Морис Дрюон
Френската вълчица (21)

III. ХЕРИФОРД

Около Петдесетница новият двор се настани в Херифорд.

Ако наистина, както казваше Адам Орлитън, епископ в този град, всеки има в историята своя светъл час, този час за него бе настъпил. След смайващи превратности, след като бе устроил бягството на един от най-влиятелните барони в кралството, след като бе призован пред Парламента и спасен от коалицията на лордовете, след като с проповедите си бе душата на въстанието, той се връщаше триумфално в епископията си. Бе ръкоположен на този сан през 1317 година въпреки волята на крал Едуард и бе упражнявал функциите си като голям прелат.

С каква радост този дребен, лишен от физическо очарование мъж, но силен телом и духом, обхождаше отново улиците на своя град, облечен в епископските си одежди, с митра на глава и жезъл в ръка.

Откакто кралският ескорт завладя замъка, разположен в центъра на града в една дълбока извивка на реката Уай, Орлитън неуморно показваше на кралицата строителството, което бе започнал, и преди всичко високата квадратна кула, с два прозирни етажа с огромни готически сводове, с по три камбанарийки на всеки ъгъл, двете по-малки, с остри ръбове, и една по-голяма над тях, и с дванадесет стрелчати върхове, възземащи се към небето. Той я бе издигнал, за да разкраси и възвеличи катедралата. Ноемврийските лъчи си играеха по розовите тухли, чийто цвят се бе запазил свеж поради влагата. Около архитектурния паметник се разстилаше обширна, наситено зелена морава, добре подстригана.

— Нали това е най-хубавата кула в кралството ви, госпожо? — питаше Орлитън с наивната гордост на строител пред изваяната камбанария, не прекалено претрупана, с чисти линии, от която той все се възхищаваше. — Бих бил доволен, че съм живял, макар и само задето съм я съградил^[1].

Орлитън дължеше благородническата си титла, както разправяха, на Оксфорд, а не на семейния си герб. Той го съзнаваше и бе пожелал да оправдае високото обществено положение, до което го бяха издигнали амбицията и умът му, познанията му, много повече от интригантството. Даваше си сметка, че надвишава всички около себе си.

Преустроил бе библиотеката на катедралата, книгохранилище, където дебелите томове бяха прикрепени към лавиците с верижки от ковано желязо, за да не бъдат откраднати. Над хиляда илюстрирани, украсени, възхитителни ръкописи, побрали пет века мисъл, вяра и изобретателност, от първия превод на Библията на саксонски с няколко страници, изписани на руническо писмо, до най-новите латински речници, включително „Небесна йерархия“, произведенията на свети Иероним, свети Жан Кризостом, дванадесетте по-маловажни пророци…

Кралицата трябваше да оцени и новата зала на каноническия съвет, както и знаменитата карта на света, изработена от Ришар дьо Бело, и навярно вдъхновена от бога, защото вършеше чудеса^[2].

Така Херифорд беше почти цял месец импровизираната столица на Англия. Мортимър се чувствуваше тук не по-малко щастлив от Орлитън, тъй като си бе възвърнал замъка Уигмор, на няколко мили от града. През това време продължаваха да търсят краля. Някой си Рис ап Оуъл, рицар от Уелс, съобщи един ден, че Едуард II се укривал в някакво абатство на брега на графство Гламорган. Точно там, където срещуположните ветрове изхвърлили кораба, с който се надявал да отплава за Ирландия.

Жан дьо Ено тутакси коленичи и предложи да залови в леговището му в Уелс нелоялния съпруг на госпожа Изабел, Не без мъка го накараха да разбере, че не е редно да се повери залавянето на краля на чужденец и че е по-подходящо някой член на кралското семейство да се нагърби с тази неприятна тегоба. Хенри Кривата шия яхна без особена охота коня, за да претърси заедно с граф дьо Лазуш и с Рис ап Оуел западното крайбрежие. Малко след това от Шропшир пристигна чарлтънският граф, водеш окования във вериги граф ъв Аръндел. За лорд ъв Уигмор това бе блестяща разплата, защото Едмънд Фисалън, граф ъв Аръндел, бе получил от краля голяма част от владенията на рода Мортимър и си бе издействувал титлата върховен съдия на Уелс, която по-рано принадлежеше на стария Мортимър ъв Чърк. Роджър се задоволи да накара Аръндел да стои прав пред него цял четвърт час, без да го заговори, оглеждайки го само от глава до пети, като си предложи приятната гледка на жив враг, който скоро щеше да се превърне в мъртъв враг.

Процесът срещу Аръндел, при същите обвинения, предявени срещу Диспенсър Стария, бе приключен набързо и обезглавяването на графа бе предложено за развлечение на град Херифорд и на установените там войски.

Направи впечатление, че по време на изпълнение на присъдата кралицата и Мортимър се държаха за ръка. Младият принц Едуард бе навършил петнадесет години три дни преди това.

Най-сетне на двадесети ноември се получи една важна новина. Крал Едуард бе заловен от ланкастърския граф в абатството на трапистите в Нийт, градче в ниската долина на Тау.

Кралят, любимецът му и канцлерът му се укриваха от няколко седмици там под монашески дрехи. В очакване на по-добри дни кралят работеше в ковачницата на манастира, занимание, което го отвличаше от неприятните мисли.

Когато Хенри Кривата шия се появи на вратата с наклонен над едното рамо шлем, той беше там, гол до кръста, със смъкнато до хълбоците расо и осветени от огъня в ковачницата гърди и брада. Той бе пъхнал ръце между искрите, докато канцлерът дърпаше духалото, а Хю Диспенсър му подаваше сечивата с жалко изражение.

— Сир, братовчеде, дойде време да платите за грешките си.

Кралят изпусна чука. Металният къс, който ковеше, остана нажежен върху наковалнята. И суверенът на Англия, треперящ с цялото си широкоплещесто бяло тяло, попита:

— Братовчеде, братовчеде, какво ще стане с мен?

— Това, което решат бароните и висшите сановници на кралството — отвърна Кривата шия.

Сега Едуард чакаше все още със своя любимец и все още със своя канцлер в малкия укрепен замък Монмът, на няколко левги от Херифорд, където Ланкастър го бе отвел и затворил.

Придружен от архидякона си Томъс Чандъс и от главния шамбелан Уилям Блънт, Адам Орлитън тутакси отиде в Монмът, за да вземе кралските печати, които Болдок бе отнесъл със себе си.

Щом Орлитън предяви искането си, Едуард измъкна от колана на Болдок кожената кесийка с печатите, обви ремъците около китката си, като че ли искаше да я използва за оръжие, и извика:

— Месир предателю, престъпни епископе, ако искате печата ми, елате го вземете със сила и покажете как един духовник упражнява принуда над своя крал!

Съдбата решително бе предопределила монсеньор Адам Орлитън за изключителни задачи. Не така често се случва да отнемеш на един крал атрибутите на властта му. Пред разярения атлет Орлитън със смъкнати рамене и слаби ръце, без друго оръжие освен епископския си жезъл с крехката дръжка от слонова кост, отговори:

— Вие трябва да предадете печатите доброволно и свидетелите трябва да установят това. Сир Едуард, нима ще принудите своя син, който сега е наместник на кралството, да си поръча собствен кралски печат по-рано, отколкото е смятал? Но затова аз мога да отведа насила лорд канцлера и лорд Диспенсър, защото ми е заповядано да ги заведа при кралицата.

При тези негови думи Едуард престана да се тревожи за печата, обзет единствено от мисълта за своя фаворит. Той махна от китката си кожената кесийка, хвърли я на шамбелана Уилям, сякаш внезапно бе станало нещо ненужно, и като разтвори обятията си на Хю, извика:

— А, не! Няма да ми отнемете него!

Хю Младия, ослабнал, треперещ, се хвърли на гърдите на краля. Той тракаше със зъби, готов да припадне и стенеше:

— Виждаш ли, твоята съпруга иска това. Тя, френската вълчица, тя е виновна за всичко! Ах, Едуард, Едуард, защо се ожени за нея?

Хенри Кривата шия, Орлитън, архидяконът Чандъс и Уилям Блънт гледаха двамата прегърнати мъже и колкото и необяснима да бе за тях тази страст, неволно виждаха в нея някакво грозно величие.

Накрая Кривата шия се приближи, улови Диспенсър за ръка и каза:

— Хайде, трябва да се разделите.

И го повлече.

— Сбогом, Хю, сбогом! — завика Едуард. — Няма да те видя вече, мой скъп живот, моя красива душа! Взеха ми всичко!

Сълзи се стичаха в русата му брада.

Хю Диспенсър бе предаден на рицарите от свитата, които най-напред го облякоха в селска наметка с качулка от груб шаяк, върху която изрисуваха за подигравка гербовете и емблемите на графствата, подарени му от краля. После го качиха, с вързани на гърба ръце върху най-дребното мършаво конче, което намериха, едно слабо и зло конче-джудже, каквито ги има на село. Краката на Хю бяха много дълги. Той бе принуден или да ги свива, или да ги влачи в калта. Прекараха го така от град в град през целия Монмътшир и Хирифордшир, като го излагаха по площадите, за да може народът да се забавлява на воля. Пред пленника тръбачи надуваха тръбите, а един херолд викаше:

— Вижте, добри хора, вижте глостърския граф, лорда шамбелан, вижте порочния човек, който нанесе такива вреди на кралството!

Канцлерът Робърт ъв Болдок бе отведен по-дискретно в Лондонската епископия, където щеше да бъде затворен, тъй като архидяконският му сан не позволяваше да се иска смъртна присъда срещу него.

Така че цялата ненавист се съсредоточи върху Хю Диспенсър Младия. Следствието бе проведено бързо в Херифорд. Никой не оспорваше, нито пък се съмняваше, че трябва да бъде осъден. Но тъй като го смятаха за главния виновник на всички грешки и всички нещастия, сполетели Англия, смъртното му наказание бе съпроводено с рафинирани жестокости.

На 24 ноември на площада пред замъка бяха издигнати трибуни и доста висока платформа за ешафода, за да може да присъствуват много хора, без да пропуснат никоя подробност от екзекуцията. Кралица Изабел седна на първата редица на най-високата трибуна между Роджър Мортимър и принц Едуард. Ръмеше.

Засвириха тръби и фанфари. Помощник-палачите доведоха Хю Младия и смъкнаха дрехите му. Когато се появи дългото му тяло с издаден ханш и леко хлътнали гърди, бяло и съвсем голо между палачите в червени дрехи и пиките на стрелците, обградили ешафода, гръмък, неудържим смях разтърси тълпата.

Кралица Изабел се наведе към Мортимър и му прошепна:

— Съжалявам, че Едуард не е тук, за да гледа.

С блеснали очи и открехнати зъбки на зверче, забила нокти в дланта на любовника си, тя внимаваше да не пропусне нещо от отмъщението си.

Принц Едуард си мислеше: „Нима това е човекът, който толкова се харесваше на баща ми?“ Той бе присъствувал вече на две екзекуции и знаеше, че ще издържи докрай, без да повърне.

Тръбите засвириха отново. Хю бе проснат върху платформата и краката и ръцете му бяха завързани за две летви, образуващи буквата Х.

Палачът бавно наточи на точиларски камък острието на нещо, подобно на касапски нож, и го опита с пръст. Тълпата сдържаше дъха си. После се приближи един помощник с клещи в ръка и улови с тях секса на осъдения. Истерична радост заля присъствуващите. Те така затропаха с крака, че трибуните се залюляха. Но въпреки врявата всички чуха воя, нададен от Хю, един-единствен пронизителен, бързо секнал вик, докато пред тялото му избликна силна струя кръв. Същата операция бе повторена и с гениталите му, само че вече над безчувственото му тяло и жалките отпадъци бяха хвърлени в мангал с пламтяща жарава, раздухвана от един помощник-палач. Разнесе се отвратителна миризма на изгорена плът. Един херолд, застанал пред тръбачите, възвести, че това е било направено, защото „Диспенсър е бил содомит и е увлякъл краля в содомитство и затова изгонил кралицата от неговото легло.“

После палачът избра един по-дебел и по-широк меч, разпори гърдите напреко, а корема надлъж, както се прави с прасе. Клещите напипаха сърцето, още почти туптящо, изтръгнаха го от гръдния кош и го хвърлиха също върху жарта. Отекнаха тръбите, за да дадат думата на херолда, който заяви, „че Диспенсър бил с неискрено и предателско сърце и с предателските си съвети опозорил кралството“.

После и червата бяха извадени от корема; палачът ги разви и разтърси, бляскави, седефенобели и ги показа на публиката, защото „Диспенсър се е угоявал от имуществата на високопоставените и на бедния народ“. Вътрешностите на Хю на свой ред се превърнаха в лютив гъст дим, който се смеси с ноемврийския дъждец.

След това палачът отсече главата, но не с меч, защото тя бе увиснала назад между двете летви, но с нож, тъй като „Диспенсър бе заповядал да обезглавят най-могъщите барони на Англия и защото от главата му бяха излезли всичките му престъпни съвети.“ Главата на Хю Диспенсър Младия не бе изгорена. Палачите я оставиха настрана, за да я изпратят в Лондон, където щеше да бъде забучена при входа на моста.

Най-сетне останалата част от тялото бе разсечено на четири парчета, всяка ръка с рамото и част от шията, всеки крак с половината корем, за да бъдат изпратени в четирите най-големи градове на кралството след Лондон.

Тълпата слезе от трибуните уморена, изчерпана, освободена. Всеки мислеше, че са достигнали върховете на жестокостта.

След всяка екзекуция по този кървав път Мортимър намираше Изабел по-пламенна в любовта. Но през нощта, последвала смъртта на Хю, нейната страст, безумната й признателност не можеха да не обезпокоят любовника й. За да ненавижда така силно мъжа, който й бе отнел Едуард, навярно тя някога бе обичала мъжа си. И мнителният Мортимър замисли проект, който той щеше да осъществи, колкото и време да му отнемеше това.

На другия ден Хенри Кривата шия, определен за пазител на краля, бе натоварен да го отведе в замъка Кенилуърт и да го държи затворен там, без кралицата да го види междувременно.