Виктория Хислъп
Островът (20)

Седемнадесета глава

В момента, когато Мария искаше времето да спре, то сякаш вървеше по-бързо от всякога и скоро тя щеше да бъде стоварена на студа там, където вълните се разбиваха в брега. За пръв път си бе пожелала двигателят на лодката да заглъхне, но водата между сушата и острова бе преодоляна за минути и нямаше връщане назад. Искаше да се вкопчи в баща си, да го помоли да не я изоставя тук, сама с двата сандъка, в които сега бе прибран животът й. Но сълзите й бяха свършили. Бе наквасила рамото на Фотини много пъти след откриването на белега върху крака й, а възглавницата й бе омекнала от сълзите, които бе проляла през последните две окаяни нощи. Сега не беше време за плач.

Няколко минути постояха сами. Гиоргис нямаше да я остави, преди някой да дойде. Сега той познаваше процедурата за посрещане на новодошлите на острова, колкото и самите му жители, и знаеше, че скоро ще ги посрещнат.

— Мария, бъди храбра — каза тихо Гиоргис. — Ще се върна утре. Ела да ме видиш, ако можеш.

Той задържа двете й длани в своите. Тези дни беше смел, особено с дъщеря си. По дяволите всичко, ако се заразеше с проказа. Може би това щеше да бъде най-милостивото решение, защото тогава можеше да дойде да живее с Мария. Ако това се случеше, истинският проблем щяха да бъдат доставките до Спиналонга. Много трудно щяха да намерят друг човек, който да ги прави, и това щеше да причини неизмерими трудности и несгоди на острова.

— Разбира се, че ще дойда, ако е позволено — отговори тя.

— Сигурен съм, че ще бъде. Виж — каза Гиоргис, посочвайки към човека, който се появи от дългия тунел, минаващ през старата крепостна стена. — Ето го Никос Пападимитриу, кмета на острова. Вчера му изпратих бележка, за да му кажа, че днес ще те доведа. Него трябва да попитаме.

— Добре дошла на Спиналонга — каза Пападимитриу, обръщайки се към Мария. Лекотата на тона му я порази, но това я разсея за момент. — Баща ви ми изпрати бележка, в която ми съобщаваше да очаквам пристигането ви. Сандъците ще бъдат пренесени до дома ви скоро. Да тръгваме ли?

Той й направи жест да го последва по няколкото стъпала, които водеха в тунела. Само преди няколко седмици в Агиос Николаос тя бе гледала холивудски филм, в който героинята бе пристигнала е лимузина и бе въведена по червен килим в разкошен хотел, където портиерът се бе погрижил за багажа й. Мария се опита да види себе си в същата онази сцена.

— Преди да тръгнем — каза припряно тя — мога ли да поискам разрешение да идвам да виждам баща си, когато докарва доктор Лапакис и прави доставките си?

— Но разбира се! — прогърмя гласът на Пападимитриу. — Това се подразбираше. Знам, че няма да се опитате да избягате. Преди се налагаше да не допускаме хората до пристана, за да не се опитат да се измъкнат, но в днешно време повечето не искат да се махнат от острова.

Гиоргис искаше да остави момента на раздялата зад гърба си.

— Знам, че ще бъдат добри с теб — бяха успокоителните думи, които се чу да й казва. — Знам, че ще бъдат добри.

Един от двамата трябваше да се извърне пръв и Гиоргис изчака дъщеря си да го направи. Винаги се бе разкайвал за прибързаното си заминаване, когато Елени бе пристигнала на острова преди четиринадесет години. Мъката му беше тъй силна, че бе тръгнал с лодката си, преди дори да си кажат довиждане, но днес трябваше да прояви повече кураж заради дъщеря си. Сега Гиоргис знаеше много за острова, докато някога, преди толкова години, беше идвал само по работа, на служебна разходка веднъж или два пъти седмично, за да разтовари сандъците на кея и да се оттегли набързо. През изминалите години представата му за всичко това бе получила човешко измерение и той бе проследил развитието на острова, както никой външен човек не бе го правил.

Никос Пападимитриу бе кмет на острова от изборите през 1940 година, когато Петрос Контомарис най-накрая се бе оттеглил, и сега бе останал на този пост по-дълго от предшественика си. Бе постигнал велики неща на Спиналонга и островът бе процъфтявал, така че малцина се изненадваха, когато го преизбираха почти единодушно всяка пролет. Мария си припомни деня, когато баща й бе докарал атиняните до Спиналонга. Беше един от най-драматичните моменти в онези времена, когато животът рядко се прекъсваше от някакво вълнение. Майка й бе писала много за елегантния, тъмнокос кмет и всичко, което бе направил, за да промени острова. Сега косата му бе посивяла, но той все още носеше завитите мустаци, които Елени бе описала.

Мария последва Пападимитриу през тунела. Той вървеше бавно, опирайки се на бастуна си и накрая те зърнаха светлината на другия край. Излизането на Мария от тъмнината на тунела в новия свят беше същата изненада за нея, каквато бе за всеки новопристигнал. Въпреки писмата на майка й, които бяха пълни с описания и колорит, нищо не я беше подготвило за онова, което видя. Дълга улица с редица магазини, всички с прясно боядисани кепенци, къщи със сандъчета по прозорците и делви, пълни с късно цъфтящи мушката, и една или две по-внушителни къщи с резбовани дървени балкони. Въпреки че още беше рано, за да са станали много хора, имаше един ранобудник — пекарят. Ароматът на прясно изпечени хляб и сладкиши изпълваше улицата.

— Деспинида Петракис, преди да ви покажа новия ви дом, елате да се запознаете със съпругата ми — каза Пападимитриу. — Приготвила ви е закуска.

Завиха наляво по малка странична уличка, която на свой ред водеше към вътрешен двор, към който гледаха няколко къщи. Пападимитриу отвори вратата на една от тях и се приведе, за да влезе. Къщите бяха построени от турците и всеки с ръста на Пападимитриу беше с повече от една глава по-висок от първоначалните обитатели.

Вътрешността на къщата беше светла и подредена. Имаше кухня до голямата стая и стълби, които водеха към горния етаж. Мария дори мярна отделна баня зад кухнята.

— Нека ви представя жена си. Катерина, това е Мария.

Двете жени се ръкуваха. Въпреки всичко, което Елени й бе обяснявала в многото си писма, Мария навярно очакваше мястото да бъде населено от сакати и обезобразени хора и се изненада от елегантността и красотата на тази жена. Катерина беше по-млада от съпруга си и Мария предположи, че е към края на четиридесетте. Косата й все още беше тъмна, а кожата й беше бледа, почти без бръчки.

Масата бе подредена с бродирана бяла покривка и фин украсен порцелан. Когато всички се настаниха, Катерина вдигна един великолепен сребърен чайник и чашите се напълниха с хубава струя горещо черно кафе.

— В съседство има малка къща, която наскоро се освободи — каза Пападимитриу. — Мислехме, че може да ви хареса, или, ако предпочитате, има свободна стая в общия апартамент горе на хълма.

— Мисля, че предпочитам да съм сама — каза Мария. — Ако нямате нищо против.

На масата имаше чиния с пресни сладкиши и Мария погълна един с апетит. В продължение на няколко дни беше яла съвсем малко. Беше гладна и за информация.

— Помните ли майка ми, Елени Петракис? — попита тя.

— Разбира се, че я помним! Беше чудесна жена и отлична учителка — отвърна Катерина. — Всички смятаха така. Е, почти всички.

— Имало е хора, които не са били съгласни? — попита Мария.

Катерина не проговори за момент.

— Имаше една жена, която преподаваше в училището, преди майка ви да дойде, и тя я възприемаше като враг. Все още е жива и има къща горе на хълма. Някои казват, че огорчението, което чувства заради случилото се, едва ли не я поддържа жива — каза Катерина. — Казва се Христина Хрусталакис и трябва да внимавате с нея — неизбежно ще научи коя е била майка ви.

— В началото най-важното, Катерина — каза Пападимитриу, недоволен, че жена му може би разстройва гостенката им. — Онова, което ви трябва преди всичко, е обиколка на острова. Жена ми ще ви разведе, а следобед доктор Лапакис ще очаква да ви види. Той прави предварителна оценка на всички пристигащи.

Пападимитриу се надигна. Вече минаваше осем сутринта и беше време кметът на острова да отиде в кабинета си.

— Без съмнение ще се видим отново много скоро, деспинида Петракис. Ще ви оставя в способните ръце на Катерина.

— Довиждане и благодаря за топлото посрещане — отвърна Мария.

— Да довършим кафето и да започваме обиколката — каза енергично Катерина, когато Пападимитриу излезе. — Не знам колко знаете за Спиналонга — вероятно повече от другите хора — но това не е лошо място за живеене. Единствените проблеми идват от факта, че сме затворени с едни и същи хора за цял живот. Аз пристигнах от Атина и в началото ми беше много трудно да свикна.

— Прекарала съм целия си живот в Плака — каза Мария, — така че съм доста привикнала с това. От колко време сте тук?

— Пристигнах в една и съща лодка с Никос, преди четиринадесет години. Бяхме четири жени и деветнадесет мъже. Останали сме две от четирите, но петнадесет от мъжете още са живи.

Мария пристегна шала около раменете си, излизайки от къщата. Когато тръгнаха по главната улица, сцената беше много различна от онова, което бе видяла по-рано. Хората вървяха насам-натам по работа, пеша, на мулета или с магарета и каруци. Всички изглеждаха заети и целеустремени. Няколко човека погледнаха и кимнаха към Катерина и Мария, а някои от мъжете повдигнаха шапките си. Като съпруга на кмета Катерина се удостояваше със специално уважение.

Магазините вече бяха отворени. Катерина ги посочваше всичките и припряно обясняваше за притежателите им. Мария едва ли щеше да запомни цялата информация, ала Катерина обичаше подробностите от живота им и се наслаждаваше на сплетните и клюките, които обикаляха. Там бяха пантополейонът, смесеният магазин, където се продаваше всичко за дома от метли до маслени лампи и много от стоките бяха изложени пред сградата; бакалията, на чиито прозорци бяха струпани тенекии със зехтин; махайрополейонът, ножарят; магазинът за алкохол и пекарната, където редиците прясно изпечени златисти самуни и купчините твърди критски сухари, паксиматия, привличаха всеки минувач. Всеки дюкян си имаше ръчно рисувана табела, която съобщаваше името на собственика и какво се предлага вътре. Най-важната от всички, поне за мъжете на острова, беше кръчмата, държана от младия и харесван Герасимо Мандакис. Неколцина клиенти вече седяха на групи и пиеха кафе, докато натрупаните им в объркана купчина цигари димяха в пепелник.

Точно преди църквата имаше едноетажна сграда и Катерина обясни на Мария, че това е училището. Те надзърнаха през прозореца и видяха няколко реда деца. Начело на класа млад мъж говореше прав.

— А кой е учителят? — попита Мария. — Онази жена, която споменахте, не си ли върна училището след смъртта на майка ми?

Катерина се засмя.

— Не, не и през трупа на свети Панталеймон. Децата не искаха да се връща, нито повечето възрастни. За известно време един от моите спътници от Атина се зае с преподаването, но после почина. Но майка ви бе обучила друг учител, който чакаше своя шанс. Беше много млад, когато започна, но децата го обожаваха и попиваха всяка негова дума.

— Как се казва?

— Димитри Лимониас.

— Димитри Лимониас! Помня това име. Това беше момчето, което дойде тук в същия ден като майка ми. Казаха ни, че той я е заразил — и все още е тук. Още е жив!

Както се случваше понякога при проказата, симптомите на Димитри почти не се бяха развили от момента, в който беше получил диагнозата, и ето че сега беше начело на училището. За миг Мария изпита негодувание, че на майка й се бяха паднали толкова лоши зарове.

Нямаше да влязат и да прекъснат урока. Катерина знаеше, че Мария ще има друга възможност да се запознае с Димитри.

— Изглежда има много деца — отбеляза Мария. — Откъде идват? И родителите им ли са тук?

— Като цяло децата тук нямат родители. Заразили са се с проказа на континента и са изпратени тук. Хората се опитват изобщо да не зачеват деца, когато са на Спиналонга. Ако бебето се роди здраво, го отнемат от родителите му и го осиновяват на континента. Наскоро имахме един-два такива трагични случая.

— Това е отчайващо тъжно. Но кой се грижи за тези деца, които изпращат тук? — попита Мария.

— Повечето биват осиновени. С Никос се грижехме за едно такова момче, докато не порасна достатъчно да се изнесе и да живее сам. Другите живеят заедно в една къща под опеката на общината, но получават добри грижи.

Двете жени продължиха по главната улица. Горе на хълма се извисяваше болницата, най-голямата сграда от всички.

— После ще ви заведа там — каза Катерина.

— Тази сграда се вижда от сушата — каза Мария. — Но отблизо изглежда още по-голяма.

— Наскоро я разшириха, така че е по-голяма отпреди.

Заобиколиха към северната страна на острова, където човешкото присъствие свършваше и в небето над главите им се рееха орли. Тук островът изпитваше пълната сила на североизточния вятър и морето се разбиваше в скалите долу, вдигайки пръски високо във въздуха. Водата тук изглеждаше различно, вместо обичайното спокойствие на протока, който разделяше Спиналонга от Плака, се виждаха препускащите бели коне на откритото море. На стотици мили нататък лежеше гръцкия континент, а в промеждутъка — десетки малки острови, но от тази точка не се виждаше нищо. Само въздух, небе и хищни птици. Мария не беше първата, която поглеждаше през ръба и се замисляше, само за миг, какво би било да се хвърли оттам. Щеше ли да падне в морето, или щеше да се подмята по назъбените ръбове на скалите?

Започна да ръми и пътеката стана хлъзгава.

— Хайде — каза Катерина. — Да се връщаме. Вече трябва да са донесли сандъците ви. Ще ви покажа новия ви дом и ако искате, ще ви помогна да разопаковате.

Докато се спускаха по пътеката, Мария забеляза няколко десетки отделени, внимателно култивирани парчета земя, където противно на вероятностите, които стихиите създаваха, хората бяха посадили зеленчуци. По този брулен от вятъра хълм растяха лук, чесън, домати и моркови и спретнатите им, оплевени редове показваха колко усилия и внимание са вложени в отглеждането им на тази скалиста земя. Всеки парцел бе успокояващ знак на надежда и показваше, че на този остров животът е поносим.

Минаха покрай малък параклис, който гледаше към огромната шир на морето, и накрая стигнаха до ограденото гробище.

— Майка ви е погребана тук — каза Катерина на Мария. — Тук свършват всички на Спиналонга.

Катерина не бе възнамерявала думите й да прозвучат толкова грубо, но така или иначе Мария не реагира. Тя владееше емоциите си. Някой друг се разхождаше из острова. Истинската Мария беше някъде далеч, потънала в мисли.

Всички гробове бяха необозначени по простата причина че бяха общи. Тук имаше твърде много смъртни случаи, за да се позволи на някого луксът да бъде сам след смъртта. За разлика от повечето гробища, които се намираха около църквата, за да напомнят постоянно на всички богомолци, че един ден ще умрат, тукашното беше уединено, скрито. Никой на Спиналонга не се нуждаеше от напомняне за смъртта. Всички знаеха твърде добре, че дните им са преброени.

Точно преди да направят пълен кръг, те подминаха една къща, която беше най-великолепната, която Мария бе видяла на острова. Имаше голям балкон и входна врата с портик. Катерина спря и я посочи.

— Официално това е къщата на кмета на острова, но когато Никос зае поста, не искаше да изгони бившия кмет и съпругата му от дома им, затова те останаха където бяха, както и Никос. Съпругът почина преди много години, но Елпида Контомарис все още е тук.

Мария веднага разпозна името Елпида Контомарис беше най-добрата приятелка на майка й. Жестоката истина бе, че сякаш почти всички около Елени я бяха надживели.

— Добра жена е — добави Катерина.

— Знам — каза Мария.

— Откъде знаете?

— Майка ми разказваше за нея в писмата си. Била е най-добрата й приятелка.

— А знаехте ли, че тя и покойният й съпруг осиновиха Димитри, когато майка ви почина?

— Не, не знаех. Когато тя си отиде, аз вече не се интересувах от подробностите за живота тук — нямаше нужда да ги знам.

След смъртта на Елени бе имало дълъг период, в който дори Мария се бе възмущавала за времето, което баща й отделяше на колонията. Тя не се интересуваше от нея, след като майка й вече я нямаше. Сега, разбира се, чувстваше известно разкаяние.

От почти всяко място по време на разходката им Плака продължаваше да се вижда и Мария знаеше, че ще трябва да започне да се приучва да не поглежда натам. Каква полза би имала да може да вижда какво правят хората отвъд водата? Отсега нататък ставащото там нямаше да има нищо общо с нея и колкото по-бързо свикнеше с това, толкова по-добре.

Вече се бяха върнали при малката група къщи, откъдето бяха тръгнали. Катерина поведе Мария към една входна врата, боядисана в ръждив цвят, и извади ключ от джоба си. Вътре изглеждаше толкова тъмно, колкото и отвън, но с щракването на ключа за осветлението стаята стана малко по-ведра. Беше някак влажна, сякаш не бе обитавана от доста време. Всъщност предишният обитател бе чезнал в болницата няколко месеца и така и не се беше възстановил, но заради драматичните подобрения, които понякога се случваха, дори и след най-силната лепра треска, практиката на острова бе да се запазват домовете на хората до момента, в който вече няма надежда.

Стаята беше оскъдно обзаведена: една тъмна маса, два стола и „диван“ до стената, който бе направен от бетон и покрит с дебело изтъкан плат. Нямаше много други следи от предишния обитател, освен една стъклена ваза с няколко прашни изкуствени цветя и празна полица за чинии на стената. Някоя овчарска колиба в планините би била по-гостоприемна.

— Ще остана и ще ви помогна да разопаковате — каза авторитетно Катерина.

Мария бе решена да не показва чувствата си към този коптор и можеше да го направи само ако останеше сама тук. Налагаше се да прояви твърдост.

— Много любезно от ваша страна, но не искам да ви отнемам повече време.

— Много добре — каза Катерина. — Но ще се отбия пак по-късно този следобед, за да видя дали мога да помогна с нещо. Знаете къде съм, ако ви потрябвам.

С тези думи тя си тръгна. Мария се радваше, че остава сама с мислите си. Катерина беше добронамерена, ала тя бе усетила някаква нервност и бе започнала леко да се дразни от бърборенето й. Последното, което Мария искаше, бе някой да й казва как да подреди къщата си. Щеше да превърне това окаяно място в дом и щеше да го направи сама.

Най-напред тя взе вазата с жалките пластмасови рози и ги изхвърли в кофата. В този момент я обзе униние. Ето я, в стая, която мирише на гнило и на влажните вещи на мъртвец. До този миг се бе контролирала, ала сега се срина. Всички тези часове на самоконтрол и изкуствено добро настроение заради баща й, заради Пападимитриу и заради самата нея я бяха изтощили и сега я погълна ужасът на станалото. Толкова кратко бе пътуването, което бе отбелязало края на живота й в Плака, и все пак това беше най-далечното разстояние, което бе изминавала някога. Чувстваше се толкова далеч от дома си и всичко познато. Тъжеше за баща си и приятелките си и повече от всякога скърбеше, че светлото бъдеще с Маноли бе грабнато от ръцете й. В тази тъмна стая си пожела да е мъртва. За момент си помисли, че може би наистина е мъртва, защото адът не би могъл да е по-мрачно или по-малко гостоприемно място от това.

Качи се на горния етаж в спалнята. В стаята имаше самотно твърдо легло и сламеник, покрит с изцапан пълнеж, както и малка дървена икона на Богородица, нескопосано закачена с пирон на неравната стена. Мария легна, сви колене към гърдите си и захлипа. Не беше сигурна колко дълго остана така, защото накрая потъна в неспокоен, изпълнен с кошмари сън.

Някъде в абсолютната тъмнина на съня, в който беше дълбоко под водата, тя чу далечния звук на гърмящи тъпани и се остави да бъде издърпана на повърхността. Сега можеше да чуе, че постоянното тропане въобще не беше тъпан, а настоятелно чукане по вратата й долу. Очите й се отвориха и за няколко минути тялото й сякаш отказваше да се раздвижи. Крайниците й се бяха схванали на студа и й отне всяка частичка на волята да се надигне от леглото и да застане на крака. Сънят беше толкова дълбок, че върху лявата й буза ясно се бяха отпечатали две от копчетата на дюшека и нищо не би я събудило освен звуците, които тя сега разпозна като ударите на някого, който почти събаря вратата.

Тя слезе по тясното стълбище и когато дръпна резето и отвори вратата, все още в полусън, видя две жени в здрача. Едната беше Катерина, другата беше по-възрастна.

— Мария! Добре ли си? — извика Катерина. — Толкова се притеснихме за теб. Тропаме по вратата от почти час. Помислих, че може да си… може да си… си навредила.

Последните думи бяха изпуснати почти неволно, но имаха добро основание. В миналото няколко новопристигнали бяха се опитали да се самоубият, някои успешно.

— Да, добре съм. Добре съм, наистина — но ви благодаря, че сте се обезпокоили за мен. Трябва да съм заспала… Влезте да се скриете от дъжда.

Мария отвори широко вратата и се дръпна, за да пусне жените да влязат.

— Трябва да ви запозная. Това е Елпида Контомарис.

— Кирия Контомарис. Знам името ви много добре. Вие сте били голямата приятелка на майка ми.

Двете жени задържаха дланите си.

— Виждам толкова много от майка ти в теб — каза Елпида. — Не изглеждаш много по-различна от фотографиите, които тя имаше, въпреки че това беше много отдавна. Обичах майка ти, тя беше една от най-добрите приятелки, които някога съм имала.

Катерина огледа стаята. Изглеждаше точно както преди няколко часа. Сандъците на Мария стояха неотворени и беше очевидно, че дори не се е опитала да разопакова. Това все още беше къщата на мъртвец. Всичко, което Елпида Контомарис виждаше, бе объркана млада жена в гола, студена стая точно по времето, когато хората ядяха топла вечеря и предвкусваха познатото удобство на собствените си легла.

— Виж, защо не дойдеш да останеш при мен тази вечер? — попита тя сърдечно. — Имам свободна стая, така че няма да ме притесняваш.

Мария неволно потрепери. Смразена от положението си и от влагата на стаята, тя прие без колебание. Спомни си как бе минала покрай къщата на Елпида по-рано през деня и с изостреното си женско око за детайлите си припомни изящните дантелени пердета, които закриваха прозорците. Да, там би искала да бъде тази вечер.

 

 

Първите няколко нощи тя спа в дома на Елпида Контомарис, а през деня се връщаше на мястото, което щеше да стане неин дом. Работеше упорито, за да го преобрази, като вароса стените и боядиса предната врата с ярко, свежо зелено, което й напомняше за ранната пролет вместо за края на есента. Разопакова книгите си, снимките си и няколко малки картини, които окачи на една от стените, и изглади бродираните памучни покривки, разстилайки ги на масата и върху удобните столове, от които Елпида бе решила, че вече не се нуждае. Закачи полица, на която подреди своите буркани с изсушени билки, и направи мръсната кухня враждебно място за микробите, като я изтърка до блясък.

Първият мрачен ден на безнадеждност и отчаяние бе останал зад гърба й и въпреки че в продължение на седмици размишляваше за онова, което бе изгубила, тя започна да вижда някакво бъдеще. Мислеше много за това какъв щеше да бъде животът й с Маноли и започна да се пита как би реагирал той в трудни моменти. Въпреки че й липсваха неговото лекомислие и способността му да се шегува във всяка ситуация, не можеше да си представи как би понасял нещастието, ако се случеше да го изпитат. Мария бе опитвала шампанско само веднъж, на сватбата на сестра си. След първата глътка, която бе изпълнена със съскане, мехурчетата бяха изчезнали и тя се замисли дали бракът й с Маноли щеше да бъде нещо подобно. Сега никога нямаше да разбере и постепенно започна да мисли за него все по-малко, почти разочарована от себе си за това, че любовта й сякаш се изпаряваше с всеки изминал ден. Той не беше част от света, който тя обитаваше сега.

Мария разказа на Елпида за живота си от деня, в който майка й си бе тръгнала: как се бе грижила за баща си, за сватбата на сестра си във видно семейство и за собственото си ухажване и годежа с Маноли. Говореше с Елпида като с майка и старата жена почувства топлина към нея, това момиче, което вече познаваше от описанията на майка й преди толкова години.

Тъй като първия следобед се успа и пропусна срещата си с доктор Лапакис, Мария отиде на преглед по-късно същата седмица. Той записа симптомите й и означи местоположението на белезите й върху схема с очертанията на тялото, като сравни наблюденията си с информацията, която доктор Кирицис му бе изпратил, и отбеляза, че сега имаше ново петно на гърба й. Това го разтревожи. В настоящия момент общото състояние на Мария бе добро, но ако по някаква причина това се променеше, първоначалните му надежди, че тя има добър шанс да оцелее, можеха да пропаднат.

Три дни по-късно Мария отиде да се види с баща си. Знаеше, че той е тръгнал точно в девет без десет, за да превози Лапакис, и в девет без пет вече можеше да различи лодката му. Виждаше, че има трима на борда. Това беше необичайно. За един кратък миг се зачуди дали не е Маноли, който е нарушил всички правила, за да дойде да я види. Ала щом успя да разпознае фигурата в лодката, видя, че това е Кирицис. За миг сърцето й подскочи, защото тя свързваше слабия доктор с посребрена коса с възможността за лекарство.

Когато се удариха леко в кранеца, Гиоргис хвърли въжето на Мария, която го завърза вещо за стълба, както бе правила хиляди пъти. Въпреки че се бе тревожил за дъщеря си, той се стараеше да го скрие.

— Мария… толкова се радвам да те видя… Виж кой е тук — доктор Кирицис.

— Виждам, татко — каза Мария добродушно.

— Как сте, Мария? — поинтересува се Кирицис, излизайки ловко от лодката.

— Чувствам се напълно добре, доктор Кирицис. Никога не съм чувствала нещо различно.

Той спря и я погледна. Тази млада жена изглеждаше толкова не на място тук. Толкова съвършена и толкова неподходяща за този остров.

Никос Пападимитриу бе дошъл на кея да посрещне двамата лекари и докато Мария остана да поговори с баща си, тримата изчезнаха в тунела. Бяха минали четиринадесет години от първото посещение на Николаос Кирицис и преобразяването на острова го удиви. Още тогава бе започнало реконструирането на старите сгради, но резултатът надхвърляше очакванията му. Когато стигнаха до болницата, той беше още по-изумен. Старото здание си беше както преди, но бе издигната огромна пристройка, голяма колкото цялата предишна сграда. Кирицис помнеше плановете от стената на кабинета на Лапакис преди всичките тези години и веднага видя, че е осъществил амбициите си.

— Удивително! — възкликна той. — Всичко е тук. Точно както го искаше.

— Само след много пролята пот, мога да те уверя — и повечето на този човек тук — каза Лапакис, кимайки към Пападимитриу.

След това кметът си тръгна и Лапакис с гордост разведе Кирицис из своята нова болница. Стаите в новото крило бяха просторни, с прозорци от пода до тавана. През зимата здравите кепенци и дебелите стени защитаваха пациентите от шибащите дъждове и виещите ветрове, а през лятото прозорците се отваряха широко, за да приемат ласкавия бриз, който се издигаше от морето долу. Във всяка стая имаше само две или три легла и отделенията бяха разпределени за мъже и жени. Навсякъде беше безупречно чисто и Кирицис забеляза, че всяка стая си има собствена кабинка за миене с душ. Повечето от леглата бяха заети, но общата атмосфера в болницата беше спокойна и тиха. Само няколко пациенти се въртяха и мятаха, а един стенеше тихо от болка.

— Най-накрая имам болница, в която пациентите могат да бъдат лекувани, както се полага — каза Лапакис, когато се върнаха в кабинета му. — И по-важното, място, където могат да запазят достойнството си.

— Много е впечатляващо, Христос — каза Кирицис. — Трябва много да си се потрудил, за да постигнеш всичко това. Изглежда изключително чисто и удобно — и доста различно от онова, което помня.

— Да, но те не искат само добри условия. Повече от всичко желаят да се поправят и да напуснат това място. Боже, как искат да си тръгнат — Лапакис говореше уморено.

Повечето от жителите на острова знаеха, че се работи по терапии с различни субстанции, но сякаш малко достигаха до тях. Някои бяха сигурни, че ще доживеят създаването на лекарство, макар че за мнозина, чиито крайници и лица бяха обезобразени от болестта, това не бе нещо повече от мечта. Няколко души се бяха кандидатирали за дребни операции за намаляване на ефекта от парализата на стъпалата им или за премахване на големи белези, ала никой не очакваше наистина нещо повече от това.

— Виж, трябва да бъдем оптимисти — каза Кирицис. — В момента се изпробват някои субстанции. Няма да подействат за една нощ, но смяташ ли, че някои от пациентите тук ще са готови да ги опитат?

— Сигурен съм, че ще бъдат, Николаос. Мисля, че има някои, които биха опитали всичко. Някои от богатите все още настояват да взимат дози хаулмугрово масло, въпреки цената и агонията от инжектирането му. Какво има да губят, ако могат да опитат нещо ново?

— Всъщност много, на този етап… — отвърна Кирицис замислено. — Всичко е на основата на сярата, както вероятно знаеш, и ако пациентът не е в добро общо състояние страничните ефекти могат да бъдат катастрофални.

— Какво имаш предвид?

— Ами, всичко от анемия до хепатит — и дори психоза. На конференцията за проказата в Мадрид, на която току-що бях, дори имаше съобщения за самоубийства, приписвани на това ново лечение.

— Ще трябва много внимателно да помислим дали и кои от пациентите ни да влязат в ролята на опитни зайчета. Ако трябва поначало да бъдат силни, мнозина няма да покрият изискванията.

— Не е нужно да правим каквото и да е веднага. Може би можем да започнем като съставим списък на подходящите кандидати и след това мога да обсъдя възможността с тях. Това не е краткосрочен проект — вероятно няма да започнем с инжекциите поне още няколко месеца. Какво мислиш?

— Мисля, че това е най-добрият път напред. Самото наличие на някакъв план ще изглежда като напредък. Помниш ли последния път, когато правихме списък с имена тук? Изглежда толкова отдавна и повечето от хората в него сега са мъртви — каза мрачно Лапакис.

— Но днес нещата са различни. Тогава не говорехме за истинска, осезаема възможност за лекарство, просто се опитвахме да подобрим методите си за предотвратяване на заразяването.

— Да, знам. Просто чувствам, че тук тъпча на едно място, това е всичко.

— Напълно разбираемо е, но вярвам, че някои от тези хора имат бъдеще, което да очакват. Както и да е, ще се върна след седмица, така че искаш ли да погледнем някои имена тогава?

Кирицис се върна сам на кея. Вече бе пладне и Гиоргис трябваше да бъде там, за да го вземе, както се бяха уговорили. Няколко души се обърнаха да го погледнат, докато вървеше надолу по улицата, покрай църквата, магазините и кафениона. Единствените непознати, които тези хора виждаха, бяха новодошлите на острова, а никой новопристигнал не вървеше така целенасочено като този човек. Когато докторът излезе от тунела и пред него се разкри гледката на неспокойното къснооктомврийско море, той видя малката лодка да подскача нагоре-надолу на стотина метра от брега и една жена, която стоеше на кея. Тя гледаше към морето, но чу стъпките му зад себе си и се обърна. В този момент дългата й коса се вдигна с вятъра на кичури около лицето й и две големи овални очи го погледнаха с надежда.

Много години по-рано, преди войната, Кирицис бе посетил Флоренция и бе видял пленителната картина на Ботичели, „Раждането на Венера“. Със сиво-зеленото море зад себе си и дългата коса, поета от вятъра, Мария силно му напомни за картината. Кирицис дори имаше репродукция в рамка на стената в дома си в Ираклион и в тази млада жена той видя същата свенлива полуусмивка, същия почти въпросителен наклон на главата, същата новородена невинност. Ала никога не бе виждал такава красота в истинския живот. Беше зашеметен. В този момент не я виждаше като пациент, а като жена, и според него беше по-красива от всяка друга, която някога бе виждал.

— Доктор Кирицис — каза тя, събуждайки го от унеса със звука от собственото му име. — Доктор Кирицис, баща ми е тук.

— Да, да, благодаря ви — изломоти той, внезапно осъзнавайки, че сигурно я е гледал втренчено.

Мария задържа лодката стабилно за момент, докато докторът се качваше, после я пусна и му хвърли въжето. Когато го хвана, Кирицис погледна нагоре към нея. Имаше нужда да я зърне още веднъж само за да се увери, че не е сънувал. Не беше. Лицето на самата Венера не би могло да бъде по-съвършено.