяха да бъдат свободни да дишат?

Англичанинът наруши мълчанието.

— Германците никога преди не са се сблъсквали със съпротивата, която срещат на Крит. Хвана ги напълно неподготвени. И не само от мъжете, но и от жените и децата — и дори от свещениците. Очакваха пълна и безкомпромисна капитулация, от вас и от съюзниците. Но трябва да ви предупредим, че вече се разправиха жестоко с няколко села на запад. Изравниха ги със земята — дори църквите и училищата…

Не можа да продължи. В стаята избухна врява.

— Да се противопоставим ли? — изрева Павлос Ангелопулос над глъчката.

— Да — извикаха четиридесетината мъже в отговор.

— До смърт! — провикна се Ангелопулос.

— До смърт! — повтори тълпата.

Въпреки че германците рядко излизаха след мръкнало, мъжете се редуваха да пазят на вратата на кръчмата. Говориха до малките часове на утрото, докато въздухът се насити с цигарен дим, а на масите изникнаха сребристи гори от празни ракиени бутилки. Знаейки, че ще направят фатална грешка, ако ги забележат по светло, войниците станаха да си вървят точно преди съмване. От този момент трябваше да се укриват. Десетки хиляди съюзнически бойци бяха евакуирани към Александрия няколко дни преди това и онези, които оставаха, трябваше да не бъдат заловени от германците, ако искаха да изпълнят важните си разузнавателни мисии. Тази група отиваше към Сития, където италианците вече бяха пристигнали и установили контрол.

На англичаните им се стори, че сбогуванията и прегръдките бяха твърде дълги и сърдечни за такова кратко познанство, ала за критяните този прекален израз на емоции беше в реда на нещата. Докато мъжете пиеха, някои от жените бяха донесли в кръчмата пакети с провизии, които войниците едвам успяха да вдигнат. Имаха достатъчно, за да изкарат две седмици и благодариха подобаващо.

— Ефхаристо, ефхаристо^[1] — не спираше да повтаря единият от тях, използвайки единствената гръцка дума, която знаеше.

— За нищо — казваха селяните. — Вие ни помагате. Ние трябва да ви благодарим.

Докато още бяха в кръчмата, Антонис Ангелопулос, по-големият от братята на Фотини, се измъкна, прибра се тайно вкъщи и събра малко вещи: остър нож, вълнено одеяло, резервна риза и оръжието си — малък пистолет, подарък от баща му за осемнадесетия му рожден ден. В последния миг грабна и дървената тръба, поставена на полицата до по-скъпата и украсена лира^[2] на баща му. Това беше тиаболи, дървена флейта, на която свиреше от дете, и тъй като не знаеше кога ще се върне вкъщи, не можеше да тръгне без нея.

Тъкмо пристягаше колана си, когато на прага се появи Савина. Сънят се изплъзваше на всички в Плака през последните няколко дни. Всички бяха нащрек и не можеха да си намерят място от тревога. Периодично се будеха от ярките проблясъци в небето, които говореха за вражески бомби, взривяващи техните градове. Как можеха да спят, когато почти очакваха къщите им да се разтресат от ударите на снарядите или дори да чуят резките гласове на немските войници, които сега живееха на края на улицата? Савина напоследък спеше съвсем леко и лесно се бе събудила от звука на стъпките по твърдия пръстен под и от драскането на пистолета по стената, докато синът й го сваляше от куката му. Най-много от всичко Антонис бе искал да не го види майка му. Савина можеше да се опита да го спре.

— Какво правиш? — запита тя.

— Ще им помогна. Ще стана водач на тези войници — няма да изкарат и ден в планините без някого, който познава местността. — Антонис се впусна в пламенна защита на действията си като човек, който очаква буйна съпротива. Ала за своя изненада той осъзна, че майка му кима в съгласие. Инстинктът й да го защитава бе все така силен, но тя знаеше, че така е правилно.

— Прав си — каза тя и добави доста делово: — Наш дълг е да им помагаме, както можем.

Савина прегърна сина си за един кратък миг и после той вече беше тръгнал, притеснен да не изтърве четиримата непознати, които може би вече излизаха от селото.

— Пази се — прошепна майката към сянката му, въпреки че вече беше твърде далеч, за да я чуе. — Обещай ми, че ще се пазиш.

Антонис се върна тичешком в кръчмата. Войниците вече бяха на площада и последните сбогувания бяха минали. Той ги настигна на бегом.

— Ще ви бъда водач — уведоми ги. — Ще имате нужда да знаете къде са пещерите, цепнатините и клисурите, защото ако сте сами там, можете да умрете. И мога да ви науча как да оцелявате — как да намирате птичи яйца, ядивни горски плодове и вода на неочаквани места.

Войниците промърмориха разбиращо и онзи, който говореше гръцки, излезе напред.

— Там е опасно. Вече го научихме, като го изпитахме на гърба си много пъти. Много сме ти благодарни.

Павлос стоеше назад. Също като жена си той се страхуваше до прилошаване от онова, на което се посвещаваше първородният му син, но изпитваше и възхищение. Беше показал на двете си момчета как да разбират земята и знаеше, че Антонис има знанията, с които да помогне на тези мъже да се изхранват като козите от привидно пустата земя. Знаеше какво ще ги отрови и какво ще ги подкрепи, дори знаеше от кой храст става най-добрият тютюн. Горд от смелостта на Антонис и трогнат от почти наивния му ентусиазъм, Павлос прегърна сина си. После, когато петимата се изгубиха от поглед, той се обърна и тръгна към вкъщи, знаейки, че Савина ще го чака.

Гиоргис разказа всичко това на Елени, когато я посети на следващия ден.

— Горката Савина! — възкликна пресипнало тя. — Ще се поболее от тревога.

— Някой трябва да го прави, а този младеж беше готов за приключения — отвърна Гиоргис нехайно, опитвайки се да омаловажи заминаването на Антонис.

— Но колко време няма да го има?

— Никой не знае. Това е все едно да питаш колко ще продължи войната.

Погледнаха през пролива към Плака. Няколко човека се движеха по брега, занимавайки се с ежедневните си дела. От това разстояние всичко изглеждаше нормално. Никой не би познал, че Крит е остров, окупиран от вражески сили.

— Германците създават ли неприятности? — запита Елени.

— Почти не си личи, че са тук — отговори Гиоргис. — Патрулират нагоре-надолу през деня, но нощем не се виждат никакви. Но въпреки това все едно ни наблюдават непрекъснато.

Последното, което искаше Гиоргис, бе да накара Елени да усети заплахата, която сега насищаше атмосферата. Той заговори за друго.

— Как се чувстваш, Елени?

Здравето на жена му бе започнало да се влошава. Лезиите на лицето й се бяха разпространили и гласът й бе станал дрезгав.

— Гърлото малко ме боли — призна тя, — но съм сигурна, че е само настинка. Разкажи ми за момичетата.

Гиоргис виждаше, че тя иска да смени темата. Разбираше, че е по-добре да не говорят твърде много за здравето й.

— Ана изглежда малко по-щастлива в момента. Старае се в училище, но не е много по-добра в къщната работа. Всъщност вероятно е по-мързелива от всякога. Може да си вдигне чинията от масата, но не би и помислила да вземе тази на Мария. Почти съм се отказал да й натяквам…

— Не трябва да оставяш да й се размине, нали знаеш — подметна Елени, — само ще придобива все по-лоши и по-лоши навици. И затруднява Мария много повече.

— Знам, че е така. А Мария изглежда толкова кротка сега. Мисля, че е дори по-разтревожена за окупацията от Ана.

— В живота й имаше достатъчно сътресения, бедното дете — каза Елени. В такива моменти я поглъщаше вина за това, че дъщерите й растат без нея.

— Толкова е странно — продължи тя. — Тук сме почти напълно незасегнати от войната. Чувствам се по-изолирана от всякога. Не мога дори да споделя опасността, която ви заплашва — тихият й глас потрепери и тя се помъчи да не рухне пред съпруга си. Нямаше да помогне. По никакъв начин.

— Не сме в опасност, Елени.

Думите му бяха лъжа, разбира се. Антонис не беше единственият местен младеж, който се бе присъединил към Съпротивата и разказите за печално известното жестоко поведение на германците при най-лекия намек за шпионаж караха хората в Плака да треперят от страх. Но животът някак успяваше да продължи както обикновено. Имаше ги ежедневните задачи и онези, продиктувани от сезоните. Към края на лятото трябваше да се намачка гроздето, с пристигането на есента беше време да се оберат маслините, а през цялата година имаше кози за доене, сирене за подсирване и плат за изтъкаване. Слънцето изгряваше, луната изпълваше нощното небе със сребърната си светлина и звездите сияеха, безразлични към онова, което се случваше под тях.

Ала винаги във въздуха витаеше напрежение и очакване за насилие. Критската съпротива стана по-организирана и още няколко мъже от селото изчезнаха, за да изиграят ролята си в развиващия се ход на войната. Това засилваше очакването, че рано или късно животът ще се промени из основи. Селата като тяхното, където мъжете бяха станали андарте, членове на Съпротивата, бяха набелязвани от германците и ставаха жертва на най-жестоките ответни мерки.

Един ден в началото на 1942 година група деца, сред които бяха Ана и Мария, вървяха към вкъщи от училище по обиколния път край брега.

— Вижте! — извика Мария. — Вижте! Вали сняг!

Снегът беше спрял преди няколко седмици и беше въпрос на време да започне да се топи в планините. Така че каква беше тази бяла вихрушка около тях?

Мария първа осъзна истината. Това, което падаше от небето, не беше сняг. Беше хартия. Няколко мига преди това над главите им бе избръмчал малък самолет, но те почти не му бяха обърнали внимание, толкова обичайно беше немски самолети да прелитат над тази част от крайбрежието. Отгоре бяха пуснали куп листовки и Ана улови една, която се носеше към нея.

— Вижте това — каза тя. — От германците е. — Те се скупчиха, за да прочетат позива.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

КЪМ

НАРОДА НА КРИТ

АКО ПРЕДОСТАВИТЕ ПОДСЛОН ИЛИ ПРОВИЗИИ НА СЪЮЗНИЧЕСКИ ВОЙНИЦИ ИЛИ ЧЛЕНОВЕ НА СЪПРОТИВИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ, ЩЕ БЪДЕТЕ ЖЕСТОКО НАКАЗАНИ. АКО БЪДЕТЕ НАМЕРЕНИ ЗА ВИНОВНИ, ЩЕ ИМА СУРОВА И НЕЗАБАВНА ОТПЛАТА ЗА ЦЯЛОТО ВИ СЕЛО.

Хартията продължаваше да се спуска, създавайки бял килим, който се завихряше около краката им, преди да бъде подет от морето и да се слее с пенестия прибой. Децата стояха смълчани.

— Трябва да занесем от тези неща на родителите си — предложи едно от тях и събра цяла шепа, преди да се разпилеят. — Трябва да ги предупредим. — Те продължиха бавно нататък, с джобове, пълни с пропаганда, и сърца, изпълнени със страх.

Други села бяха предупреждавани по подобен начин, но ефектът не беше този, на който немците се бяха надявали.

— Ти си луд — възкликна Ана, когато баща й прочете позива и сви рамене. — Как може да го пренебрегнеш така? Тези андарте излагат живота ни на риск. Само заради собствените си малки авантюри!

Мария се сви в ъгъла на стаята. Усещаше наближаващото избухване. Гиоргис си пое дълбоко въздух. Мъчеше се да се овладее и се противеше на импулса да разкъса дъщеря си на парчета в гнева си.

— Наистина ли мислиш, че го правят за себе си? Да мръзнат до смърт в пещерите и да се хранят с трева като животни! Как смееш?

Ана се отдръпна. Обичаше да предизвиква такива сцени, но рядко беше виждала баща си толкова разярен.

— Не си чула какво разказват — продължи той. — Не си ги виждала как се домъкват до кръчмата посред нощ, почти умрели от глад, с изтъркани подметки, дебели колкото лучени люспи, и с бузи, през които още малко ще изскочат костите! Правят го за теб, Ана, и за мен и Мария.

— И за майка ни — обади се тихо Мария от ъгъла.

Всичко, което Гиоргис бе казал, беше истина. През зимата, когато планините бяха покрити със сняг и вятърът виеше през изкривените каменни дъбове^[3], мъжете от Съпротивата замръзваха почти до смърт. Свити в мрежата от пещери високо над селата в планините, където можеха да пият единствено влагата, капеща от сталактитите, някои достигаха границите на своята издръжливост. През лятото, когато времето беше точно обратното, те изпитваха в пълна степен огъня на островния пек и жаждата, която ставаше неутолима, когато потоците пресъхваха.

Подобни позиви само засилваха решителността за борба на хората от Крит. Не можеше да става и дума да се предадат и бяха готови да понесат рисковете от това. Все по-редовно германците се появяваха в Плака, претърсваха къщи за неща на Съпротивата като радиооборудване и разпитваха Вангелис Лидаки, понеже като собственик на кръчмата обикновено беше единственият мъж в селото през деня. Другите работещи мъже бяха из хълмовете или в морето. Немците не идваха през нощта и това беше сигурен факт, който критяните започнаха да ценят. Чужденците се страхуваха твърде много да ходят някъде след мръкване, защото се опасяваха от скалистия и труден терен на острова и съзнаваха уязвимостта си от нападение в тъмното.

Една вечер през септември Гиоргис и Павлос седяха на обичайната си ъглова маса в кръчмата, когато влязоха трима непознати. Двамата възрастни мъже вдигнаха погледи за момент, но скоро възобновиха разговора и ритмичното тракане на броениците си. Преди окупацията и възникването на Съпротивата беше рядкост да се видят странници в селото, ала сега беше нещо обичайно. Един от непознатите се доближи до тях.

— Татко — промълви той.

Павлос погледна нагоре, зяпнал от изумление. Това беше Антонис, различен почти до неузнаваемост от младежа, който се бе присъединил към Съпротивата толкова идеалистично предишната година. Дрехите висяха върху него, а коланът му бе увит два пъти около кръста, за да държи панталоните.

Лицето на Павлос бе още мокро от сълзи, когато дойдоха Савина, Фотини и Ангелос. Синът на Лидаки бе изпратен спешно да ги доведе в кръчмата и срещата между тях бе точно каквато трябва да бъде между хора, които се обичат и преди не са били разделени и ден от живота си. Не беше само радост, имаше и болка, когато видяха Антонис, който изглеждаше уморен от глад, измъчен и не само с година, а с цяло десетилетие по-стар, отколкото го бяха видели за последно.

Антонис бе придружен от двама англичани. Във външността им обаче нямаше нищо, което да издава истинската им националност. С мургава кожа и пищни мустаци, които се бяха упражнявали да завиват по местния маниер, те вече владееха достатъчно гръцки, че да могат да разговарят с домакините си. Разказаха как са срещнали вражески войници и, дегизирани като овчари, са ги подвели да повярват, че са критяни. Бяха избродили острова няколко пъти през последната година и една от задачите им бе да наблюдават движението на италианските части. Щабът на италианците бе в Неаполи, най-големият град в тяхната област Ласити, и войските там изглежда не правеха друго освен да ядат, да пият и да се веселят, особено с местните проститутки. Други части обаче бяха разположени в западния край на острова и беше по-трудно да следят маневрите им.

Със свити стомаси, сега пълни с агнешка яхния, и с глави, замаяни от цикудия^[4], тримата разказваха истории до среднощ.

— Сега синът ти е великолепен готвач — каза един от англичаните на Савина. — Никой не може да прави хляб от жълъди като него.

— Или яхния от охлюви и мащерка! — пошегува се другият.

— Нищо чудно, че сте толкова мършави — отвърна Савина. — Антонис не беше готвил нещо повече от картофи, преди всичко това да започне.

— Антонис, разправи им за онзи път, когато залъгахме фрицовете, че сме братя — обади се единият, и така вечерта продължи, като моментите на тревога и страх се превръщаха в забавни анекдоти за всеобщо развлечение. После измъкнаха лирите иззад бара и започнаха песните. Пяха мантилади и англичаните се мъчеха да научат думите, които разказваха за любов и смърт, борба и свобода, и в този момент сърцата и гласовете им се сливаха почти изцяло с тези на критските им домакини, които им дължаха толкова много.

Антонис прекара една нощ със семейството си, а двамата англичани бяха настанени у други семейства, готови да поемат риска. За пръв път от почти година спяха на нещо, различно от твърда земя. Тъй като трябваше да тръгнат преди съмване, не се наслаждаваха дълго на удобството на сламените дюшеци и щом отново обуха ботушите си и си сложиха черните тюрбани те напуснаха селото. Дори и местен човек не би се усъмнил, че това не са истински критяни. Нищо не можеше да ги издаде. Нищо — освен някой, който би се поддал на подкуп.

Недостигът на храна на Крит вече ставаше толкова голям, че не беше нечувано някои от местните да приемат така наречените „дойче драхми“ срещу информация за местоположението на бойци от Съпротивата. Гладът можеше да поквари дори честните хора и подобни предателства водеха до някои от най-лошите зверства на войната, с масови екзекуции и унищожаване на цели села. Старите и болните бяха изгаряни в леглата си, мъже бяха принуждавани да предадат оръжията си, преди да бъдат застреляни хладнокръвно. Опасността от предателство беше реална и принуждаваше Антонис и всички като него да посещават семействата си само за кратко, знаейки, че присъствието им заплашва най-обичните им хора.

През цялата война единственото място, което оставаше свободно от германците, бе Спиналонга, където прокажените бяха защитени от най-лошата болест — окупацията. Проказата може да бе прекъснала връзките с роднини и приятели, ала германците се справяха още по-добре с това да унищожават всичко, до което се докоснат.

В резултат на окупацията посещенията на Николаос Кирицис в Плака спряха веднага, тъй като на ненужното пътуване от и до Ираклион се гледаше с подозрение от окупационните сили. Колкото и да не му се искаше, Кирицис изостави проучванията си за момента. Не можеше да пренебрегне нуждите на ранените и умиращите навсякъде около него в Ираклион. Безумното нахлуване доведе до това, че всеки човек с някакви медицински познания работеше денонощно, за да помогне на болните и осакатените, слагайки превръзки, намествайки шини и лекувайки симптомите на дизентерия, туберкулоза и малария, които се ширеха из полевите болници. Вечер Кирицис се връщаше от болницата толкова изтощен, че рядко се сещаше за прокажените, върху които за толкова мъчително кратко време бе съсредоточил усилията си.

Отсъствието на доктор Кирицис бе може би най-лошият страничен ефект от войната за жителите на Спиналонга. В месеците, през които бе идвал всяка седмица, те бяха хранили надежди за бъдещето. Сега отново единственото сигурно нещо бе настоящето.

Режимът, по който Гиоргис идваше и си тръгваше от острова, бе по-постоянен от всякога. Скоро той научи, че атиняните без затруднения си позволяват същия лукс, който бяха имали преди войната, въпреки скочилите до небето цени.

— Вижте — каза той на приятелите си на кея една вечер, докато поправяха мрежите си, — ще съм глупак, ако питам прекалено много. Имат пари, за да ми плащат, така че какво право имам да се съмнявам в това, че могат да си позволят да купуват на черно?

— Но тук има хора, които са останали с една шепа брашно — възпротиви се един от останалите рибари.

Завистта към богатството на атиняните господстваше над разговорите в кръчмата.

— Защо те трябва да се хранят по-добре от нас? — настоя Павлос. — И как така могат да си позволят шоколад и хубав тютюн?

— Имат пари, затова — каза Гиоргис. — Дори да нямат свобода.

— Свобода! — присмя се Лидаки. — На това ли му викаш свобода? Когато страната ни е превзета от проклетите германци, които малтретират младите и горят старите в леглата им? Те са свободните! — възкликна той, посочвайки с пръст към Спиналонга.

Гиоргис знаеше, че е безсмислено да спори с тях и не каза нищо повече. Дори приятелите, които я бяха познавали добре, вече от време на време забравяха, че Елени е на острова. Понякога получаваше промърморено извинение за нетактичността им. Само той и доктор Лапакис знаеха истината и дори така Гиоргис бе наясно, че знае само половината. Той виждаше само входа и високите стени, но чуваше много истории от Елени.

При последното му посещение състоянието й се бе променило отново. Първо бяха грозните подутини, които се бяха разпространили по гърдите, гърба и, най-ужасяващото, по лицето й. Сега гласът й отслабваше все повече и макар Гиоргис да мислеше, че това понякога може да се дължи на емоциите, той знаеше, че има и друга причина. Тя казваше, че усеща гърлото си свито и обещаваше да отиде при доктор Лапакис, за да й предпише нещо за това. Междувременно се опитваше да остане весела пред Гиоргис, за да не се връща с унило лице при момичетата.

Той знаеше, че болестта постепенно я побеждава и че тя, също както повечето прокажени на острова, независимо бедни или състоятелни, започваше да губи надежда.

Мъжете, с които Гиоргис кърпеше мрежи и седеше в кръчмата, убивайки времето с табла и карти, бяха същите, с които беше израснал. Техните закостенели, ограничени възгледи биха били и негови, ако връзката му със Спиналонга не го отделяше от тях. Тази част от неговия живот му беше помогнала да осъзнае нещо, което те никога нямаше да разберат. Щеше да остане спокоен и да прощава невежеството им, защото това беше единствено невежество.

Гиоргис продължаваше да доставя пакети и каси до острова. Какво го интересуваше дали съдържанието им е добито под тезгяха? Нима всеки не би купувал най-доброто, ако разполагаше със средствата на атиняните? Самият той жадуваше да може да купи за дъщерите си луксозните неща, които сега само някои от жителите на Спиналонга можеха да си позволят. Що се отнасяше до него, той напълно съзнателно заделяше най-доброто от улова си — след като Мария и Ана се наядяха до насита — за колонията на прокажените. Защо да не получат най-големите спариди или костури? Тези хора бяха болни и отхвърлени от обществото, но не бяха престъпници. Това бе нещо, което хората в Плака удобно забравяха.

Германците се страхуваха от Спиналонга със стотиците прокажени на хвърлей отвъд водата и позволяваха доставките да продължават, тъй като последното, което искаха, бе някой от тях да напусне острова, за да търси провизии на сушата. Един от прокажените обаче все пак рискува да избяга. Беше в края на лятото на 1943 година и италианското примирие бе довело до засилено немско присъствие в провинция Ласити.

Един късен следобед Фотини, Ана, Мария и още пет или шест други деца си играеха както обикновено на брега. Вече бяха свикнали с присъствието на германски войници и фактът, че наблизо имаше един, който патрулираше по брега, не будеше интереса им.

— Хайде да правим жабки! — извика едно от момчетата.

— Да, който пръв направи двайсет, печели! — отговори друго.

На плажа нямаше недостиг на гладки, плоски камъчета и скоро снарядите им летяха над водата, отскачайки леко по спокойната повърхност, докато децата се опитваха да достигнат амбициозната цел.

Изведнъж едно от момчетата завика към всички:

— Спрете! Спрете! Там има някой!

Беше прав. Един човек плуваше откъм острова. Немският войник също го виждаше и го наблюдаваше с презрително скръстени ръце. Децата подскачаха и крещяха на плувеца да се върне обратно, предчувствайки ужасния изход.

— Какво прави? — извика Мария. — Не знае ли, че ще го убият?

Прокаженият напредваше бавно, но непреклонно. Или не знаеше, че войникът е там, или просто бе готов да поеме риска, колкото и самоубийствен да беше, защото вече не можеше да понесе живота в колонията. Децата продължаваха да крещят с всички сили, но когато германецът вдигна пушката си, за да стреля, страхът ги накара да замълчат. Той изчака, докато мъжът не доплува на петдесет метра от брега и тогава го застреля. Беше хладнокръвна екзекуция. Просто стрелба по мишена. В този момент от войната из въздуха се носеха истории за кръвопролитие и екзекуции, ала децата не бяха ставали свидетели на нищо такова. В този миг те разбраха разликата между историите и реалността. Един-единствен изстрел рикошира над водата, звукът му бе усилен от ехото на планините отзад, а по спокойното море бавно се разпростря кървавочервено покривало.

Ана, най-голямата сред тях, закрещя обиди към войника.

— Мръсник! Гаден германец!

Няколко от по-малките деца плачеха от страх и потрес. Това бяха сълзи на изгубената невинност. Десетки хора се бяха стекли от домовете си и ги видяха как хлипат и плачат, сгушени заедно. Едва тази седмица до Плака бяха достигнали слухове, че врагът е възприел нова тактика: когато подозираха възможна партизанска атака, германците взимаха всички малки момичета от някое село и ги използваха като заложници. Знаейки, че безопасността на децата им далеч не е гарантирана, селяните най-напред помислиха, че самотният войник, който стоеше обърнат към тях няколко метра по-надолу е извършил някаква жестокост към някое от тях. Макар и невъоръжени, бяха готови да го разкъсат на парчета. Ала с пределна невъзмутимост той се обърна към морето и посочи предизвикателно към острова. Тялото отдавна бе изчезнало, но пурпурната следа още се носеше във водата, разлята на повърхността като нефтено петно.

Ана, водачка както винаги, се откъсна от ридаещата групичка и извика към разтревожените възрастни:

— Прокажен!

Те мигновено разбраха и се отвърнаха от германския войник. Сега отношението им бе променено. Някои от тях не се притесняваха особено от смъртта на един прокажен. Имаше още много. За краткото време, през което родителите се увериха, че децата им са невредими, войникът бе изчезнал. Същото се отнасяше и за убития и всички следи от него. Всички можеха да го забравят.

Ала за Гиоргис това не беше толкова лесно. Отношението му към обитателите на Спиналонга съвсем не беше неутрално. Тази вечер, когато прекоси водата с разнебитената си стара лодка, Елени му каза, че прокаженият, на чиято хладнокръвна екзекуция бяха станали свидетели, е бил млад мъж на име Никос. Бяха разбрали, че редовно е прескачал от острова в тъмните нощи, за да се види с жена си и детето си. Според слуховете денят на смъртта му бил третият рожден ден на сина му и той бе искал поне веднъж да го види преди мръкване.

Децата на брега в Плака не бяха единствените, видели Никос. На Спиналонга също се беше събрала тълпа, за да го гледа. Нямаше правила, които да защитят хората от подобно безразсъдство и малцина усещаха възпиращата ръка на съпруг, съпруга или любим, когато усещаха подбудата за такава спонтанна проява на безумие. Никос бе като човек, умиращ от глад, и гладът му господстваше над всяка негова мисъл във всеки миг от деня. Той жадуваше за компанията на жена си, но още повече — да види сина си, собствената си плът и кръв, образът на неговата незасегната, неопетнена младост, огледало на самия него като дете. Беше платил за това желание с живота си.

Тази нощ на острова оплакваха Никос. Помолиха се в църквата и бе направено бдение, въпреки че нямаше тяло, което да погребат. На Спиналонга никога не пренебрегваха смъртта. Приемаха я със същото достойнство както навсякъде другаде на Крит.

След този инцидент Фотини, Ана и Мария и всички други деца, които си играеха с тях, живееха в облак от безпокойство. Само за миг на тази ивица с топли камъчета, където се бяха наслаждавали на толкова много безгрижно детско щастие, всичко се бе променило.