Кен Фолет
Прагът на вечността (17)

16.

Майката на Димка, Аня, искаше да се запознае с Нина. Това го изненада. Връзката му с Нина беше вълнуваща и той спеше с нея при всеки сгоден случай, но какво общо имаше това с майка му?

Каза й го, а тя отговори раздразнено.

— Ти беше най-умното момче в училище, но понякога си такъв глупак. Слушай. В края на всяка седмица, когато не си някъде с Хрушчов, ти си с тази жена. Очевидно, тя е важна. Срещаш се с нея от три месеца. Разбира се, че майка ти иска да знае каква е! Как е възможно изобщо да питаш?

Димка предполагаше, че тя има право. Нина не беше просто някое момиче, с което излиза, не беше и приятелка. Тя беше негова любовница. Беше станала част от живота му.

Той обичаше майка си, но не я слушаше за всичко: тя не одобряваше мотоциклета, джинсите и Валентин. Но Димка би направил всичко разумно да й угоди, затова покани Нина у дома.

Първоначално тя отказа.

— Няма да се подлагам на оглед от семейството ти, все едно се каниш да купуваш кола втора ръка — възпротиви се тя. — Кажи на майка си, че не искам да се омъжвам. Тя скоро ще престане да се интересува от мен.

— Не е семейството ми, само тя е — отговори Димка. — Баща ми почина, а сестра ми е в Куба. Впрочем, какво имаш против брака?

— Ти какво, да не ми предлагаш?

Димка се смути. Нина беше вълнуваща и сексапилна, а той никога не се беше ангажирал толкова с жена, но не беше и помислял за женитба. Искаше ли да прекара остатъка от живота си с нея?

Избегна въпроса.

— Само се мъча да те разбера.

— Опитах брака и не ми хареса. Доволен ли си?

Тя по принцип си спореше. Димка нямаше нищо против. То беше част от нещата, заради които Нина беше толкова вълнуваща.

— Предпочиташ да не си обвързана.

— Очевидно.

— И какво му е толкова хубавото?

— Не ми се налага да угаждам на някой мъж, затова мога да угаждам на себе си. А когато искам нещо друго, мога да се видя с теб.

— Прилягам отлично в това място.

Тя се подсмихна на двойственото значение.

— Именно.

Но се поумисли и каза:

— Ох, по дяволите, не искам да подхващам вражда с майка ти. Ще дойда.

В деня на срещата Димка беше нервен. Нина беше непредсказуема.

Когато се случеше нещо да я разочарова — счупена по небрежност чиния, истинска или въображаема обида, нотка на неодобрение в гласа на Димка — тя се превръщаше във фурия като московския северен вятър през януари. Димка се надяваше да се разберат с майка му.

Нина не беше идвала в Правителствения дом. Впечатли се от преддверието, което беше с размерите на малка бална зала. Апартаментът не беше голям, но в сравнение с повечето московски жилища беше луксозно обзаведен с дебели килими, скъпи тапети и радиограма — шкаф от орехово дърво с грамофон и радио. Такива бяха привилегиите на висшите офицери от КГБ като бащата на Димка.

Аня беше приготвила щедро закуски, които московчани предпочитаха пред официалната вечеря: пушена скумрия и твърдо сварени яйца с червен пипер върху филийки бял хляб; малки сандвичи от ръжен хляб с краставички и домати; и нейния pièce de résistance, блюдо „платноходки“ — овални препечени филийки с кашкавалени триъгълници на клечки за зъби като мачти.

Аня беше с нова рокля и се беше гримирала леко. Малко беше наддала на тегло след смъртта на съпруга си и това й отиваше. Димка имаше усещането, че майка му е по-щастлива след смъртта на баща му. Може би Нина имаше право за брака.

Първото, което Аня й каза, беше:

— Моят Димка е на двадесет и три години, а сега за пръв път води момиче у дома.

Щеше му се да не й беше казвала това. Изкарваше го начинаещ. Той беше такъв и Нина го беше разбрала отдавна, но все пак не искаше да й се напомня. Пък и той се учеше бързо. Нина казваше, че е добър любовник — по-добър от съпруга й — без да влиза в подробности.

За негова изненада Нина надмина себе си, за да се държи добре с майка му, наричаше я почтително Аня Григорийевна, помагаше в кухнята, питаше я откъде е взела роклята.

Когато пийнаха малко водка, Аня се отпусна достатъчно, та да каже:

— Е, Нина, моят Димка казва, че не искаш да се омъжваш.

Димка простена.

— Мамо, това е прекалено лично!

— Аз съм като Вас, вече бях омъжена — отговори Нина, която явно нямаше нищо против въпроса.

— Но аз съм стара.

Аня беше на четиридесет и пет, което общо взето се смяташе твърде напреднала възраст за повторен брак. Приемаше се, че на тези години жените вече не изпитват желание, а на обратното се гледаше с погнуса. Една почтена вдовица, която се омъжваше повторно на средна възраст, проявяваше благоразумието да каже на всеки, че е „само за компания“.

— Не изглеждате стара, Аня Григорийевна. Можете да минете за по-голяма сестра на Димка.

Пълни глупости, но на Аня й хареса. Навярно жените винаги се радваха на ласкателствата, независимо дали беше вярно. Аня не възрази.

— Но пък съм твърде стара да раждам.

— И аз не мога да имам деца.

— О! — Аня беше потресена от това откритие. То преобърна всичките й фантазии. За миг забрави тактичността и направо попита — Защо не?

— По медицински причини.

— О.

Явно Аня би искала да научи нещо повече. Димка беше забелязал, че медицинските подробности бяха особено интересни за много жени. Но Нина млъкна, както правеше винаги, щом се заговореше за това.

На вратата се почука. Димка въздъхна — знаеше кой може да е. Отвори.

На прага стояха баба му и дядо му, които живееха в същата сграда.

— А, Димка, та ти си бил тук! — възкликна с престорена изненада дядо му, Григорий Пешков. Беше в униформа. Вече беше на седемдесет и четири, но не се пенсионираше. По мнението на Димка старците, които не знаят кога да си тръгнат, бяха голям проблем в Съветския съюз.

Баба му Катерина си беше направила косата.

— Донесохме ви хайвер — обясни тя. Очевидно не беше обичайното наминаване, както се преструваха. Научили бяха, че Нина гостува, и идваха да я проверят. Семейството я оглеждаше, тъкмо както тя се боеше.

Димка ги запозна. Баба разцелува Нина, а дядо задържа ръката й по-дълго от необходимото. За облекчение на Димка, Нина продължаваше да се държи очарователно. Наричаше дядо „другарю генерал“. Начаса разбра, че той е податлив на привлекателността на момичетата и за негово задоволство започна да флиртува, като в същото време току поглеждаше баба, все едно искаше да й каже: Ние с тебе знаем какви са мъжете.

Дядо я разпита за работата й. Нина каза, че наскоро са я повишили и сега ръководи издателството и организира отпечатването на многобройните бюлетини на стоманения тръст. Баба се поинтересува от семейството й. Нина обясни, че не ги вижда често, понеже всички живеят в родния й град Перм, на цяло денонощие път с влака.

Димка беше доволен, че всички се разбират толкова добре, ала в същото време имаше неловкото усещане, че не може да контролира онова, което се случва тук. Все едно беше в кораб, който плава през спокойни води в неизвестна посока — за момента всичко беше наред, но какво предстоеше?

Телефонът иззвъня и Димка отговори. Вечер винаги той вдигаше — обикновено го търсеха от Кремъл.

— Току-що получих вести от резидентурата на КГБ във Вашингтон — обяви гласът на Наталия Смотрова.

На Димка му беше неудобно да разговаря с нея в присъствието на Нина. Каза си да не става глупав — дори не беше докоснал Наталия. Но си го беше мислил. Все пак един мъж не биваше да изпитва вина за мислите си, нали така?

— Какво е станало? — попита той.

— Президентът Кенеди е запазил телевизионно време за тази вечер и ще направи обръщение към американския народ.

Както обикновено, Наталия разполагаше с последните новини.

— Защо?

— Не знаят.

Димка веднага се замисли за Куба. Повечето от неговите ракети вече бяха там заедно с прилежащите ядрени бойни глави. Пристигнали бяха тонове спомагателна техника и хиляди военни. До няколко дни оръжията щяха да са готови за изстрелване. Мисията беше почти завършена.

Но до американските междинни избори оставаха две седмици. Димка обмисляше да отпътува за Куба — имаше редовни полети от Прага до Хавана — за да се погрижи похлупакът да остане затворен за още няколко дни. Жизненоважно беше тайната да се опази още малко.

Молеше се изненадващата поява на Кенеди по телевизията да е за нещо друго: Берлин например, или пък Виетнам.

— Кога е предаването? — попита той Наталия.

— Седем вечерта източно време.

Значи два през нощта в Москва.

— Ще му се обадя веднага — каза той. — Благодаря ти.

Прекъсна и набра номера на резиденцията на Хрушчов.

Отговори Иван Тепер, началник на домакинството, нещо като иконом.

— Здравейте, Иване. Той там ли е?

— Ще си ляга.

— Кажете му да се обува. Кенеди ще говори по телевизията в два през нощта наше време.

— Един момент, той е тук.

Димка чу приглушения им разговор, после гласа на Хрушчов:

— Намерили са Вашите ракети!

Сърцето на Димка се сви. Интуицията на Хрушчов обикновено не грешеше. Тайната беше разкрита и вината беше на Димка.

— Добър вечер, другарю генерален секретар — каза той и четиримата в стаята се умълчаха. — Още не знаем за какво ще говори Кенеди.

— За ракетите, няма за какво друго. Свикайте извънредна среща на Президиума.

— Кога?

— След един час.

— Разбрано.

Хрушчов затвори.

Димка се обади в дома на секретарката си.

— Здравейте, Вера. Спешен Президиум в десет тази вечер. Той е на път за Кремъл.

— Започвам да се обаждам — отговори Вера.

— Имате ли номерата им у дома?

— Да.

— Много ясно, че ги имате. Благодаря Ви. След няколко минути ще съм в кабинета — каза Димка и затвори.

Всички го гледаха. Чули го бяха да казва: Добър вечер, другарю генерален секретар. Дядо видимо се гордееше, баба и мама бяха угрижени, а очите на Нина блестяха от вълнение.

— Трябва да ида на работа — ненужно обясни Димка.

— За какво е тревогата? — попита дядо.

— Още не знаем.

Дядо го потупа по рамото и взе да сантименталничи.

— Когато отговорността е у хора като тебе и сина ми Володя, знам, че Революцията е в безопасност.

Димка се изкушаваше да му отговори, че му се ще и той да е толкова сигурен. Вместо това каза:

— Дядо, ще повикаш ли военна кола да откара Нина у дома?

— Разбира се.

— Съжалявам, че развалям празненството…

— Не се тревожи. Работата ти е по-важна. Върви, върви — успокои го Дядо.

Димка се облече, целуна Нина и излезе.

Докато слизаше с асансьора, той отчаяно се питаше дали някак не е дал тайната за кубинските ракети въпреки всичките си усилия. Ръководеше цялата операция със здрави мерки за сигурност. Беше жестоко ефикасен. Държеше се тиранично, наказваше грешките сурово, унижаваше глупаците, съсипваше кариерите на хора, които не следваха педантично заповедите. Какво повече можеше да стори?

Навън течеше вечерна репетиция за военния парад за годишнината от революцията след две седмици. Безкрайна колона танкове, оръдия и войници бучеше край брега на река Москва. „Каква полза от това, ако започне ядрена война“, мислеше си Димка. Американците не знаеха, но всъщност Съветският съюз разполагаше с малко ядрени оръжия, много по-малко от тези на САЩ. Съветите можеха да навредят на американците, да, но американците можеха да изтрият Съветите от лицето на земята.

Понеже пътят беше блокиран от процесията, а Кремъл беше на по-малко от километър и половина, Димка остави мотоциклета вкъщи и тръгна пеш.

Кремъл беше триъгълна крепост на северната страна на реката. Вътре имаше няколко двореца, сега превърнати в правителствени сгради. Димка отиде в стария Сенатски дворец, жълта сграда с бели колони, и се качи с асансьора на третия етаж. Тръгна по червения килим по коридора с високи тавани към кабинета на Хрушчов. Генералният секретар още не беше дошъл. Димка отиде две врати по-нататък в залата на Президиума. За щастие, беше чисто и подредено.

Президиумът на Централния комитет на КПСС беше на практика управляващият орган на Съветския съюз. Хрушчов беше негов председател. Тук се намираше властта. Какво щеше да направи Хрушчов?

Димка пристигна пръв, но скоро започнаха да се появяват членовете на Президиума и техните помощници. Никой не знаеше какво ще говори Кенеди. Евгений Филипов се появи с началника си, министъра на отбраната Родион Малиновски.

— Каква издънка — рече Филипов, неспособен да прикрие злорадството си. Димка не му обърна внимание.

Наталия дойде с външния министър, чернокосия и елегантен Андрей Громико. Преценила беше, че късният час позволява небрежно облекло и изглеждаше сладко с тесни американски джинси и свободен вълнен пуловер с голяма яка.

— Благодаря ти за предупреждението — прошепна Димка. — Наистина го оценявам.

Тя докосна ръката му.

— На твоя страна съм. Знаеш го.

Хрушчов дойде и откри срещата с думите:

— Вярвам, че телевизионното обръщение на Кенеди ще бъде за Куба.

Димка седеше до стената зад Хрушчов, готов да изпълнява поръчки.

На вожда можеше да потрябва папка, вестник или доклад; можеше да поиска чай, бира или сандвич. С Димка седяха още двама сътрудници на Хрушчов. Никой не знаеше отговорите на важните въпроси. Открили ли бяха американците ракетите? И ако беше така, то кой беше издал тайната? Бъдещето на света висеше на косъм, но Димка, донякъде за свой срам, също толкова се тревожеше за собственото си бъдеще.

Нетърпението го подлудяваше. Кенеди щеше да говори след четири часа. Дали Президиумът щеше да научи съдържанието на речта дотогава? За какво беше КГБ?

Министърът на отбраната Малиновски изглеждаше като застаряваща филмова звезда с правилните си черти и гъстата посребрена коса. Той твърдеше, че САЩ няма да нападнат Куба. Военното разузнаване имаше свои хора във Флорида. Там наистина се трупаха войски, но броят им в никакъв случай не беше достатъчен за инвазия, твърдеше той.

— Някакъв номер от предизборната кампания е — рече министърът. Според Димка той звучеше прекалено самоуверено.

Хрушчов също беше скептичен. Може и да беше вярно, че Кенеди не желае война с Куба, но свободен ли беше да действа по своя воля? Хрушчов вярваше, че американският президент е поне отчасти под контрола на Пентагона и на капиталисти и империалисти като фамилията Рокфелер.

— Трябва да разполагаме с резервен план, в случай че американците наистина нападнат — каза той. — Нашите войски трябва да са готови за всякаква ситуация.

Нареди десетминутна почивка, за да могат участниците да обмислят възможностите.

Димка беше ужасен от бързината, с която Президиумът започна да обсъжда войната. Планът съвсем не беше такъв! Когато Хрушчов реши да прати ракетите в Куба, намерението му не беше да предизвиква война. „Как стигнахме от там до тук“, питаше се отчаяно Димка.

Видя как Филипов и още неколцина са се скупчили в заплашителна групичка. Филипов пишеше нещо. Когато се събраха отново, Малиновски прочете проект на заповед до съветския командир в Куба, генерал Иса Плиев, с която му се позволяваше да използва „всички налични средства“ да защити Куба.

Димка искаше да каже: Да не сте се побъркали?

Хрушчов мислеше по същия начин.

— Така бихме дали на Плиев властта да започне ядрена война! — гневно каза той.

За облекчение на Димка, Анастас Микоян подкрепи Хрушчов. Вечният миротворец Микоян приличаше на адвокат в някой затънтен градец със спретнатия си мустак и оредялата коса. Но той беше човекът, който можеше да разубеди Хрушчов от изпълнението на най-неразумните му замисли. Сега той се противопостави на Малиновски. Микоян имаше допълнителен авторитет, понеже беше ходил в Куба малко след тамошната революция.

— А какво ще стане, ако предадем контрола над ракетите на Кастро? — попита Хрушчов.

Димка беше чувал началството да говори безумия, особено при хипотетични спорове, но тези думи бяха безотговорни дори по неговите стандарти. Какво си въобразяваше?

— Позволете да не се съглася — меко каза Микоян. — Американците знаят, че ние не искаме ядрена война, и докато ние контролираме оръжията, ще опитат да разрешат проблема чрез дипломация. Но на Кастро няма да имат вяра. Ако знаят, че неговият пръст е на спусъка, може да опитат да унищожат всички ракети в Куба с един масиран първи удар.

Хрушчов прие това, но не беше готов напълно да отпише ядрените оръжия.

— Това би означавало, че американците могат да си върнат Куба! — раздразнително отговори той.

В този момент заговори Алексей Косигин. Той беше най-близкият съюзник на Хрушчов, макар и с десет години по-млад. Рядката му коса беше оставила сив перчем на темето като нос на кораб. Лицето му беше червено като на пияч, но Димка го смяташе за най-умния човек в Кремъл.

— Не би трябвало да мислим кога да ползваме ядрени оръжия — каза Косигин. — Стигнем ли дотам, значи сме се провалили катастрофално. Въпросът, който трябва да обсъдим, е следният: какви ходове можем да направим днес, за да гарантираме, че ситуацията няма да се влоши до ядрена война.

„Слава Богу“, рече си Димка, „най-сетне някой заговори разумно.“

— Предлагам — продължи Косигин — генерал Плиев да бъде овластен да защитава Куба с всички средства, освен с ядрени оръжия.

Малиновски имаше съмнения — боеше се, че американското разузнаване някак може да научи за тази заповед, но въпреки неговите резерви за голямо облекчение на Димка предложението се прие и съобщението беше изпратено. Опасността от ядрена катастрофа все още съществуваше, но поне Президиумът се съсредоточи върху това да избегне войната, а не да я води.

Не след дълго, Вера Плетнер надзърна в залата и кимна на Димка. Той се измъкна навън. В просторния коридор тя му подаде шест листа и тихо обясни:

— Това е речта на Кенеди.

Слава Богу! Димка си погледна часовника. Беше един и петнадесет, час и четиридесет и пет минути преди излизането на американския президент по телевизията.

— Как се сдобихме с това?

— Американското правителство любезно предостави на нашето посолство във Вашингтон копия, а във Външно министерство бързо преведоха речта.

Димка остана прав в коридора, сам с Вера, и започна бързо да чете.

„Правителството, както бе обещано, провеждаше най-подробно наблюдение на съветското военно струпване на остров Куба.“

Кенеди нарича Куба остров, забеляза Димка, все едно тя не е отделна държава.

„През изминалата седмица неоспоримо беше доказан фактът, че се подготвят редица площадки за офанзивни ракети на този несвободен остров.“

Доказан, учуди се Димка, как така доказан?

„Предназначението на тези бази не може да е друго, освен да дава възможността за нанасяне на ядрен удар в Западното полукълбо.“

Димка продължи да чете, но за негов гняв Кенеди не казваше как се е добрал до тази информация — дали от предатели или шпиони в Съветския съюз или Куба, или по някакъв друг начин. Все още не знаеше дали тази криза е по негова вина.

Кенеди се възползва от съветската потайност, която нарече измама. Справедливо, рече си Димка; в неговото положение и Хрушчов би отправил същото обвинение. Но какво щеше да направи американският президент? Димка пропусна няколко страници, докато стигна до важния параграф.

„Първо, за да се спре това офанзивно струпване, е започната строга карантина на цялата офанзивна военна техника, която пътува към Куба.“

„А“, каза си Димка, „блокада“. Блокадата беше в разрез с международното право, затова Кенеди я наричаше карантина, все едно се бори с някаква чума.

„Всички кораби от всички класове, които плават към Куба от коя да е държава или пристанище, ще бъдат връщани, ако пренасят товар нападателни оръжия.“

Димка веднага разбра, че това е само подготовка. Карантината нямаше да е от значение: повечето ракети вече бяха на място и бяха почти готови за изстрелване — и Кенеди със сигурност го знаеше, ако неговото разузнаване беше толкова добро, колкото изглеждаше. Блокадата беше символична.

Имаше и заплаха.

„Политиката на държавата ще е да смята всяка ядрена ракета, изстреляна от Куба срещу коя да е държава в Западното полукълбо, за нападение на Съветския съюз над Съединените щати, което изисква пълен ответен удар срещу Съветския съюз.“

Димка имаше чувството, че в стомаха му се е спуснало нещо студено и тежко. Заплахата беше ужасна. Кенеди нямаше да се главоболи да проверява дали ракетата е изстреляна от кубинците, или от Червената армия; за него беше все едно. Нито пък щеше да го е грижа за мишената. Ако удареха Чили, щеше да е същото като да ударят Ню Йорк.

Когато се изстреляше някоя от ракетите на Димка, САЩ щяха да превърнат Съветския съюз в радиоактивна пустиня.

Димка видя в мислите си познатата на всички картина — гъбата на атомната бомба, която в неговото въображение се издигаше над центъра на Москва; Кремъл, домът му и всички познати сгради лежаха в руини, а овъглени трупове плаваха като зловещ отпадък по отровените води на Москва река.

Друго изречение привлече погледа му.

„Трудно е да се уредят и дори да се обсъждат тези проблеми в атмосфера на сплашване.“

Лицемерието на американците остави Димка без дъх. Какво беше операция „Мангуста“, ако не сплашване?

Тъкмо „Мангуста“ убеди неохотния Президиум да прати ракетите. Димка започваше да подозира, че в международната политика агресивността е саморазрушителна.

Прочете достатъчно. Върна се в залата на Президиума, отиде бързо при Хрушчов и му подаде листовете.

— Телевизионното обръщение на Кенеди — каза той достатъчно високо, та да го чуят всички. — Копие, предоставено предварително от САЩ.

Хрушчов грабна листовете и започна да чете. Залата утихна. Нямаше смисъл да говорят, преди да разберат съдържанието на документа.

Хрушчов четеше бавно официалния абстрактен език. От време на време сумтеше презрително или пръхтеше изненадано. Докато напредваше в страниците, Димка усети, че настроението му се изменя от тревожност в облекчение.

След няколко минути той остави последната страница. Не казваше нищо, мислеше. Най-сетне вдигна поглед. Докато оглеждаше колегите си около масата, по грубоватото му селско лице се разля усмивка.

— Другари, спасихме Куба!

* * *

Както обикновено, Джаки разпитваше Джордж за любовния му живот.

— Излизаш ли с някоя?

— Току-що скъсах с Норин.

— Току-що ли? Че това беше преди шест месеца.

— О… май да.

Джаки беше сготвила пържено пиле с бамя и панирани царевични крокети, които наричаше кученца. Това беше любимото му блюдо като момче. Днес, на двадесет и седем, предпочиташе говеждо алангле със салата или паста с миден сос. Освен това обикновено вечеряше в осем, а не в шест. Но продължаваше да се тъпче и не казваше на майка си нищо от това. Предпочиташе да не разваля удоволствието, което й доставяше това, че го храни.

Джаки седеше срещу него на кухненската маса, както винаги.

— Как е Мария Самърс? Толкова е мила.

Джордж се помъчи да не се свие. Загубил беше Мария заради друг мъж.

— Мария има сериозен приятел.

— О? Кой е той?

— Не знам.

Джаки издаде някакъв звук на раздразнение.

— Не попита ли?

— Попитах, естествено. Не поиска да ми каже.

— Защо не?

Джордж сви рамене.

— Значи е женен — убедено рече майка му.

— Мамо, не е възможно да знаеш това — възрази Джордж, но имаше страшното подозрение, че може и да е права.

— Обикновено момичетата се хвалят с мъжа, с когото излизат. Мълчат ли, значи се срамуват.

— Може да има друга причина.

— Например?

Джордж не можа да измисли в момента друга причина.

— Може да е някой, с когото работи — продължи Джаки. — Искрено се надявам дядо й, проповедникът, да не разбере.

Джордж се досети за друга възможност.

— Може да е бял.

— Женен и бял, обзалагам се. Как изглежда началникът на пресслужбата, Пиер Селинджър?

— Дружелюбен човек, на тридесетина години, с хубави френски дрехи, малко пълен. Женен е и чувам, че има нещо със секретарката си, та не съм сигурен, че има време за още една приятелка.

— Може, ако е французин.

Джордж се усмихна.

— Ти срещала ли си някога французин?

— Не, но те имат репутация.

— А на негрите репутацията им е, че са мързеливи.

— Прав си, не трябва да говоря така. Хората са отделни личности.

— Винаги така си ме учила.

Джордж не мислеше единствено за разговора. Новината за ракетите в Куба се пазеше в тайна от американския народ вече цяла седмица, но Предстоеше да се разкрие. През тази седмица в тесния кръг хора, които бяха наясно, се водеха усилени спорове, но се реши малко. Като се върна назад, Джордж осъзна, че когато за пръв път научи за ракетите, малко подцени това. Мислеше главно за предстоящите междинни избори и отражението им върху кампанията за гражданските права. За миг даже искаше Америка да нанесе ответен удар. Едва по-късно схвана истината: че гражданските права вече няма да са важни и няма да има повече избори, ако избухне ядрена война.

Джаки смени темата:

— Главният готвач в работата ми има прекрасна дъщеря.

— Така ли?

— Синди Бел.

— Синди от какво е съкратено, от Синдърела ли?

— От Лусинда. Тази година завърши Джорджтаунския университет.

„Джорджтаун“ беше квартал на Вашингтон, но малцина от чернокожото мнозинство в града учеха в престижния университет.

— Бяла ли е?

— Не.

— Тогава трябва да е умна.

— Много.

— Католичка? — Джорджтаунският университет беше йезуитско учебно заведение.

— Нищо им няма на католиците — рече Джаки малко предизвикателно. Тя самата посещаваше Евангелистката църква Ветил, но беше широко скроена. — И католиците вярват в Бог.

— Но католиците не вярват в противозачатъчните средства.

— Не съм убедена, че и аз вярвам.

— Какво? Не говориш сериозно.

— Ако бях използвала противозачатъчни, нямаше да имам теб.

— Но ти не искаш да откажеш на другите жени правото да избират.

— Ох, не ставай свадлив. Не искам да забраня противозачатъчните — тя му се усмихна с обич. — Просто се радвам, че когато бях на шестнадесет, бях невежа и неразумна.

Джаки стана.

— Ще сложа кафе — на вратата се звънна. — Ще видиш ли кой е?

Джордж отвори предната врата на хубаво чернокожо момиче малко над двадесетгодишно, облечено в тесни панталони с дължина седем осми и свободен пуловер. Момичето се изненада да го види.

— О, извинете. Мислех, че това е домът на госпожа Джейкс.

— Така е. Аз съм на гости.

— Баща ми ме помоли пътем да оставя това — тя му подаде книга със заглавие Корабът на глупците. Чувал беше заглавието и преди: книгата беше бестселър. — Предполагам, че татко я е заел от госпожа Джейкс.

— Благодаря — рече Джордж, взе книгата и любезно додаде — Няма ли да влезете?

Тя се поколеба.

Джаки застана на кухненската врата. Оттам можеше да види кой е отпред — къщата не беше голяма.

— Здравей, Синди. Тъкмо говорех за теб. Влез, сварила съм прясно кафе.

— Наистина мирише хубаво — отговори Синди и пристъпи вътре.

— Може ли да пием кафето в салона, мамо? — попита Джордж. — Почти е време за обръщението на президента.

— Не искаш да гледаш телевизия, нали? Седни и си поговори със Синди.

Джордж отвори вратата на салончето и попита Синди:

— Имате ли нещо против да гледаме президента? Ще каже нещо важно.

— Откъде знаете?

— Помагах за написването на речта.

— Тогава трябва да гледам.

Влязоха. Дядото на Джордж, Лев Пешков, беше купил и обзавел тази къща за Джаки и Джордж през 1949. След това Джаки гордо отказваше да вземе каквото и да е от Лев, освен таксите за училището и колежа на Джордж. Със скромната си заплата тя не можеше да си позволи да сменя обзавеждането, затова салонът се беше променил малко през изминалите тринадесет години. Джордж го харесваше така: тапицерия с ресни, ориенталски килим, бюфет за порцелана. Беше старомодно, но уютно.

Главната новост беше телевизорът РСА Виктор. Джордж го включи и зачакаха зеленият екран да загрее.

Синди каза:

— Майка Ви работи в Университетския дамски клуб с татко, нали така?

— Точно така.

— Следователно не е било нужно аз да оставям книгата. Можеше да й я върне утре, на работа.

— Да.

— Нагласили са го.

— Знам.

Синди се закиска.

— О, добре де, какво толкова.

Джордж я хареса заради това.

Джаки влезе с поднос. Докато налее кафето, президентът Кенеди вече се беше появил на черно-белия екран и казваше: „Добър вечер, съграждани“. Седеше зад бюро. Пред него имаше малка катедра с два микрофона. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и тясна вратовръзка. Джордж знаеше, че сенките от страшното напрежение по лицето му са прикрити с телевизионния грим.

Когато каза, че Куба е в състояние да нанесе ядрен удар в Западното полукълбо, Джаки пое дълбоко дъх, а Синди възкликна:

— О, Боже мой!

Четеше от листовете на катедрата с плосък бостънски акцент, „твърда“ информация ставаше „твъъда“, а „рапорт“ — „рапоът“. Говореше безизразно, почти скучно, но думите му бяха наелектризиращи.

— Накратко, всяка от тези ракети може да удари Вашингтон, окръг Колумбия…

Джаки тихичко изпищя.

— … Панамския канал, Кейп Канаверал, Мексико сити…

— Какво ще правим? — попита Синди.

— Почакайте — отвърна Джордж. — Ще видите.

— Как е станало възможно това? — учуди се Джаки.

— Съветите са коварни — каза Джордж.

Кенеди продължи.

— Ние нямаме желание да господстваме над никоя страна или да я превземаме, или да налагаме нашата система на други народи.

В този момент за Джаки би било обичайно да направи презрителна забележка за нападението в Залива на свинете, но сега тя стоеше над отбелязването на политически точки.

Камерата приближи, когато Кенеди каза:

— За да се спре това офанзивно струпване, е започната строга карантина на цялата офанзивна военна техника, която пътува към Куба.

— Каква полза? — обади се Джаки. — Ракетите вече са там — сам го каза току-що!

Бавно и подчертано президентът каза:

— Политиката на държавата ще е да смята всяка ядрена ракета, изстреляна от Куба срещу коя да е държава в Западното полукълбо, за нападение на Съветския съюз над Съединените щати, което изисква пълен ответен удар срещу Съветския съюз.

— О, Боже мой — повтори Синди. — Значи ако Куба изстреля една ракета, това означава тотална ядрена война.

— Точно така — отговори Джордж, който беше присъствал на срещите, на които беше съставена тази реч.

Когато президентът каза: „Благодаря и лека нощ“, Джаки изключи телевизора и нападна Джордж.

— Какво ще стане с нас?

Той копнееше да я успокои, да я накара да се почувства в безопасност, но не можеше.

— Не знам, мамо.

— Карантината няма никакво значение за нищо, това го разбирам дори аз — каза Синди.

— Тя е просто подготовка.

— И какво следва?

— Не знаем.

— Джордж, кажи ми истината веднага — настоя Джаки. — Ще има ли война?

Джордж се поколеба. Ядрени оръжия се товареха на самолети и се разместваха из страната, за да има гаранция, че поне някое ще оцелее след един съветски първи удар. Планът за нахлуване в Куба беше поправен, а Държавният департамент пресяваше кандидатите да оглавят проамериканското правителство, което да управлява страната после. Стратегическото въздушно командване беше променило статуса си на ОТПОЛ 3 — Отбранително положение 3 с готовност да започне ядрена атака след петнадесет минути.

С натежало сърце, Джордж каза:

— Да, мамо, мисля, че ще има война.

* * *

В крайна сметка Президиумът нареди всички съветски кораби, натоварени с ракети, които още плаваха към Куба, да обърнат и да се отправят към дома.

Хрушчов смяташе, че така губи малко, а Димка беше съгласен с него. Куба вече имаше ядрени ракети; надали имаше значение колко са. Съветският съюз щеше да избегне конфронтацията в открито море и да твърди, че в настоящата криза е миротворческата сила — и да си запази ядрената база на деветдесет мили от САЩ.

Всички знаеха, че това не е краят. Двете свръхсили още не се бяха обърнали към основния въпрос — какво да се прави с ядрените оръжия, които вече бяха в Куба. За Кенеди всички възможности оставаха открити, а доколкото Димка схващаше, повечето водеха до война.

Хрушчов реши да не се прибира у дома тази нощ. Беше твърде опасно да се отдалечава дори на няколко минути с колата: ако войната започнеше, той трябваше да е тук, готов да взема мигновени решения.

До неговия грамаден кабинет имаше малка стая с удобен диван. Генералният секретар си легна там облечен. Повечето членове на Президиума взеха същото решение и водачите на втората по сила страна в света се оттеглиха в кабинетите си за неспокоен сън.

Димка имаше едно стайче по-нататък по коридора. В кабинета му нямаше диван — само корав стол, казионно бюро и шкаф за документи. Опитваше да измисли къде ще е най-малко неудобното място да положи глава, когато на вратата се почука и влезе Наталия. Донесе лек аромат, различен от всички съветски парфюми.

Димка осъзна, че тя е направила разумен избор с небрежното облекло: всички щяха да спят с дрехите.

— Харесва ми пуловерът ти.

— Нарича се Слопи Джо — тя използва английското название.

— Какво означава?

— Не знам, но ми харесва как звучи.

Той се засмя.

— Тъкмо се мъчех да измъдря къде да спя.

— И аз.

— От друга страна не съм сигурен, че ще мога да спя.

— Искаш да кажеш, със знанието, че може и да не се събудиш?

— Именно.

— И аз изпитвам същото.

Димка се замисли за миг. Дори да прекараше нощта в тревоги и буден, можеше поне да намери удобно място.

— Това е дворец и е празен — каза той. Подвоуми се и предложи: — Да го изследваме?

Не беше сигурен защо го каза. Подобно нещо би казал приятелят му Валентин, женкарят.

— Добре — съгласи се Наталия.

Димка си взе палтото, за да го ползва като одеяло.

Просторните спални и будоари на двореца бяха грозно разделени на кабинети за бюрократи и машинописки и бяха натъпкани с евтини чамови и пластмасови мебели. В няколко от по-големите стаи имаше тапицирани столове за най-важните хора, но нищо, на което да се спи. Димка взе да се замисля как да устрои легло на пода. После, в далечния край на крилото минаха по коридор, задръстен с кофи и парцали, и стигнаха до голяма зала, пълна с мебели.

Помещението беше неотоплено и дъхът им се превърна в бяла пара. Големите прозорци бяха замръзнали. Позлатените плафони и канделабри имаха отвори за свещи, всичките празни. Мъждивата светлина идеше от две голи крушки на изрисувания таван.

Складираните мебели сякаш бяха тук от времето на революцията. Имаше очукани маси с тънки крака, столове с гниеща брокатена тапицерия и резбовани библиотечни шкафове с празни етажерки.

Мебелите се разпадаха, понеже бяха твърде ancien régime, та да се ползват в кабинетите на комисарите, макар според Димка подобни неща да можеха да се продадат за цяло състояние на аукционите на запад.

Имаше и легло с балдахин.

Завесите бяха пълни с прах, но избелялата синя кувертюра изглеждаше невредима. В леглото даже имаше дюшек и възглавници…

— Е, ето едно легло — обяви Димка.

— Май ще се наложи да си го поделим.

Тази мисъл беше хрумнала и на Димка, но той я пропъди. Понякога във фантазиите му хубави момичета небрежно му предлагаха да споделят леглото си с него, но никога наистина.

Досега.

А той искаше ли? Не беше женен за Нина, ала несъмнено тя искаше вярност, както и той определено очакваше същото от нея. От друга страна, Нина не беше тук, а Наталия беше.

— Предлагаш да спим заедно? — глуповато попита той.

— Само за да се топлим. Мога да ти се доверя, нали?

— Разбира се — отговори Димка. „Всичко е наред“, рече си той.

Наталия отмести старата кувертюра. Вдигна се прах и тя се разкиха. Чаршафите отдолу бяха пожълтели с годините, но бяха непокътнати.

— Молците не обичат памук — отбеляза тя.

— Не знаех.

Наталия си събу обувките. Пъхна се между чаршафите както си беше с джинси и пуловер. Потрепери и каза:

— Хайде. Не се срамувай.

Димка я зави с палтото си. После си развърза обувките и ги събу. Беше странно, но вълнуващо. Наталия искаше да спи с него, но без секс.

Нина никога не би повярвала.

А той все някъде трябваше да спи.

Свали си и вратовръзката и легна. Чаршафите бяха ледени. Прегърна Наталия. Тя сложи глава на рамото му и се притисна в него. Заради дебелия й пуловер и неговото палто не усещаше очертанията на тялото й, но въпреки това той се възбуди. Дори да го беше усетила, тя не го показа.

След няколко минути спряха да треперят и им стана по-топло. Лицето на Димка беше заровено в косите й, чупливи, гъсти и с мирис на лимонов сапун. Ръцете му бяха върху гърба й, но не усещаше кожата й под грапавия пуловер. Чувстваше дъха й върху шията си. Ритъмът на дишането й се промени, стана равен и плитък. Димка я целуна по темето, но тя не отговори.

Не можеше да разбере Наталия. Също като него, тя беше само сътрудничка, при това с не повече от три-четири години по-възрастна, но караше дванадесетгодишен прекрасно запазен Мерцедес. Обикновено се обличаше в традиционните за Кремъл зле ушити дрехи, обаче носеше скъп вносен парфюм. Беше чаровна до степен да флиртува, а се прибираше и готвеше вечеря за съпруга си.

Примамила беше Димка в леглото, после беше заспала.

Той беше сигурен, че няма да заспи, прегърнал топло момиче.

Но заспа.

Когато се събуди, навън още беше тъмно.

— Колко е часът? — промърмори Наталия.

Все още лежеше в прегръдките му. Той проточи шия да погледне часовника си — китката му беше зад лявото й рамо.

— Шест и половина.

— И още сме живи.

— Американците не ни бомбардираха.

— Още не.

— По-добре да ставаме — каза Димка и тутакси съжали за думите си. Хрушчов още нямаше да е буден. А и да беше, на Димка не му се искаше преждевременно да слага край на този приятен момент. Беше удивен, но щастлив. Защо, по дяволите, предложи да стават?

Наталия не беше готова.

— След минутка.

Приятна му беше мисълта, че й харесва да я прегръща.

Тогава тя го целуна по шията.

Възможно най-леко докосване на устните й върху кожата му, все едно от старите завеси беше полетял молец и го беше докоснал с крилца; не си го беше представял.

Наталия го беше целунала.

Той погали косите й.

Тя наклони глава и го погледна. Устата й беше леко отворена, плътните й устни бяха малко разделени и тя се усмихваше леко, сякаш беше приятно изненадана. Той все още се колебаеше да я целуне.

После Наталия каза:

— Днес вероятно ще ни бомбардират и ще изчезнем.

Затова Димка я целуна.

В миг целувката стана пламенна. Тя ухапа устната му и вкара език в устата му. Той я положи на гръб и пъхна ръце под торбестия пуловер. Тя бързо разкопча сутиена си. Гърдите й бяха приятно малки и твърди, с големи зърна, които вече щръкваха под пръстите му. Когато Димка ги засмука, тя остана без дъх от удоволствие.

Опита да събуе джинсите й, но тя имаше друга идея. Бутна го по гръб и трескаво разкопча панталоните му. Димка се боеше, че ще свърши веднага — според Нина, това често се случвало на мъжете — но не стана така. Наталия извади члена му. Почна да го гали с две ръце, притисна го в лицето си, целуна го, после го пое с уста.

Когато усети, че всеки миг ще избухне, Димка опита да излезе, отблъсквайки главата й: Нина предпочиташе така. Но Наталия издаде някакъв звук на недоволство, после започна да трие и да смуче по-силно и той не можа да се овладее и се изпразни в устата й.

След малко го целуна. Димка усети вкуса на спермата си върху устните й. Не беше ли странно? Стори му се просто изпълнено с обич.

Наталия свали джинсите и бельото си и Димка разбра, че е негов ред да я задоволи. За щастие, Нина го беше научила на това.

Тук окосмението й беше къдраво и гъсто, като косите й. Димка зарови лице. Копнееше да й върне удоволствието, което тя му беше доставила. Наталия беше сложила ръце на главата му и леко го притискаше, за да покаже дали целувките му трябва да са по-леки или по-силни. Движеше хълбоците си нагоре-надолу, за да знае той къде да се съсредоточи. Тя беше едва втората жена, на която Димка го правеше, и той се наслаждаваше на вкуса и аромата й.

С Нина това беше само подготовка, но Наталия изненадващо скоро извика, първо притисна главата му по-силно, а после — сякаш удоволствието беше прекалено голямо — го отблъсна.

Полежаха един до друг, за да си поемат дъх. За Димка това беше съвършено ново преживяване и той умислено рече:

— Цялата работа със секса е много по-сложна, отколкото си мислех.

За негова изненада, Наталия се разсмя от сърце.

— Какво казах?

Тя се разсмя още по-силно и успя само да каже:

— Ох, Димка, обожавам те.

* * *

Таня видя, че Ла Исабела е град призрак. Някога оживено кубинско пристанище, градът беше тежко ударен от търговското ембарго на Айзенхауер. Намираше се на километри от всичко, обграден от солени блата и мангрови тресавища. По улиците вървяха мършави кози. В пристанището бяха закотвени няколко разнебитени рибарски лодки — и Александровск, съветски товарен кораб с водоизместимост 5 400 тона, натъпкан до фалшбордовете с ядрени бойни глави.

Корабът плаваше за Мариел. След като президентът Кенеди обяви блокадата, повечето съветски кораби се бяха върнали, но няколкото, които се намираха на часове от сушата, получиха заповед бързо да се насочат към най-близкото кубинско пристанище.

Таня и Пас наблюдаваха как корабът приближава дока под проливния дъжд. Противовъздушните оръдия на борда бяха скрити под намотани въжета.

Таня беше ужасена. Нямаше представа какво ще се случи. Всички усилия на брат й да опази тайната до американските междинни избори се бяха провалили, а неприятностите за Димка заради това бяха най-малката й грижа. Очевидно блокадата беше само първи изстрел. Сега Кенеди трябваше да изглежда силен. А със силен Кенеди и с кубинци, които бранят скъпоценната си dignidad, всичко беше възможно — от американска инвазия до световна ядрена катастрофа.

Таня и Пас бяха станали по-близки. Разказали си бяха за детството, за семейството, за предишни любовници. Често се докосваха. Често се смееха. Но се въздържаха от роман. Таня се изкушаваше, но успяваше да устои. Идеята да прави секс с мъж просто защото е толкова красив, й се струваше нередна. Харесваше Пас, независимо от неговата dignidad, но не го обичаше. Навремето беше целувала мъже, които не обича, особено като студентка, но не беше правила секс с тях. Спала беше само с един мъж и го обичаше или поне така мислеше тогава. Но с Пас можеше и да преспи, дори само за да я прегръща някой, докато бомбите падат.

Най-големият от пристанищните складове беше опожарен.

— Питам се как ли е станало това — каза Таня и посочи.

— ЦРУ го подпали. Тук имаме много терористични нападения — обясни Пас.

Таня се огледа. Постройките до кея бяха празни и се рушаха. Повечето къщи бяха едноетажни дървени бараки. Дъждът се лееше по черните пътища. Американците можеха да вдигнат във въздуха цялото това място, без да навредят някак на режима на Кастро.

— Защо? — попита Таня.

Пас сви рамене.

— Лесна мишена е, тук на края на полуострова. Идват от Флорида с моторници, промъкват се на брега, взривяват нещо, застрелват един-двама невинни и се връщат в Америка. — После добави на английски: — Шибани страхливци.

Таня се чудеше всички правителства ли са еднакви. Братята Кенеди говореха за свобода и демокрация, но пращаха отвъд морето въоръжени банди, които тероризираха кубинците. Съветските комунисти говореха за освобождение на пролетариата, докато хвърляха в затвора или убиваха всеки несъгласен. Бяха пратили Василий в Сибир заради протеста му. Имаше ли някъде в света честен режим?

— Да тръгваме — каза Таня. — Пътят до Хавана е дълъг, а аз трябва да кажа на Димка, че този кораб е пристигнал. — В Москва бяха решили, че Александровск е достатъчно близо, за да стигне до пристанище, но Димка държеше на потвърждение.

Качиха се в Буика на Пас и излязоха от града. От двете страни на пътя се издигаха високи захарни тръстики. В небето се виеха лешояди, които търсеха тлъсти плъхове из нивите. В далечината високият комин на захарна фабрика стърчеше в небето като ракета. Равнинната централна част на Куба беше набраздена от единични железопътни линии, по които караха тръстиката от полето във фабриките. Където земята беше необработена, беше главно тропическа джунгла, огнени дървета, джакаранди и високи кралски палми; или остри шубраци, където пасеше добитъкът. Грациозните бели чапли, които вървяха след кравите, бяха единственото елегантно нещо в еднообразния пейзаж.

В Куба основното превозно средство все още бяха каруците, но с приближаването към Хавана пътищата се напълниха с военни камиони и автобуси, които караха запасняците към базите им. Кастро беше обявил пълна бойна готовност. Народът беше на бойна нога. При минаването на Буика на Пас войниците махаха и викаха: „Patria o muerte! Родина или смърт! Cuba si, yanqui no!“

В покрайнините на столицата Таня забеляза, че се е появил нов плакат, който вече покриваше всяка стена. Прост, в черно и бяло, той изобразяваше ръка, стиснала автомат, и думите A LAS ARMAS — НА ОРЪЖИЕ. Кастро наистина разбира от пропаганда, прецени Таня; за разлика от кремълските старци, чиято представа за лозунг беше „Да приложим решенията на двадесетия партиен конгрес!“.

Таня беше написала и шифровала съобщението си по-рано и сега трябваше само да попълни точния час на приставането на Александровск. Отнесе съобщението в съветското посолство и го даде на свързочника от КГБ, когото познаваше добре.

Димка щеше да си отдъхне, ала Таня продължаваше да се бои. Наистина ли беше добра новина, че Куба е получила още един товар ядрени оръжия? Нямаше ли кубинците — и самата тя — да са в по-голяма безопасност без тях?

Когато излезе, Таня попита Пас:

— Имаш ли други задължения за днес?

— Работата ми е да съм във връзка с теб.

— Но в тази криза…

— В тази криза нищо не е по-важно от ясната връзка с нашите съветски съюзници.

— Тогава да се разходим заедно по „Малекон“.

Отидоха с колата до морския бряг. Пас паркира пред хотел „Насионал“. Войниците разполагаха противовъздушно оръдие пред прочутия хотел.

Таня и Пас слязоха от колата и тръгнаха по променадата. Северният вятър гневно биеше морето и вълните се разбиваха в каменната стена, а експлозиите от водни капки засипваха променадата като дъжд. Това беше обичано място за разходки, но днес имаше повече хора от обичайното и те не бяха в настроение за развлечения. Трупаха се на групички, понякога разговаряха, ала повечето мълчаха. Не флиртуваха, не се шегуваха, не се перчеха с най-хубавите си дрехи. Всички гледаха в една посока, на север, към Съединените щати. Наблюдаваха за yanquis.

Таня и Пас ги погледаха малко. Тя усещаше със сърцето си, че инвазията предстои. Разрушители щяха да разцепят вълните; подводниците щяха да излязат на повърхността само на няколко метра оттук, а сивите самолети със синьо-белите звезди щяха да се появят от облаците, натоварени с бомби, които да хвърлят върху кубинците и техните съветски приятели.

Най-сетне Таня хвана Пас за ръка. Той леко я стисна. Таня погледна в дълбоките му кафяви очи.

— Мисля, че ще умрем — спокойно рече тя.

— Да.

— Искаш ли преди това да преспиш с мен?

— Да.

— Да идем ли в апартамента ми?

— Да.

Върнаха се в колата и стигнаха до една тясна улица в стария квартал, близо до катедралата, където Таня държеше жилище на горния етаж на една колониална сграда.

Първият и единствен любовник на Таня беше Пьотр Илоян, преподавател в нейния университет. Той обожаваше младото й тяло, гледаше гърдите й, докосваше кожата й, целуваше косите й, все едно никога не беше виждал подобно чудо. Пас беше на възрастта на Пьотр, но Таня бързо установи, че любенето с него ще е различно. Неговото тяло беше център на вниманието. Той се съблече бавно, все едно я дразнеше, после остана гол пред нея, за да й даде време да огледа съвършената му кожа и извивките на мускулите му. Таня беше щастлива да седи на края на леглото и да му се възхищава. Явно той се вълнуваше от това да се показва, понеже пенисът му вече се беше уголемил и беше почти в ерекция. Таня нямаше търпение да го докосне.

Пьотр беше бавен и нежен любовник. Успяваше да я доведе до трескаво очакване, после мъчително да се отдръпне. Променяше позите по няколко пъти, полагаше я по гръб, после заставаше на колене зад нея, после я караше да го възседне. Пас не беше груб, а енергичен и Таня се остави на вълнението и удоволствието.

После тя свари яйца и кафе. Пас включи телевизора и двамата гледаха речта на Кастро, докато се хранеха.

Кастро седеше пред кубинското знаме, чиито широки синя и бяла ивици изглеждаха черна и бяла на екрана. Както винаги, беше в бойна униформа, а единственият знак за ранга му беше звездата на еполета. Таня никога не го беше виждала в цивилен костюм, нито пък в помпозните окичени с медали униформи, които бяха толкова любими на комунистическите вождове другаде.

Таня усети прилив на оптимизъм. Кастро не беше глупак. Знаеше, че не може да победи Съединените щати във война, дори и със Съветския съюз на своя страна. Със сигурност щеше да излезе с някакъв театрален жест на помирение, някаква инициатива, която да промени положението и да обезвреди тази бомба с часовников механизъм.

Гласът му беше висок и дрезгав, но той говореше със завладяваща страст. Рошавата брада му придаваше вид на месия, който вика в пустинята, макар очевидно да се намираше в телевизионно студио. Черните му вежди изразително шаваха по високото чело. Жестикулираше с едрите си ръце и понякога размахваше пръст като учител, за да възпре несъгласието; често стискаше юмрук. От време на време стисваше дръжките на стола, все едно се мъчеше да се удържи да не полети като ракета. Явно нямаше текст на речта, нямаше даже бележки. Лицето му показваше раздразнение, гордост, презрение, гняв — но никога съмнение. Кастро живееше в една вселена на увереност.

Точка по точка той атакува телевизионното обръщение на Кенеди, което беше излъчено на живо по радиото за Куба. Подигра се с апела на Кенеди към „несвободния народ на Куба“. Презрително каза: „Ние не сме суверенни по милостта на янките“.

Но не каза и дума за Съветския съюз и за ядрените оръжия.

Речта продължи деветдесет минути. Беше изпълнена в духа на Чърчиловия магнетизъм: храбрата малка Куба ще устои на нападателната Америка и никога няма да се предаде. Речта със сигурност рязко повдигна духа на кубинците. Но иначе не промени нищо. Таня остана горчиво разочарована и дори се уплаши повече. Кастро не направи и опит да предотврати войната.

В края той извика: „Родина или смърт, ние ще победим!“. После скокна от стола и се завтече вън от студиото, все едно нямаше и минута за губене, понеже беше тръгнал да спасява Куба.

Таня погледна Пас. Очите му блестяха от сълзи.

Целуна го, после пак се любиха на дивана пред трепкащия екран на телевизора. Този път беше по-бавно и по-приятно. Таня се отнасяше с Пас така, като някога Пьотр се отнасяше с нея. Не беше трудно да обожава тялото му, а това несъмнено му се харесваше. Стискаше мишците му, целуваше зърната на гърдите му, заравяше пръсти в косата му.

— Толкова си красив — шепнеше тя и смучеше меката част на ухото му.

После, както лежаха и пушеха пура, чуха шум навън. Таня отвори балконската врата. Докато Кастро говореше по телевизията, градът беше стихнал, но сега хората излизаха по тесните улици. Беше нощ и някои носеха свещи и факли. Журналистическите инстинкти на Таня оживяха.

— Трябва да изляза — каза тя на Пас. — Това ще е голяма история.

— Ще дойда с теб.

Облякоха се набързо и излязоха. Улиците бяха мокри, но дъждът беше престанал. Излизаха още и още хора. Цареше празнична атмосфера. Всички викаха радостно или крещяха лозунги. Мнозина пееха националния химн „Ла Баямеса“. В мелодията нямаше нищо латиноамериканско — звучеше повече като немска кръчмарска песен — но пеещите вярваха във всяка дума.

Живот в окови

е безчестен и недостоен.

Чуйте тръбния зов:

Бързо на оръжие, храбреци!

Докато Таня и Пас маршируваха с тълпите по уличките на стария град, Таня забеляза, че много от хората са се въоръжили. Поради липсата на оръжие носеха градински сечива, ножове мачете, кухненски ножове и касапски сатъри, все едно щяха да водят ръкопашен бой с американците на „Малекон“.

Спомни си, че един Боинг Б-52 Стратофортрес на американските ВВС носи около тридесет тона бомби.

„Бедни глупци“, горчиво размишляваше тя, „каква полза от вашите ножове срещу това?“