Сам Милър
Тъмното място (20)

Деветнадесета глава

„Всеки преживява, като продава нещо.“

Робърт Луис Стивънсън, „През равнините“

— Карл? Господин Ленън е дошъл да говори с теб — каза Наоми през открехнатата врата на кантората.

Карл надникна над вестника с конните надбягвания и отвърна:

— Джон или Владимир?

— Моля?

— Как се пише името му? Като онзи от „Бийтълс“ или като комуниста?

— Не разбирам какво ме питаш.

— Нищо. Сигурно е от възрастта — отвърна Карл и въздъхна. — Покани го да влезе.

— Сигурен ли си, че си в състояние да приемаш посетители? Нападението беше само преди седмица. От болницата казаха, че трябва да почиваш поне две седмици, преди да се върнеш на работа.

— За един частен детектив двете седмици се равняват на една. Може би трябва да си направя снимка на лицето и да я пратя на нашия многоуважаван хазяин? Мислиш ли, че ще ни опрости наема, докато ми зарасне мутрата? Може би дори ще ми плати болничните сметки?

— Понякога може да си много противен.

— Само понякога?

Наоми изглеждаше готова да се впусне в словесен двубой, но изведнъж поклати глава и излезе от стаята, мърморейки нещо, което Карл не успя да чуе.

Няколко секунди по-късно един набит, як мъж влезе, седна и постави черно кожено куфарче на бюрото на Карл. Лицето на мъжа изглеждаше меко и шуплесто, а синият като слива нос и червените бузи бяха осеяни с големи дупки от ергенски пъпки. Ръцете му бяха големи, с мръсотия под ноктите.

— Добър ден, Карл. Аз съм Стенли Ленън. Пише се като онзи от „Бийтълс“, между другото. Как върви? — попита той с широка усмивка, над която като обрив бе плъзнала наболата му брада.

— Трябва да си инсталирам по-дебели стени — полуусмихна се Карл, който веднага бе намразил фамилиарниченето на Ленън.

— Взе ли номера на шофьора? — попита Ленън. Всеки път, когато отвореше устата си, отвътре лъхваше миризма на кисело.

— Какъв шофьор? — попита Карл, озадачен.

— Шофьорът на автобуса, който е направил това с лицето ти! — рече Ленън и се шляпна по крака, смеейки се.

— Какво точно искате, господин Ленън? — попита Карл студено.

— Стенли. Наричайте ме Стенли. Всички го правят.

— ОК… Стенли. Какво мога да направя за теб?

Усмивката на Ленън изведнъж изчезна. Имаше нещо в самодоволното му изражение, което подразни Карл.

— Става въпрос за това, което аз мога да направя за теб, Карл — рече Ленън и отвори куфарчето. — Знаеш ли какво нося тук?

Карл сви рамене и отвърна:

— Гащи? Ако е така, надявам се, че са чисти.

— Много смешно. Казаха ми, че имаш чувство за хумор.

— ОК. Предавам се. Какво носиш в куфарчето си, щом не са гащи?

— Най-доброто болкоуспокояващо, познато на хората — отвърна Ленън и извади пет малки тухлички от двадесетачки, завързани с дебели, червени ластици. — Представлявам клиент, който иска да остане анонимен — каза Ленън. — Това са пет хиляди лири, Карл. Преброй ги.

— Гледал съм достатъчно филми и знам, че сумата е точна. Но съм гледал и достатъчно филми, за да знам, че парите рядко са безплатни и обикновено струват повече, отколкото е тяхната стойност — рече Карл и се наведе през бюрото към Ленън. — Това е моментът, когато добрият, обикновено Хъмфри Богарт, казва „Каквото и да продаваш, приятел, аз няма да го купя.“

Усмивката на Ленън се разшири.

„Ако усмивката на това мазно пържено яйце стане съвсем малко по-широка, ще се свлече от лицето му“, помисли си Карл.

— Не е нужно да купуваш нищо, Карл. Това са безплатни мостри. За да си платиш дълговете и притъпиш болката.

— И какво по-точно иска този твой анонимен клиент?

— Иска да си вземеш отпуска — ухили се Ленън и му намигна. — Да заминеш някъде на топло, някъде, където е полезно за здравето.

— Хммм. Виждам… — отвърна Карл, почеса се по брадичката и погледна часовника си. — Съжалявам, Стенли, но не понасям слънцето. Изгарям твърде лесно и… никак не обичам да се опарвам. А сега, ако нямаш нищо против, имам и други клиенти. Кажи на господин Анонимен, че може би съвсем скоро той ще излезе в отпуска. Много дълга отпуска.

Лемън се изправи, върна тухличките в куфарчето и го затвори.

— За такъв умник си много тъп, Карл. Приятен ден.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна, Стенли.

По-малко от минута по-късно Наоми цъфна на прага.

— За какво беше това?

— Търговец, който се опита да ми продаде нещо.

— Какво?

— Мръсно бельо и съмнения.

— Непременно трябва да смени афтършейва си. Сигурно се е къпал с него. — Наоми размаха ръце, за да прогони миризмата. — Пфу! Каква воня.

— Да, определено вонеше на неприятности — каза Карл и посегна към крема си за хемороиди. Задникът го смъдеше.