Стив Мосби
50/50 убиец (34)

4 декември

2 часа и 10 минути до изгрева

05:10 часът

Марк

Всичко бе много по-ясно. Точната цел пред мен бе заличила почти цялото напрежение и бе прогонила нервността ми, натрупана през целия ден. Всяка крачка по коридорите на болницата ми изглеждаше по-лесна от преди. Вече се мяркаха по-малко хора и бе значително по-спокойно. Вероятно защото този път минах по средата на коридора и не се качих в асансьора. Хората можеха да ме заобикалят. Все пак всички бяхме тук почти по еднакви причини.

Когато стигнах до стаята на Скот, кимнах на охраната и влязох. Затворих вратата след себе си. Той спеше, макар и не толкова спокойно, колкото преди. Беше отпуснат на една страна, а лицето му — сгърчено и нещастно.

Сънуваше. Вероятно кошмар.

Приближих се и го докоснах по рамото.

— Как…

Дръпна се рязко, уплашен и объркан. Задържах ръка на рамото му за секунда и го погледнах приветливо, за да му дам кураж или поне така си мислех.

— Всичко е наред, Скот. Аз съм.

Отстъпих от леглото и се отпуснах на стола. Той дишаше тежко. След малко се обърна по гръб и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Най-сетне, с доста усилие, се надигна, за да седне.

— Кошмар ли сънуваше? — попитах аз.

Не обърна никакво внимание на въпроса ми.

— Открихте ли я?

— Не сме.

Умишлено избягвах лъжите, които бях изрекъл преди. В момента и дума не можеше да става за все още.

— Срещаме известни трудности — признах аз.

— Трудности.

— Районът е проблемен за претърсване. Трябва да се покрие огромна територия. А и времето е лошо, тъмно е и това създава допълнителни препятствия.

Той веднага стана нервен. Продължих да говоря.

— Затова ни трябва помощта ти. Налага се да ни разкажеш още нещо, да си спомниш още…

— Нали ви казах всичко, което си спомних?

— Знам. — Бъди търпелив с него. — Справи се отлично. Все пак се налага да продължим още малко.

Скот поклати глава. Гледах го, без да реагирам. В последния ни разговор обсъждахме играта, която бе започнал убиецът и той ме бе попитал: това означава ли, че съм изоставил Джоуди? Не можех да му дам категоричен отговор, но дълбоко в себе си Скот знаеше истината. Освен това бе имал два часа, през които да мисли над този въпрос. Умът му подсказваше да загърби случилото се, а ето че аз се бях върнал и го карах отново да погледне назад.

— Ако не открием Джоуди в най-скоро време — обясних аз, — едва ли ще я намерим.

— Само че аз не знам. Просто не помня.

Говорех състрадателно, но в неговия глас прозвуча раздразнение.

— Какво друго ти каза мъжът?

— Не знам.

Не откъсвах очи от него, за да разбере, че няма да го оставя да се измъкне толкова лесно. По изражението му личеше, че ще си спомни още нещо. Дори да не успееше, налагаше се поне да опита.

Напрежението, породено от мълчанието, нарастваше, но аз нямах намерение да отстъпя. Накрая той заговори.

— Знам само, че говорехме за Джоуди.

— Не е само това, Скот, помисли…

Той се разплака.

— Не знам.

Инстинктът ми подсказваше да се отдръпна за кратко, но нямаше да постигнем много. Продължавах да го наблюдавам — със същото неумолимо изражение, както досега, — след това се отпуснах назад на стола. Опитах да си придам известна състрадателност, да проявя малко повече разбиране.

— Знам какво си мислиш — рекох аз. — Знам от какво се страхуваш.

Той поклати глава и извърна поглед.

— Страхуваш се, че си я оставил да умре — продължих аз, — и си казваш, че никога няма да си простиш, а също и че хората ще те съдят за постъпката ти. Разбирам повече, отколкото си мислиш. Скот, погледни през прозореца. Утрото още не е настъпило.

Наведох се напред.

— Тя е все още жива. Каквото и да си мислиш, че си сторил, не е късно нещата да се обърнат. Тъкмо затова ти завиждам.

Той подсмръкна и отново поклати глава.

— Вие не разбирате.

— За какво говорехте с мъжа?

Той мълчеше. Целият трепереше.

Въздъхнах. Нямах представа какво да кажа оттук нататък, за да променя нещо, но ми оставаше една-единствена възможност.

Съпричастност.

— Изслушай ме. — Погледнах часовника си. — Няма да отнеме много време, освен това разполагаме с няколко минути. Искам да ти разкажа нещо.

 

 

Бяхме на почивка, на къмпинг край брега. Влязохме да поплуваме. По-точно се плискахме, но без да усетим, сме се отдалечили навътре, без да разберем, че течението е толкова силно. Започнахме да викаме за помощ, но на брега нямаше жив човек. Затова трябваше да доплуваме обратно. Накратко, аз стигнах до брега, тя не успя. Никой не можеше да направи нищо.

Същото бях разказал на колегите от екипа в стола. По особен начин, това бе моята версия за снимката на Джоуди, която Скот държеше в портфейла си. Тя представляваше кадър от събитие, станало в моя живот. То бе непрекъснато в мислите ми и бях готов да го споделя с хората. Също като паспортната снимка, бе незначителна част от цялата история. Истината си оставаше между редовете. Там бяха скрити неизказаните неща.

Бяхме на почивка, на къмпинг край брега.

Спомените ми от онази вечер бяха разкъсани, сякаш последвалият инцидент се бе протегнал и замахнал с тежък чук върху времето преди него. Оставил ми бе само отделни нишки, за които да се хвана. Опънатите въжета на палатките — сещам се как ги прокарах през стегнатите халки, как ги наместих, как палатката се оформи. Лиз размахваше ръце, за да пропъди комарите, докато забивахме колчетата в отъпканата песъчлива почва. Долнището на банския й се бе набрало отзад.

Влязохме да поплуваме. По-точно се плискахме, но без да усетим, сме се отдалечили навътре, без да разберем, че течението е толкова силно.

Аз пръв забелязах проблема. Не бях добър плувец, а и никога не бях влизал сред толкова високи вълни. Затова от време на време докосвах дъното с пръстите на краката. По едно време опитах да опра дъното и потънах. Когато изплувах, бях разтреперан и се разкашлях.

Обзе ме паника.

Всичко е наред, успокои ме Лиз, просто ще доплуваме до брега.

Само че аз потъвах и без да искам, я ритнах в корема. Все още помня усещането — меко и твърдо едновременно. Тя ми нареди: успокой се, но аз не я слушах. Единственият ми стремеж бе да се добера до брега. Инстинктите ми ме тласкаха напред и настояваха да се спася, без да мисля за никого и нищо.

Плувай, мислех си аз. Плувай с всички сили.

Забелязах колко е бурно морето далече от брега — имаше вълни, а около краката и гърдите ми се завихряше течение. Плувах с огромно усилие и ми се стори, че е минало безкрайно дълго време, преди да спра и забележа, че съм се отдалечил още повече от плажа.

Лиз също плуваше, бяхме съвсем близо един до друг. Погледнах я и забелязах собствената си паника, отразена на лицето й. Това бе преломната точка — никога досега не я бях виждал уплашена. Обикновено тя бе напълно спокойна и умееше да се владее.

Викай, нареди тя.

Започнахме да викаме за помощ, но на брега нямаше жив човек.

Никога през живота си не бях крещял за помощ и тази работа ми се стори глупава и безсмислена. При все това не спирах да викам с всички сили, наистина не спирах. Над шума на вълните чувах и нейния глас.

Виках и плувах, докато една вълна не ме блъсна в гръб и не ме заля. Дробовете ми се напълниха с вода, а когато най-сетне изплувах, започнах да кашлям и да се задушавам. Очите ми смъдяха. Светът около мен се превърна в неясно размазано изображение. Лиз бе останала далеч зад мен и приличаше на мъгливо петно. Обливаха я прииждащи черни вълни. Опитваха се да ми я отнемат.

Налага се да плуваме.

Пробвах отново, замахвах с всички сили, бях сляп, само на моменти виждах небесната синева. Бях обзет от прекалено силна паника, за да се контролирам, а морето ме теглеше надолу. Съзнавах, че ще умра. Никога преди не ме бе завладявал такъв първичен страх. Борех се с вълните, напрягах ръце толкова силно, че мускулите ми започнаха да се схващат. Не мислех за абсолютно нищо: бях най-обикновено животно, което усещаше как смъртта настъпва към него и се бори отчаяно, за да избяга. Дори не се сещах за Лиз. В този момент мислех единствено за себе си.

Накратко, аз стигнах до брега, тя не успя.

Отне ми минута — дали имаше и минута, — докато стъпя на брега. Бях само по бански, но ми се струваше, че съм плувал облечен. Ръцете и краката ми тежаха от умора. Отпуснах се на колене на пясъка, след това се подпрях и на лакти. Кашлях и плюех вода, след това се опитвах да си поема дъх. Когато задишах нормално, се насилих да се изправя и се обърнах да погледна морето. Започнах да я викам.

Никой не можеше да направи нищо.

Ами погребението! Приятели, колеги; моите родители, нейните родители. Морето така и не изхвърли тялото на Лиз. Насъбралите се опечалени се бяха подредили около късче земя, което никога нямаше да може да се нарече истински гроб. Шалът на майка й потрепваше при всеки порив на вятъра. Тя ми каза:

— Не си могъл да направиш нищо, Марк.

При тези думи аз се разплаках, но все пак ги запомних и приех. Това единствено изречение се бе свило в сърцето на снимката, която показвах на хората. Същото бе и със снимката на Джоуди — който я видеше, щеше да се усмихне и да каже нещо любезно, да направи комплимент. Хората щяха да кимат състрадателно също както когато разказвах за Лиз. Никой не можеше да направи нищо, тъкмо това бе тъжното. Никой нямаше да рови, за да открие истината, скрита под повърхността.

Не можех да подам снимката на Скот просто така. Ако исках да разбера тайните му, трябваше да съм готов да покажа своята.

 

 

— Стоях на брега — обяснявах аз. — Търсех я е поглед. Не спирах да крещя името й. И ето че я видях.

Беше във водата, може би на петдесет метра от брега. По някаква случайност бях успял да избягам от течението, докато Лиз почти не бе напреднала.

— Крещеше нещо, което не успях да чуя. Може би просто викаше.

Виждах я. Виждах я ясно. Виждах ужаса, паниката и болката, изписали се по лицето й.

Най-сетне Скот се бе обърнал към мен. Беше спрял да плаче, макар и част от лицето му — онази, която се виждаше — да бе зачервена, подпухнала и лъщяща на светлината. Не бях толкова наивен, та да си въобразя, че като споделя миналото си с него, ще отприщя спомените му. Но поне го бях накарал да ме погледне. Слушаше ме внимателно. Бях привлякъл вниманието му и щях да се опитам да го задържа, докато мога.

— Влязох отново във водата — продължих аз. — Само до коленете. Махах й, крещях, че всичко ще бъде наред, че трябва да продължи да плува. Само че морето бе много бурно. В един момент бе пред очите ми, в следващия — изчезна.

Спомням си последния път, когато я видях. Приличаше на буква Y, която се подаваше над вълните. След това пред погледа ми останаха единствено вълните, но аз продължих да крещя всичко ще бъде наред към нищото.

— Не се ли върнахте? — попита Скот.

— Исках да се върна — отвърнах аз. — Понечих да го направя. Само че не посмях. Бях прекалено уплашен, за да вляза отново във водата. И така, годеницата ми се удави.

Скот ме наблюдаваше шокиран. Чувах тихото му дишане.

Усмихнах се с известно усилие.

— Дълбоко в себе си знам, че не можех да направя абсолютно нищо. Ако се бях върнал във водата, тогава и аз щях да се удавя. Тя бе по-опитна плувкиня от мен. Независимо от това и до ден-днешен продължавам да се обвинявам заради онова, което не направих. Можех поне да опитам да я спася, но не го сторих, защото се страхувах да не се удавя аз. Разбираш ли ме?

Той кимна бавно.

— В известен смисъл това е играта — обяснявах аз. — Това е същността на всичко онова, което убиецът извършва. Натрупва нещата, за да задуши жертвата и тя да не може да се справи. Накрая й остава единствено възможността да се оттегли. Всеки би постъпил по същия начин. Само че не мога да си представя какви мисли са се въртели в главата на Лиз, когато е умирала. Дори не искам да знам.

В този момент Скот ми се стори толкова отчаян, толкова безпомощен, че ми се прииска да си взема думите обратно. Вече бяхме нагазили в дълбокото и щеше да е по-трудно да се оттегля, отколкото да премина от другата страна.

— Изоставих я — призна той.

Кимнах.

— Сигурно. В момента си в същото положение, в което бях и аз на онзи плаж. Приятелката ти е още жива, Скот.

Да сравниш собствените си изживявания с тези на човека отсреща — едно от основните правила по време на разпит. Този път искрено вярвах в правотата му.

— В случая ти си по-добре от мен. По свой начин все още имаш възможност да се върнеш и да я спасиш. Ако не го направиш, ще трябва да живееш с мисълта за бездействието си и всички ще проявят разбиране. Моля те, не допускай моята грешка. Няма да можеш да живееш със себе си. Разбираш ли какво ти казвам?

Гласът му бе едва доловим, когато прошепна:

— Изоставих я.

Наведох се напред и стиснах ръце. Ако успеех да разбера нещо, то щеше да е в този момент.

— Какво си спомняш?

Въпросът увисна за момент и единственият звук в стаята бе тихото пиукане на монитора отстрани, който следеше пулса на Скот. Ударите бяха спокойни и равномерни.

— Той ми показа нещо. Един лист.

— В гората ли? Били сте в стара каменна сграда и той е разговарял с теб дълго. Тогава ли ти показа листа?

— Мисля, че да.

— Ти прочете ли го?

— Не исках да го чета, но той ме накара.

— Какво имаше на него?

— Беше имейл. — Той си пое дълбоко дъх. — Тя е имала връзка с Кевин Симпсън. Бившия й бизнес партньор.

— Добре.

Той поклати глава.

— Знаете за това, нали?

— Не. Знаехме само, че е прекарала известно време в къщата на Симпсън. Не исках да ти го казвам преди. Мъжът, който ви е отвлякъл, е сторил същото и с Кевин Симпсън. Бил е убит вчера сутринта.

— Радвам се.

Не отговорих.

Скот мълчеше. Лицето му стана безизразно, но не успя да задържи това изражение и то се промени. Гняв ли бе това? Може би мъка или самосъжаление? Така и не успях да разбера.

Не спирай.

— Значи ти е показал имейла — настоях аз. — Какво стана след това?

— Казах му, че се предавам — спомняше си той. — Просто го казах. Предавам се. Повтарях го отново и отново, за да разбере и да престане да ме наранява.

Кимнах.

— После?

— Той… пусна ме. — Скот подсмръкна. — Господи, просто ме остави да си вървя. Бях свободен. Изоставих я.

Горях от нетърпение да го подтикна да ми разкаже още, но се насилих да запазя спокойствие.

— Развърза ли те? Как разбра накъде да тръгнеш?

— Не. — Скот се намръщи. — Повървя с мен известно време. Струва ми се, няколко минути. Прекосихме някаква река, след това пресякохме една пътека. Не спря да ми говори. Обясняваше ми, че ще се погрижи за всичко, че съм взел правилното решение. Дори ми каза, че ако искам, мога да се върна. Тогава спряхме и той ме насочи към дърветата. Каза ми в каква посока да поема.

Прекосихме някаква река, след това пресякохме една пътека.

Единственото ми желание бе да се втурна надолу с всички сили. Екипите се бяха насочили в грешна посока. Реката бе на север в горната част на „п“-то. А лагерът на убиеца бе на няколко минути оттам.

Той ме погледна, без да крие отчаянието си.

— И аз… избягах.

Усмихнах му се немощно, след това пристъпих към него и поставих ръка на рамото му.

— Благодаря ти — въздъхнах аз. — Направи всичко, което беше по силите ти. Следващия път, когато се кача тук, ще бъде, за да ти кажа, че сме открили Джоуди и сме пипнали мъжа, който ти е причинил цялата тази болка.

Той отново се разплака. Но поне кимна.

Стиснах го отново за рамото, след това станах и прекрачих към вратата. Отворих я и се обърнах назад. От коридора нахлу светлина, но не стигна до леглото.

— Полицай.

В този момент ми се стори напълно спокоен, въпреки че плачеше.

— Каквото и да се случи… благодаря ви.

— Скоро ще се върна, Скот.

Излязох в коридора и затворих тихо вратата. В следващия миг хукнах.