Фридрих Незнански
Черните банкери (36)

35.

Олег Величко и двама от оперативниците изчакваха госта на първия етаж на вилата в стая със загасено осветление, гледаха улицата иззад завесите. Семейството на Пихтин беше замряло на втория етаж, където светеше.

Козлов и приятелката му се бавеха, напрежението растеше. Величко се опасяваше: ами ако изведнъж гостът размисли и изобщо не дойде на вилата. Тогава ще се наложи отново да го дебнат из цяла Москва.

Най-сетне, осветявайки улицата с фаровете си, към вилата на Пихтин се зададе лека кола, постоя, шофьорът сякаш не знаеше дали си струва да слиза. Най-сетне излезе, тракна вратата, след него се показа момиче, високо и стройно. Хванаха се под ръка, минаха през двора и позвъниха на вратата.

Козлов видя, че във вилата на Пихтин свети само на втория етаж, значи домакинът трябва да слезе и да отключи.

Но не се случи нищо такова. Вратата се отвори рязко и непознат глас извика:

— Козлов, горе ръцете!

Владимир извади пистолета си, насочи го към отвора на вратата, готов да стреля по всеки, който се появи там. Не възнамеряваше да хаби патрони нахалост.

— Хвърли оръжието! — извикаха му.

Той разбра, че е попаднал в капан. Грабна Кира за ръка, допря до слепоочието й пистолета и каза твърдо:

— Ще я убия, ако се опитате да се приближите до мен!

— Вова, Вовочка, но защо? — занарежда Кира.

— Мълчи, глупачке! — злобно изсумтя той и започна да отстъпва към колата.

— Козлов, спрете, не вършете глупости! Пуснете момичето!

Но Козлов вече беше близо до колата. Отблъсна Кира, скочи в колата и изфуча от място, моторът още не беше изстинал.

Оперативниците бяха скрили колата си в гаража на Пихтин. Докато отключваха и палеха, изгубиха скъпоценни минути. Вилата на Пихтин се намираше близо до кръстовище. Величко не можа да реши в каква посока е поел Козлов.

След като кръстосваха по шосето първо към Москва, а после в обратна посока, Олег окончателно увеси нос и тръгна към Турецки.

— Изпуснахме го — каза от прага.

Турецки не искаше да повярва на ушите си.

— Изпуснахме го. Той взе момичето за заложничка. Не можех да рискувам живота й.

— О, господи! Как стана?

Олег преглътна, пое си дъх и започна да разказва както си е било, без да се щади за минутното объркване, решило крайния изход на операцията.

— Как така, момчета? — изрече огорчено Турецки. — Трябвало е да го пуснете вътре. И там да го обезоръжавате. А вие още от самото начало сте предизвикали подозрението му!

Величко и оперативниците мълчаха виновно.

— Кой остана у Пихтин? — попита разтревожено Турецки.

— Извикахме нова смяна.

— Слава богу, поне това не сте оплескали. Не стойте, сядайте, хайде да помислим къде да търсим сега Козлов. Той сигурно е наплашен от изчезването на Бартенев. По-точно от това, че го е откарал именно ОМОН. А на вилата пак милиция. И щом е предприел подобен демарш, значи има от какво да се страхува. Или е познал, че онези не са истински омоновци, а сега и вас е взел за бандити, преоблечени като ченгета?

— Но къде ще се скрие сега? Трябва да се проверят старите му връзки — каза Величко.

— Да. Това е бавен път, но единственият възможен. Олег, ти го изпусна, сам го търси. Провери снимките му да бъдат на всички гари и на летищата. Проблемът е, че засега не можем категорично да го обявим за престъпник. Трябва да разберем всичко.

Пред Грязнов лежеше списък с длъжниците на Бартенев. Петима души, но най-големият се оказа Антон Свинин, купувачът на завода за спирт. Понеже с оглед на увеличаващата се лихва дългът му е придобил астрономически размери, можеше да се предположи, че именно той е наел убийците, облекли омоновските униформи. Напълно правдоподобна версия. И ако я продължат, не е изключено някой специално да е извикал омоновците в бара. Тоест в заведението постоянно е имало човек, който познава по физиономия Бартенев. Значи въпросният човек или работи в бара, или е постоянен посетител. С една дума, трябва да се отиде там.

Лъскавият милиционерски микробус „Форд“ спря по-далеч от входа на заведението. Вътре седяха Николай Саватеев и двама негови колеги. Грязнов им махна с ръка и пъшкайки, слезе от колата и тръгна към бара.

Тук беше относително празно, затова се радваха на всеки посетител. Избръснатият нула номер бияч на входа само огледа Грязнов и кимна: влизай. Седящата на бара блондинка се усмихна на Грязнов, сякаш го канеше да се настани на високото столче до нея. Той се подсмихна, поздрави момичето като стара позната, попита я как е настроението й. Тя леко влезе в познатата игра, държеше се освободено и весело.

— Какво ще пием? — попита Грязнов.

— Да започнем с леко вино?

— Отлично. Барман, ако обичаш две чаши от това мляко — Грязнов посочи с пръст висока бутилка. — „Либфраумилх“, мляко за любимата жена — преведе за блондинката. — Някога много го харесвах.

— Нещо по-рано не съм ви виждала тук — отбеляза с усмивка момичето.

— Е, кога беше то! Сигурно тогава тъкмо сте се научили да вървите.

— А, не сте толкова стар. И изглеждате бомбастично!

— Благодаря за комплимента. Какво, барът добър ли е? Често ли идвате тук?

— О, толкова въпроси наведнъж! Ами вие кой сте?

— Журналист — започна да импровизира Грязнов. — Събирам материал за новите клубове за елита, за хората, които ги посещават. Изобщо представете си, че след година-две, в края на века, излиза книга за баровете и ресторантите на Москва, а след сто години я изваждат от небитието и сравняват какво се е променило през изминалия век. Гиляровски например е написал преди сто години такава книга. И днес я четат, интересно е. Как мислите, в края на бъдещото столетие ще четат ли за нас с такъв интерес?

— Не знам. Но мисля, че и тогава ще пият. Кой ще се откаже от такова удоволствие?

— Чудесно! Хайде да увековечим нашия диалог. Простете, не се запознахме. Казвам се Вячеслав. А вие?

— Изолда.

— Прекрасно име! Така, хайде да поиграем: аз ще ви питам за хора, за напитки, любопитни случки и така нататък, а вие ще ми отговаряте. Нали не възразявате? Отлично! Да започнем от посетителите. Познавате ли ги?

— Само в общи линии. Ето оня на последната маса е Игор. Той е спортист, играе нещо, не помня. Никога не шуми, не вдига скандали, идва с момиче или с приятел, сядат, говорят си тихо.

— А какво пият обикновено?

— Според мен леки коктейли… — Изглежда, играта се хареса на Изолда. — А на съседната маса, виждате ли, побелелия? Той е философ, поучава всички тук. Досаден старчок, но се перчи, не се предава. Пие уиски. По малко, но от най-скъпото…

— Нещо няма много хора… — забеляза между другото Грязнов.

— Ами казват, че налетял ОМОН, търсили нещо, отвели някого. И хората се страхуват.

— Вие тук ли бяхте?

— Не, вчера бях заета…

— А, значи са ви разказвали… Интересно, как ли става? Такъв криминален сюжет.

— Кое му е интересното? Всички се изплашили.

— Защо, тук често ли има сбивания? Или е тихо?

— Различно. Момчетата от охраната са доста яки… Е, за какво друго да ви разкажа?

— Мисля, че преди да почна да пиша за тукашните постоянни клиенти, трябва и аз да свикна с обстановката.

— Чудесна идея! Вземете ме за ваша спътница. Вечерно време съм тъжна.

— Благодаря ви, с удоволствие ще разгледам предложението ви. Само се опасявам, че няма да ми стигне животът, за да свикна с всеки бар в Москва.

— И парите ли? — засмя се момичето.

— Имате право, Изолда. Друго ще направя, ще отида при бармана и ще си поговоря с него, а вие ме почакайте. Какво да ви поръчам?

— Този коктейл — и тя заби пръст в менюто.

— Барман, ако обичате — помоли Грязнов.

Изолда получи коктейла, барманът се върна на мястото си. Грязнов отиде при него и още веднъж се извини. Повика го настрани, каза с безизразен глас, че е от криминалната милиция, размаха под носа му яркочервената книжка със златни букви, без да я отваря.

— Знам ви — отвърна също така равнодушно барманът. — Вие вече идвахте.

— Припомнете ми кой от седящите тук беше по време на произшествието?

— Този, побелелият… — Барманът започна да оглежда залата. — Момчетата с червените сака… Може и още някой, не помня.

— Някой от тях да е звънял по телефона онази вечер?

— Май че не. Не помня…

— Познавахте ли лично Бартенев?

— Кой не го познава!

— На никого ли не сте съобщавали за появата му? — Грязнов го погледна от упор.

Очите на бармана трескаво зашариха, което не остана незабелязано, но след краткото смущение той отговори:

— Като че ли не. Защо?

— Бартенев е убит.

Барманът го погледна стреснато и попита предпазливо:

— За какво?

— И ние това се питаме. Това е друг апарат, нали? — Грязнов посочи новия червен телефон на барплота.

— Да. Като дойдоха, кой знае защо омоновците счупиха онзи.

— А вие вчера звъняхте ли на някого?

— И аз не си спомням, всички толкова страх брахме, че някои още не могат да дойдат на себе си.

— Добре, пак ще се срещнем. — Вячеслав тръгна към вратата, като забрави доскорошната си събеседничка, но тя сама му извика:

— Ей, журналисте! Много ви е къса паметта!

— Извинете, Изолда, исках да запаля цигара на чист въздух и да обмисля една информация.

— Можем да излезем заедно.

— Не ми се сърдете, но барманът ме посъветва да се обърна към един местен алкохолик, който все висял тук в бара, бил интересен човек, но се страхувам, че общуването с него няма да ви достави никаква радост. Нека се срещнем друг път.

— Няма да има друг път — каза рязко тя. — Сега съм в настроение и мога да ви окажа някои услуги. А утре може да имам друг партньор.

— Жалко. Но какво да се прави. Пък и аз съм малко стар за вас, скъпа. Не си струва да си губите скъпоценното време с мен.

По неясна за самия него причина Грязнов се стараеше да се раздели с момичето, без да го обиди, а тя явно не искаше да го пуска.

— Ама никак, никак ли не ме харесвате? — попита Изолда, като го гледаше топло в очите.

— Напротив. И ако имам късмет, непременно ще се срещнем с вас. Надявам се, че следващия път и настроението ви ще е подходящо. А сега извинете и сбогом — каза Грязнов и като целуна ръката на момичето, си замина.