Стив Мосби
50/50 убиец (27)

4 декември

3 часа и 20 минути до изгрева

04:00 часът

Пийт

Фенерчетата хвърляха конуси светлина сред тъмната гора. Прорязваха храсталака, минаваха сред стволовете на дърветата и откриваха хиляди снежни кристалчета, които блестяха по неравната земя.

Бе леденостудено. Всеки път, когато Пийт издишаше, усещаше тръпка в иначе измръзналите си устни. Дъхът му излизаше на валма и той си го представяше как замръзва и се превръща в ледена топка, а след това изпуква във въздуха. Снежният блясък продължаваше и по-напред, сякаш се местеше с трептенето на фенерчетата. Макар и да бе добре облечен, Пийт имаше чувството, че студът го докосва по гърба.

— Внимавайте къде стъпвате — подхвърли той на полицая зад него.

— Добре, господине.

В гласа на човека прозвуча неприкрит сарказъм. Пийт се престори, че не го е забелязал. Бе напълно естествено хората да са раздразнени, дори онези, които вървяха самостоятелно. Сега се промъкваха през храсти по лек наклон. Нито беше лесно, нито приятно. Въпреки това работата трябваше да се свърши.

— Просто не искам да паднеш върху мен — обясни сухо той.

Полицаят премълча.

Макар че се стараеше да се владее, Пийт усети раздразнение. Имаше нужда хората да внимават повече, да бъдат по-съсредоточени. Огънят се виждаше през дърветата, беше на не повече от стотина метра надолу по полегатия склон. Светлината прииждаше между дърветата и сенките на пламъците се поклащаха. Голям огън. Усети, че е крайно изнервен.

Разполагаше с трийсетина мъже. Беше оставил шестима при вановете, за да служат като координатори между екипите по претърсването и хеликоптера. Това означаваше, че има шест екипа от четирима полицаи и доброволците, запознати с терена. Кучетата им не успяха да открият нищо, но те настояха да останат и помогнат, което създаде известно недоволство сред полицаите. Когато получиха информацията за пожара, един доброволец ги отведе максимално близо до главната пътека. След това Пийт му нареди да остане там, заедно с полицай, който да го пази.

Огънят бе огромен. Това означаваше, че там има повече от един човек, и детективът нямаше намерение да рискува живота на цивилен. Проблемът бе, че сега с него бяха само двама полицаи. А въпросните двама, изглежда, не бяха в състояние да се съсредоточат над скапаната си задача.

Теренът стана равен. През повечето време Пийт насочваше фенерчето към земята, за да знае къде стъпва. От време на време вдигаше лъча и оглеждаше дърветата от двете страни.

Нямаше нищо.

— Тук няма никой — обади се единият полицай.

— А кой е запалил огъня? — попита Пийт. — Да не би сам да е пламнал?

— Не е, но при цялото това раздвижване който и да го е подпалил, отдавна го няма.

— Ще видим.

Поклати глава. Боже! Не че хранеше някакви илюзии.

Шансът да открие момичето Джоуди живо бе минимален, а претърсването ставаше по-трудно с всяка обиколка на хеликоптера. По радиостанцията съобщиха, че Банкс е бил държан в каменна постройка. Това означаваше, че хеликоптерът трябва да мине над всички, за да провери дали има топлинни следи. Само че постъпваше информация за други източници на топлина, далеч от зиданите сгради. Трябваше да проверят всички сигнали, защото имаше вариант убиецът да се е скрил под земята.

Екипът на Пийт бе проверил досега два. И двата бяха от факли на клошари, които спяха на открито. Бяха така измръзнали, че нямаха сили да направят каквото и да било друго, освен да ги гледат слисани, без да крият страха си. Джон сигурно щеше да настоява да ги приберат, за всеки случай, но той винаги искаше невъзможни неща. На Пийт му се налагаше да работи с ресурсите, с които разполагаше. А те въобще не бяха достатъчни, за да приберат всички, които се мотаеха наоколо.

Работата бе потискащо много като обем и бе малко вероятно да даде положителен резултат. Независимо от това той щеше да се подчини, нямаше да мисли за вероятния провал и щеше да се заеме съвестно със задачата си. Наистина влагаше всичко от себе си, ала се притесняваше както от времето, така и от малките шансове за успех. А се налагаше да мисли и за Джон. Пийт не бе от хората, които умеят да се сърдят дълго. След като чу последната прогноза за времето, пропъди обзелото го раздразнение и на негово място усети загриженост. С течение на годините двамата се бяха превърнали в нещо повече от колеги; бяха се сприятелили и затова отношението на Джон го тревожеше. Той наистина бе убеден, че е напълно възможно да постигнат нещо. Очевидно залагаше прекалено много на положителния изход. След като откриеха момичето мъртво, Пийт щеше да се прибере у дома, да се наспи, а на следващия ден да се върне на работа и да се заеме със следващия случай. Джон обаче можеше да рухне отново.

Затова, щом чуеше някоя остра реплика, му се искаше да се сопне на полицаите, които го придружаваха. Работата си бе работа. Трябваше да се захванат с нея сериозно и съвсем не беше необходимо да му напомнят колко е трудна. Всяка забележка засилваше загрижеността му и за да е сигурен, че ще постигнат успех, макар и малък, се налагаше да се дистанцира от подобни негативни мисли.

Във всяка друга ситуация щеше да се опита да им обясни какво точно става, но случаят не беше обикновен. Всички се стараеха, всички бяха под огромно напрежение. По никакъв начин не биваше да забравя този факт.

— Моля ви, внимавайте и двамата — настоя той.

— Слушам, господине. Ако има някой тук, ще го питам дали не може да седна за малко, за да се стопля. Става ли?

Пийт се насили да се усмихне накриво.

— Става.

Поведе ги към огъня, вдигна фенера на височината на рамото си и насочи лъча между дърветата.

— Полиция — провикна се той. — Ако има някой, да се покаже веднага.

Получи отговора, който очакваше — по-точно никакъв, освен шумното пропукване на огъня. Личеше, че е запален преди доста време, защото се виждаха много изгорели дърва и пепел по краищата, докато от цепениците в центъра се вдигаха високи пламъци. Лъхна го силна топлина. Когато извърна поглед към дърветата, пред очите му избиха зелени петна.

По всяка вероятност огънят бе изоставен преди доста време, помисли си той. Снегът сякаш не го бе докоснал. Това означаваше, че дървата са напоени с нещо — може би парафин, — а това бе доста работа. Един човек едва ли би успял да подпали такъв огромен огън. Сигурно са участвали няколко души и са вършели нещо, за което не са искали полицията да разбере.

Пийт насочи фенерчето към краищата на огъня. По снега наоколо не се виждаха стъпки. Той плъзна лъча във всички посоки, но така и не забеляза нищо.

— Няма следи от стъпки. Който и да е бил тук, си е тръгнал отдавна, за да може снегът да покрие стъпките.

— Сигурно са се разкарали още при първото прелитане на хеликоптера.

Пийт кимна. Вероятно са решили, че полицията търси тях. Каквото и да бяха извършили, хеликоптерът щеше да ги засече, ако ли не, щяха да се насочат към пътя и да попаднат на полицейския кордон.

Очевидно бе, че няма никой. Дали? Той разрита снега с крак. Отдолу нямаше нищо, което да му подскаже какво става тук. Нямаше да се учуди, ако бе попаднал на спринцовки или бутилки, или на зарязана храна. Дори и на нещо друго, каквото и да е. Много малко вероятно бе хората тук да са почистили, преди да се изнесат от мястото. Не бе възможно снегът да е покрил всичко.

Насочи фенера към дърветата и прокара светлия лъч в пълен кръг. Вслушваше се много внимателно. Наоколо цареше пълна тишина и това му се стори…

Там имаше нещо.

Върна лъча назад и го откри.

— Какво е това? — обади се единият полицай.

Трите фенерчета бяха насочени към едно място сред дърветата. Отначало Пийт не бе сигурен какво вижда. Наподобяваше триъгълна дупка в земята — вход на пещера вероятно — само че отворът бе прекалено симетричен.

— Палатка — досети се той.

Светлините обходиха цялата палатка; бе очевидно, че вътре няма никой.

Пийт премести лъча към входа, забеляза наскоро оставени стъпки и следи по снега. Проследи ги с фенера и в следващия миг някакъв мъж се втурна с крясъци напред.

Усети опасността половин секунда преди ударът да го порази и замахна с фенера към нападателя. Бе закъснял — нещо се стовари в горната част на ръката му. Не го заболя много, но ръката му изведнъж увисна.

— Мамка му!

Последва нов удар, след него още един. Пийт се въртеше и се опитваше да отбие ударите на мъжа, но не успяваше да повдигне ръката си, за да се защити. Гората се въртеше пред погледа му. Последва нов удар по рамото, който бе значително по-силен и той се преви на колене.

— На земята!

Всички крещяха. Пийт усети мириса на лют спрей във въздуха и забеляза как нападателят му пада заднешком в снега. Някой вдигна палка и мъжът изрева отново. Нещо проблесна в ръката му.

Нож.

Пийт докосна рамото си. Ръкавицата бе мокра.

— Мамка му — промълви той.

Насили се да седне. Прободна рана в горната част на ръката — можеше да бъде много по-зле. Не че това бе за предпочитане, но наистина можеше да е по-лошо. Най-силно го притесняваше последният удар. Беше в рамото, съвсем близо до ключицата. Това вече не бе никак добре.

— Господине.

— Върнете хеликоптера — успя да изрече той. — Да направи нещо полезно, мамка му.

Сега поне щеше да си отиде вкъщи. Пред погледа му изплуваха звезди. Пийт затвори очи и се отпусна назад.

Болката не бе силна. Не го измъчваше. Освен това беше почти сигурен, че няма да умре. Последната му мисъл бе за случилото се с Андрю Дайсън. Не че имаше връзка с него. По-скоро се сети за онова, което състоянието му щеше да причини на Джон.

След малко усети нечие присъствие, някой бе коленичил край него. Полицаят притискаше ръка към гърдите му, чуваше обзети от паника гласове, идващи от радиостанцията. След това настъпи тишина.