Кен Фолет
Прагът на вечността (9)

8.

За свой срам, Димка Дворкин беше девствен на двадесет и две години.

Докато следваше в университета, беше излизал с няколко момичета, но никоя от тях не го остави да стигне до края. Пък и той не беше сигурен, че би трябвало. Всъщност никой не му беше казвал, че сексът трябва да е част от дълга и изпълнена с любов връзка, но той някак го чувстваше тъкмо така. Никога не бе изпитвал трескаво желание да го направи бързо, като някои момчета. Сега обаче липсата на опит се превръщаше в неудобство.

Приятелят му Валентин беше пълна противоположност. Висок и самоуверен, той имаше черна коса, сини очи и тонове чар. Към края на първата им година в Московския университет беше преспал с повечето студентки от факултета по политически науки и с една от преподавателките. В началото на тяхното приятелство Димка го беше попитал:

— А какво правиш за… нали разбираш, за избягване на бременност?

— Това си е проблем на момичето, нали така? — безгрижно беше отговорил Валентин. — Ако стане най-лошото, не е толкова трудно да се направи аборт.

Като разговаря и с други, Димка установи, че много съветски момчета имат същото отношение. Мъжете не забременяваха, така че това не беше техен проблем. При това можеше да се направи аборт по препоръка през първите дванадесет седмици. Но Димка не можеше да се почувства удобно с отношението на Валентин, навярно защото сестра му се отнасяше така презрително към това.

Сексът беше основният интерес на Валентин, а учението идваше на второ място. С Димка беше обратното — затова сега Димка беше сътрудник в Кремъл, а Валентин работеше в градското управление на парковете.

Тъкмо чрез връзките си в управлението на парковете Валентин успя да уреди за тях двамата една седмица във ваканционния лагер за млади комунисти „В. И. Ленин“ през юли 1961.

Лагерът беше малко военен, с палатки в съвършено прави редици и вечерен час в десет и половина, но имаше плувен басейн, езеро с лодки и купища момичета. Една седмица в този лагер беше много желана привилегия.

Димка вярваше, че си е заслужил ваканцията. Виенската среща беше победа за Съветския съюз и той също беше допринесъл за това.

Всъщност Виенската среща започна зле за Хрушчов. Кенеди и неговата ослепителна съпруга бяха влезли в града с армада лимузини, от които се вееха десетки флагове с райета и звезди. Когато двамата водачи се срещнаха, телевизионните зрители в цял свят видяха, че Кенеди е доста по-висок, извисява се над Хрушчов и гледа над патрицианския си нос към плешивото теме на последния. Отлично скроените костюми и тесните вратовръзки на Кенеди караха Хрушчов да изглежда като селянин в неделните си дрехи. Америка беше спечелила състезанието по блясък, в което Съветският съюз не подозираше, че влиза.

Но щом разговорите започнаха, Хрушчов доминираше. Когато Кенеди опита да проведе дружеско обсъждане, като между двама разумни мъже, Хрушчов стана шумен и нападателен. Кенеди предположи, че не е логично Съветският съюз да насърчава комунизма в страните от Третия свят и после гневно да протестира срещу усилията на Америка да възпира комунизма в съветската сфера. Хрушчов презрително отговори, че разпространението на комунизма е историческа неизбежност и нищо, което двамата водачи правят, не може да застане на пътя му. Кенеди слабо разбираше марксистката философия и не знаеше какво да каже.

Стратегията, разработена от Димка и другите анализатори, победи. Когато Хрушчов се върна в Москва нареди разпространяването на десетки копия на протоколите от срещата, не само в Съветския блок, но и сред водачите на такива далечни страни като Камбоджа и Мексико. След това Кенеди запази мълчание и дори не отговори на заплахата на Хрушчов да превземе Западен Берлин. А Димка отиде на почивка.

В първия ден той си облече новите дрехи, карирана риза с къси ръкави и гащета, които майка му беше ушила от панталоните на износен син шевиотен костюм.

— Модерни ли са на запад такива гащета? — попита Валентин.

Димка се разсмя.

— Доколкото знам, не.

Докато Валентин се бръснеше, Димка отиде за провизии.

Когато излезе, със задоволство видя как една млада жена пали в съседство походната печка, каквато имаше във всяка палатка. Беше малко по-голяма от Димка; той предполагаше, че е на двадесет и седем. Имаше гъсти и къси червеникавокестеняви коси и привлекателни лунички. Изглеждаше притеснително модерна в оранжева блуза и тесни черни панталони до под коляното.

— Здравейте! — поздрави Димка с усмивка. Тя вдигна поглед към него. — Имате ли нужда от помощ с печката?

Тя запали газта с кибрит и влезе в палатката, без да отговори.

Е, с тази няма да загубя девствеността си, помисли Димка и продължи нататък.

Купи яйца и хляб от магазина до общата баня. Когато се върна, пред палатката имаше две момичета: онова, което заговори, и хубава стройна блондинка. Блондинката имаше същите черни панталони, но блузата й беше розова. Валентин им приказваше нещо и те се смееха.

Представи ги на Димка. Червенокосата се наричаше Нина. Тя не спомена по-раншната им среща, но изглеждаше все така резервирана. Русата беше Анна и явно тя беше по-отворената, усмихваше се и грациозно отмяташе коси назад.

Димка и Валентин бяха донесли един железен тиган, в който мислеха да готвят всичко, и Димка го напълни с вода, за да свари яйцата; момичетата обаче бяха по-добре екипирани и Нина взе яйцата, за да направи блини.

„Нещата се пораздвижват“, рече си Димка.

Докато се хранеха Димка разучаваше Нина. Тесният нос, малката уста и вирнатата брадичка й придаваха предпазлив вид, все едно непрестанно претегля нещата. Но беше пищна и когато Димка осъзна, че може да я види по бански, гърлото му пресъхна.

Валентин обяви:

— Двамата с Димка ще вземем лодка и ще гребем до другата страна на езерото — Димка за пръв път чуваше този план, но си замълча. Валентин продължи: — Защо не идем четиримата? Можем да си устроим пикник за обяд?

Не е възможно да е толкова лесно, мислеше Димка. Та те току-що се бяха запознали!

Момичетата се спогледаха телепатично, после Нина отсече:

— Ще видим. Да почистим — и започна да раздига чиниите и приборите.

Разочароващо, но навярно не беше краят на цялата работа.

Димка предложи да отнесе мръсните съдове до мивките.

— Откъде взе гащетата? — попита Нина, докато вървяха нататък.

— Мама ми ги уши.

— Сладур — разсмя се тя.

Димка се зачуди какво би имала предвид сестра му, наричайки някой мъж сладур, и реши, че това значи, че той е мил, но не е привлекателен.

В една бетонна сграда се помещаваха тоалетните, душовете и мивките. Димка гледаше как Нина мие. Мъчеше се да измисли какво да каже, но нищо не му идеше на ум. Ако тя го беше попитала за берлинската криза, можеше да й говори цял ден. Но Димка нямаше дарба за умерено забавните безсмислици, които Валентин произвеждаше на потоци без усилие. Най-сетне успя да попита:

— Отдавна ли сте приятелки с Анна?

— Работим заедно. И двете сме администраторки в главното управление на стоманения тръст в Москва. Аз се разведох преди година, а Анна търсеше с кого да дели жилището си, затова сега живеем заедно.

„Разведена“, рече си Димка; „значи има опит в секса“. Почувства се застрашен.

— Що за човек беше съпругът ти?

— Лайно. Не искам да говоря за него.

— Добре — Димка отчаяно търсеше нещо безобидно. — Анна изглежда наистина мила — опита той.

— Има връзки.

Странно беше да кажеш такова нещо за приятелката си.

— Как така?

— Баща й ни уреди тази почивка. Той е районен секретар на тръста за Москва — Нина изглежда се гордееше с това.

Димка отнесе чистите съдове до палатките. Когато стигнаха там, Валентин бодро обяви:

— Направихме сандвичи. С шунка и сирене.

Анна погледна Нина и направи безпомощен жест, все едно искаше да каже, че не е могла да спре валяка Валентин; но за Димка беше ясно, че всъщност не е искала да го спира. Нина вдигна рамене и така пикникът се уреди.

Трябваше да чакат на опашка за лодката един час, но московчани бяха навикнали да се редят на опашки и късно сутринта те можаха да излязат в бистрата студена вода. Валентин и Димка се редуваха на греблата, а момичетата попиваха слънцето. Явно никой нямаше нужда от празни приказки.

От другата страна на езерото вързаха лодката на някакъв малък плаж. Валентин смъкна ризата си и Димка го последва. Анна свали блузата и панталоните. Отдолу носеше небесносин бански костюм от две части. Димка знаеше, че това се нарича бикини и е модерно на запад, но никога не беше виждал и се смути от възбудата си. Едва можеше да откъсне очи от гладкия плосък корем и пъпа на момичето.

За негово разочарование Нина остана облечена.

Изядоха сандвичите и Валентин измъкна бутилка водка. Димка знаеше, че в магазина на лагера не продават алкохол. Валентин обясни:

— Купих я от човека, който държи лодките. Той върти малко капиталистическо предприятие — Димка не се изненада. Повечето неща, които хората наистина искаха, се продаваха на черния пазар — от телевизори до джинси.

Подаваха си бутилката и двете момичета отпиха дълги глътки.

Нина отри уста с опакото на ръката си и каза:

— Значи вие двамата работите в управлението на парковете?

— Не — разсмя се Валентин. — Димка е прекалено умен за това.

— Работя в Кремъл — каза Димка.

Нина беше впечатлена.

— Какво правиш там?

Всъщност Димка не искаше да отговаря, понеже звучеше като хвалба.

— Асистент съм на генералния секретар.

— Искаш да кажеш, на другаря Хрушчов! — изуми се Нина.

— Да.

— Как, по дяволите, се уреди на такава работа?

— Казах ти, умен е — намеси се Валентин. — Беше първенец по всички предмети.

— Човек не получава такава работа само защото е първенец по всички предмети — отсече Нина. — Кого познаваш?

— Дядо ми, Григорий Пешков, е щурмувал Зимния дворец по време на Октомврийската революция.

— Това не ти дава добра работа.

— Е, баща ми беше в КГБ. Той почина миналата година. Вуйчо ми е генерал. И аз съм умен.

— Пък и скромен — рече тя, но сарказмът й беше добронамерен. — Как се казва вуйчо ти?

— Владимир Пешков. Наричаме го Володя.

— Чувала съм за генерал Пешков. Значи ти е вуйчо. С такова семейство защо носиш домашно ушити гащета?

Димка вече се обърка. Тя за пръв път прояви интерес към него, но той не можеше да разбере дали му се възхищава или го презира. Може би просто си се държеше така.

Валентин стана.

— Ела да разгледаме наоколо — каза той на Анна. — Да ги оставим да обсъждат гащетата на Димка.

Протегна ръка. Анна я улови и го остави да я издърпа на крака. После двамата, хванати за ръка, се отправиха навътре в гората.

— Твоят приятел не ме харесва — установи Нина.

— Обаче харесва Анна.

— Тя е хубава.

— Ти си красива — каза Димка тихо. Не го беше планирал: просто го каза. Но беше искрен.

Нина го изгледа умислено, като че го оценяваше повторно. После попита:

— Искаш ли да поплуваме?

Димка не се вълнуваше много от водата, но нямаше търпение да я види по бански. Съблече се: носеше плувки под гащетата.

Нина нямаше бикини, а кафяв найлонов цял бански, но го изпълваше толкова добре, че Димка не остана разочарован. Беше противоположност на стройната Анна. Нина имаше големи гърди и широк ханш, а по шията й имаше лунички. Видя го как я гледа, извърна се и изтича във водата.

Димка я последва.

Беше хапещо студена въпреки слънцето, но Димка се радваше на чувственото усещане. Двамата заплуваха енергично, за да се стоплят. Влязоха навътре в езерото, после се върнаха по-бавно към брега. Спряха наблизо и Димка стъпи на дъното. Водата им беше до кръста. Димка огледа гърдите на Нина. От студената вода зърната й стърчаха и прозираха през банския.

— Престани да зяпаш — каза тя и игриво пръсна вода в лицето му.

Той й отвърна.

— Добре тогава! — рече тя, улови го за главата и опита да го потопи.

Димка се пребори и я хвана през кръста. Двамата се боричкаха във водата. Тялото на Нина беше тежко, но твърдо, и Димка се наслаждаваше. Обгърна я с две ръце и отлепи краката й от дъното. Когато тя почна да рита, да се смее и да се мъчи да се освободи, той я придърпа по-здраво и усети меките й гърди до лицето си.

— Предавам се! — извика тя.

Димка неохотно я пусна. За миг се спогледаха. Димка забеляза в очите й проблясък на желание. Нещо беше променило отношението й към него: водката, съзнанието, че е високопоставен апаратчик, възбудата от играта във водата или може би и трите. Не го беше грижа. Разчете в усмивката й покана и я целуна по устата.

Тя му отвърна с желание.

Димка забрави студената вода и потъна в усещането на устните и езика й, но след няколко минути тя потрепери и каза:

— Хайде да излизаме.

Хвана я за ръка и излязоха от плиткото на сушата. Легнаха един до друг на тревата и започнаха да се целуват отново. Димка докосна гърдите й и се зачуди дали в този ден ще загуби девствеността си.

После ги прекъсна остър глас по мегафон.

— Връщай лодката на пристана! Времето ви изтече!

— Нравствената полиция — промърмори Нина.

Димка се разсмя въпреки разочарованието си.

Вдигна поглед и забеляза малка гумена лодка с външен мотор, която минаваше на стотина метра от брега.

Махна в знак, че е разбрал. Трябваше да задържат лодката два часа. Димка предполагаше, че един подкуп за отговорника би им осигурил продължение, но не беше помислил за това. Наистина, не беше и мечтал, че връзката му с Нина ще се развие толкова бързо.

— Не можем да се върнем без другите — каза Нина, но след миг Валентин и Анна излязоха от гората. Явно са били съвсем наблизо, предположи Димка, и са чули повикването по мегафона.

Момчетата се отдалечиха малко от момичетата и нахлузиха горните си дрехи върху плувките. Димка чу как Анна и Нина разговарят приглушено. Анна говореше настойчиво, а Нина се кикотеше и кимаше в знак на съгласие.

После Анна многозначително погледна Валентин. Явно беше някакъв предварително уговорен сигнал. Валентин кимна и се обърна към Димка.

— Четиримата ще идем на танцовата забава довечера — тихо каза той. — Когато се върнем, Анна ще дойде с мен в нашата палатка. Ти ще идеш с Нина в тяхната. Става ли?

Беше повече от добре, беше вълнуващо.

— И си уговорил всичко това с Анна?

— Да, и Нина току-що се съгласи.

Димка направо не можеше да повярва. Можеше да прегръща твърдото тяло на Нина цяла нощ.

— Тя ме харесва!

— Трябва да е заради гащетата.

Качиха се в лодката и загребаха обратно. Момичетата обявиха, че искат да вземат душ веднага, щом се върнат. Димка се чудеше как да направи така, че времето до вечерта да мине по-бързо.

Когато стигнаха пристана видяха, че там чака един мъж в черен костюм.

Димка инстинктивно разбра, че е дошъл за него. Можех да се досетя, рече си той със съжаление; нещата се развиваха прекалено добре.

Всички слязоха от лодката. Нина огледа мъжа, който се потеше в костюма си, и попита:

— Ще ни арестуват ли, задето задържахме лодката по-дълго? — не го каза съвсем на шега.

Димка попита:

— За мен ли сте дошли? Аз съм Дмитрий Дворкин.

— Да, Дмитрий Илич — почтително отвърна онзи. — Аз съм Вашият шофьор. Тук съм, за да Ви откарам на летището.

— Какъв е случаят?

Шофьорът сви рамене.

— Генералният секретар иска да сте при него.

— Ще си взема чантата — рече Димка със съжаление.

Слаба утеха беше, че Нина изглеждаше изпълнена със страхопочитание.

* * *

Колата откара Димка до летище Внуково, югозападно от Москва, където Вера Плетнер го чакаше с голям плик и билет до Тбилиси, столицата на Грузинската съветска социалистическа република.

Хрушчов не беше в Москва, а в дачата, тоест втория дом, в Пицунда — курорт за висши правителствени служители на брега на Черно море. На там се беше упътил и Димка.

Досега не беше летял със самолет.

Не беше единственият сътрудник, чиято почивка беше прекъсната. Докато стоеше в залата за заминаващите и се канеше да отвори плика, към него се приближи Евгений Филипов, облечен в обичайната си сива бархетна риза, въпреки лятното време. Филипов изглеждаше доволен, което трябваше да се приема като лош знак.

— Стратегията Ви се провали — каза той на Димка с видимо доволство.

— Какво се е случило?

— Президентът Кенеди е говорил по телевизията.

Кенеди не беше казал нищо в продължение на седем седмици след срещата във Виена. Съединените щати не бяха отговорили на заплахата на Хрушчов да подпише договор с Източна Германия и да си върне Западен Берлин. Димка беше заключил, че американският президент е твърде уплашен да се противопостави на Хрушчов.

— За какво беше речта?

— Каза на американския народ да се готви за война.

Значи това е било толкова спешно.

Повикаха ги на борда.

— Какво точно каза Кенеди? — обърна се Димка към Филипов.

— Говорейки за Берлин, той каза: „Нападение срещу този град ще се приеме като нападение срещу всички нас“. Пълният текст е в плика.

Качиха се в самолета. Димка още беше по гащета. Самолетът беше реактивен пътнически Туполев Ту-104. Димка гледаше през прозореца, докато излитаха. Знаеше как работи самолетът, как извитата горна повърхност на крилото създава разлика във въздушното налягане, но все пак, когато самолетът се издигна, това му се стори магия.

Най-сетне откъсна поглед и отвори плика.

Филипов не беше преувеличил.

Кенеди не просто вдигаше заплашителен шум. Той предлагаше да утрои набора, да призове резервистите и да увеличи числеността на американската армия до един милион души. Готвеше нов берлински въздушен мост, придвижваше шест дивизии в Европа и планираше икономически санкции срещу страните от Варшавския договор.

И беше увеличил военния бюджет с повече от три милиарда долара.

Димка осъзна, че стратегията, разработена от Хрушчов и съветниците му, се е провалила катастрофално. Всички бяха подценили хубавия млад президент. В крайна сметка се оказа, че той не може да бъде тормозен.

Какво можеше да направи Хрушчов?

Навярно щеше да се наложи да подаде оставка. Никога никой съветски вожд не го беше правил — и Ленин, и Сталин бяха починали на поста си — но за всичко си имаше първи път в революционната политика.

Димка прочете речта два пъти, а през остатъка от двучасовото пътуване размишляваше. Има само една алтернатива на оставката на Хрушчов, прецени той: генералният секретар можеше да уволни всичките си сътрудници, да вземе нови съветници и да размести Президиума, като даде повече власт на противниците си в признание, че е сбъркал, и като обещание, че в бъдеще ще търси по-мъдри съвети.

И в двата случая с кратката кариера на Димка в Кремъл беше свършено. Навярно беше прекалено амбициозна, замаяно си мислеше той. Несъмнено го очакваше по-скромно бъдеще.

Питаше се дали пищната Нина все още ще иска да прекара една нощ с него.

Самолетът кацна в Тбилиси и една по-малка военна машина отведе Димка и Филипов до пистата на брега.

Там ги очакваше Наталия Смотрова от външното министерство. Влажният морски въздух беше накъдрил косите й в малко разгулен маниер.

— Лоши новини от Первухин — съобщи тя, докато ги откарваше от самолета. Михаил Первухин беше съветският посланик в Източна Германия. — Потокът емигранти на запад се е превърнал в наводнение.

Филипов изглеждаше раздразнен, навярно защото не беше получил тази новина преди Наталия.

— За какъв брой говорим?

— Приближава хиляда души на ден.

Димка беше сащисан.

— Хиляда на ден?

Наталия кимна.

— Первухин казва, че източногерманското правителство вече не е стабилно. Страната е пред колапс. Може да има народно въстание.

— Виждаш ли? — обърна се Филипов към Димка. — До това доведе вашата политика.

Димка нямаше отговор.

Наталия мина по крайбрежния път към един залесен полуостров и зави при масивна желязна порта в дълга измазана стена. Сред безупречни морави се издигаше бяла вила с дълъг балкон на горния етаж. До къщата имаше истински голям плувен басейн. Димка никога не беше виждал къща със собствен басейн.

— Той е долу, край морето — каза един пазач на Димка и врътна глава към далечната страна на къщата.

Димка си проправи път през дърветата към каменистия бряг. Войник с полуавтоматичен пистолет го изгледа строго и после му махна да минава.

Намери Хрушчов под една палма. Вторият по сила човек в света беше нисък, дебел, плешив и грозен. Носеше панталони от костюм, придържани с тиранти, и бяла риза с навити ръкави. Седеше на плетен плажен стол, а на малка масичка пред него стояха чаша вода и стъклена гарафа. Явно не правеше нищо.

Погледна Димка и попита:

— Откъде взехте тия гащета?

— Майка ми ги уши.

— И аз би трябвало да си взема гащета.

Димка изговори думите, които беше репетирал:

— Другарю генерален секретар, предлагам Ви незабавно оставката си.

Хрушчов не обърна внимание на това.

— Ще надминем Съединените щати по военна мощ и по икономически ръст през следващите двадесет години — каза той, все едно продължаваха предишен разговор. — Но междувременно как да попречим на по-силния да господства в световната политика и да възпира разпространението на комунизма?

— Не знам — отговори Димка.

— Гледайте сега. Аз съм Съветският съюз — той вдигна каната и бавно наля вода в чашата, докато я напълни до ръба. После подаде каната на Димка. — Вие сте Съединените щати. Сега налейте вода в чашата.

Димка изпълни. Чашата преля и водата се изсипа по бялата покривка.

— Виждате ли? — попита Хрушчов, все едно е доказал нещо. — Когато чашата е пълна, нищо не можете да добавите, без да изпоцапате.

Димка беше озадачен. Зададе очаквания въпрос:

— Какво означава това, Никита Сергеевич?

— Международната политика е като чаша. Нападателните действия от всяка страна наливат вода в нея. Щом прелее, има война.

Димка схвана.

— Когато напрежението е максимално, никой не може да направи и крачка, без да предизвика война.

— Отлично. А американците не желаят война повече от нас. Следователно, ако поддържаме международното напрежение до максимум — пълно до ръба — американският президент е безпомощен. Не може да направи нищо, без да предизвика война, следователно не трябва да прави нищо!

Димка осъзна, че това е блестящо. Показа му как по-слабата сила може да надделее.

— Значи сега Кенеди е безсилен? — попита той.

— Защото следващата му стъпка е войната!

Дали това е бил дългосрочният план на Хрушчов, чудеше се Димка. Или току-що го беше скроил в потвърждение на някакво прозрение? Хрушчов определено беше импровизатор. Но това нямаше значение.

— И така, какво ще правим с берлинската криза? — попита той.

— Ще построим стена — отговори Хрушчов.