Морис Дрюон
Френската вълчица (27)

IX. НАЖЕЖЕНОТО ЖЕЛЯЗО

Сравнен с огромните крепости Кенилуърт и Корф, Бъркли може да се счита за малък замък. Камъни с розови отсенки, човешки измерения — в него няма нищо страшно… свързан е пряко с гробището около църквата и плочите му за няколко години се покриват с нисък зелен мъх, нежен като копринена тъкан.

Томъс ъв Бъркли, доста добросърдечен млад мъж, който не бе склонен към жестокост спрямо себеподобните си, нямаше все пак основания да се държи прекалено благосклонно с бившия крал Едуард II, който го бе затворил четири години в Уолингфорд заедно с баща му Морис, който бе умрял там. Затова пък всичко го подтикваше да бъде предан на могъщия си тъст, Роджър Мортимър, чиято дъщеря бе негова съпруга от 1320 година. Той бе го последвал по време на въстанието през 1322 и му дължеше освобождението си преди една година.

Томъс получаваше значителната сума от сто шилинга дневно за пазенето и подслоняването на сваления крал. И жена му, Маргьорит Мортимър, и сестра му Ева, която бе съпруга на Джон Малтравърс, не бяха жестокосърдечни.

Ако зависеше само от семейство Бъркли, Едуард щеше да живее поносимо там. За нещастие той трябваше да изтърпи тримата мъчители Малтравърс, Гърней и бръснаря им Оугъл. Те не даваха отдих на бившия крал. Умът им бе много изобретателен за жестокости и едва ли не се надпреварваха, съперничейки си по остроумие и изтънченост в изтезанията.

Малтравърс се бе сетил да настани Едуард в централната кула, в едно кръгло помещение с няколко стъпки диаметър, в чийто център бе отворът на някогашен кладенец, сега пресъхнал. Достатъчна бе една погрешна стъпка и затворникът щеше да падне в дълбокия трап без изход. Затова Едуард трябваше да бъде постоянно нащрек. Този четиридесет и четири годишен мъж, който сега изглеждаше над шестдесет години, лежеше върху сноп слама, долепен до стената, или се придвижваше само пълзешком, а когато задремеше, тутакси се събуждаше, плувнал в пот, страхувайки се, че се е доближил до зиналия отвор.

Към изтезанието посредством страха Гърней прибави още едно — вонята. Караше да събират из полето зловонни трупове на животни — невестулки, уловени в дупките им, лисици, порове, както и мъртви птици, вече загнили, които хвърляха в кладенеца, та идващата от тях смрад да отрови и малкото въздух, с който разполагаше затворникът.

— Ето хубав дивеч за този кретен! — казваха тримата мъчители всяка сутрин, когато пристигаше товарът мъртви животни.

Самите те нямаха много остро обоняние, защото стояха заедно или се редуваха в стаичката над стълбата, от която се виждаше дупката, в която линееше кралят.

Понякога отвратителните миризми стигаха чак до тях. Но те бяха повод за груби шеги.

— Ама че вони този изкуфял пикльо! — викаха те, докато клатеха роговете със зарове или гаврътваха канчетата бира.

В деня, когато получиха писмото на Адам Орлитън, дълго се съвещаваха. Монахът Гийом им преведе посланието, без да се поколебае нито миг за истинския му смисъл, като им изтъкна ловката двусмислена редакция. Тримата престъпници се удряха по бедрата цял четвърт час и като повтарлха: „bonum est… bonum est!“, се превиваха от смях.

Възтъпият вестоносец, който им бяха пратили, беше предал вярно устното нареждане: „Да се заличат следите“.

Точно по този пункт умуваха.

— Тия там в двора, епископи и разни лордове, имат странни изисквания наистина! — възмути се Малтравърс. — Хем ти заповядват да убиеш, хем да не си личи!

Как да постъпят? Телата почерняват от отровата. Пък и трябваше да я вземат от хора, които можеха да се разбъбрят. Да го удушат? Примката щеше да остави следи по шията, а и цялото лице щеше да посинее.

Оугъл, бившият бръснар в Лондонската кула, има гениалното хрумване. Томъс Гърней внесе известни усъвършенствания в предложения от него план, а Малтравърс се смя до сълзи, показвайки не само зъбите, а и венците си.

— Ще бъде наказан оттам, откъдето е грешил! — извика той.

Идеята наистина му се струваше остроумна.

— Само че трябва да бъдем поне четирима — каза Гърней. — Трябва да ни помогне Бъркли.

— Ах, нима не знаеш какъв е шуреят ми Томъс! — отвърна Малтравърс. — Не отказва петте ливри дневно, но има меко сърце. Повече ще ни пречи, отколкото ще ни бъде полезен.

— Ако обещаем няколко шилинга на здравеняка Тауърли, той охотно ще ни помогне — каза Оугъл. — Освен това е толкова глупав, че дори и да се разбъбри, никой няма да му повярва.

Изчакаха да се свечери. Гърней поръча в кухнята да приготвят чудесна вечеря за затворника с пате от мозък, печени птички на скара, волска опашка със сос. Едуард не бе виждал такава вечеря от дните в Кенилуърт при братовчед си Кривата шия. Той много се учуди, отначало леко обезпокоен, а после ободрен от необичайната трапеза. Вместо да му подхвърлят една гаванка, която трябваше да закрепя на ръба на вонящия трап, го настаниха в малката съседна стая, при това на столче, което му се стори приказен лукс. И ядеше храни, на които бе забравил едва ли не вкуса! Не пестяха и виното, хубаво светлочервено вино, което Томъс Бъркли докарваше от Аквитания. Тримата тъмничари присъствуваха на угощението, като си намигаха.

— Няма да има време да го смели — пошепна Малтравърс на Гърней.

Колосът Тауърли бе застанал на вратата и напълно я задръстваше.

— Ето че сега се чувствуваме по-добре, нали така, милорд? — каза Гърней, когато бившият суверен завърши вечерята си. — Сега ще те заведем в една хубава спалня, където те чака пухено легло.

Затворникът с обръсната глава и удължена, треперяща брадичка, погледна изненадан тъмничарите си.

— Нови заповеди ли сте получили? — попита той.

Гласът му беше изпълнен с плахо покорство.

— Ами да! Разбира се! Получихме нови заповеди и ще се отнесем добре с теб, милорд! — отвърна Малтравърс. — Наредихме дори да запалят огън там, където ще спиш, защото нощите захладяваг, нали така, Гърней? Няма що, нормално е в този сезон. Вече е краят на септември.

Накараха краля да слезе по тясната стълба, да прекоси затревения двор на Кийпа, да се изкачи от другата страна по стълбата в стената. Тъмничарите му не го бяха излъгали. Действително го заведоха в спалня, ех, не в дворцова спалня, разбира се, но в хубава, чиста, варосана стая с легло с дебел пухен дюшек и мангал, пълен с пламтящи въглени. Беше едва ли не много горещо.

Виното, топлината… Сваленият крал чувствуваше лек шемет. Нима беше достатъчно едно хубаво ядене, за да съживи надеждите му? Какви бяха новите разпореждания и защо внезапно се държаха така почтително с него? Може би в кралството е избухнал бунт и Мортимър е изпаднал в немилост… Или просто младият крал се е обезпокоил най-сетне за съдбата на баща си и е изискал да се отнасят човешки с него… Но дори ако има бунт, дори ако народът е въстанал заради него, Едуард никога не би приел да се качи отново на трона, никога, той се кълнеше пред бога. Защото, станеше ли отново крал, щеше да поднови грешките си. Не беше създаден да царува. Спокоен манастир, това бе едничкото нещо, което желаеше: да се разхожда в красива градина, да му поднасят ястия по вкуса му… и да се моли. И да си пусне отново брада и коси, освен ако не остави темето си голо като монасите… Какво късогледство и непризнателност, че не благодарим на създателя за простите неща, които са достатъчни, за да направят живота ни приятен — вкусна храна, топла стая… В мангала бе пъхнат ръжен.

— Но легни си, милорд, постелята е добра, ще видиш! — подкани го Гърней.

Дюшекът наистина бе мек. Да легнеш отново в истинско легло, каква благодат! Но защо тези тримата все още са тук? Малтравърс, седнал на трикрако столче с увиснали над ушите коси и отпуснати между коленете ръце, наблюдаваше краля. Гърней подклаждаше с ръжена огъня. Бръснарят Оугъл държеше един волски рог и малък трион.

— Спи, сир Едуард, не ни обръщай внимание, ние си имаме работа — настоя Гърней.

— Какво правиш, Оугъл? — попита кралят. — Рог за пиене ли дялаш?

— Не, милорд, не за пиене. Дялам просто рог, това е всичко.

После се обърна към Гърней и като отбеляза с нокътя на палеца си нещо по рога, подметка:

— Струва ми се, че дължината е добра, нали?

Червенокосият с лице като зурла погледна през рамо и отвърна:

— Да, тъй ми се струва. Bonum est.

После пак започна да раздухва огъня.

Трионът скрибуцаше по волския рог. Когато го сряза, бръснарят подаде заострената част на Гърней, който я разгледа и пъхна нажежения ръжен вътре. Разнесе се остра миризма, която мигом изпълни стаята. Ръженът се подаде от обгорения край на рога. Гърней пак го мушна в жаравата. Как искаха кралят да спи, след като се суетяха около него. Нима го махнаха от дупката с мършата, за да го опушат сега с изгорения рог? Внезапно Малтравърс, все още седнал, запита, без да сваля погледа си от Едуард:

— Биваше ли си го твоят Диспенсър, дето толкова го обичаше?

Другите двама прихнаха. При това име нещо сякаш се разкъса в съзнанието на Едуард и той разбра, че ще го екзекутират начаса. Дали се готвеха да наложат същото жестоко изтезание както на Хю Младия?

— Вие няма да направите това! Няма да ме убиете, нали? — извика той, като се изправи рязко в леглото.

— Ние, да те убием, сир Едуард! — каза Гърней, без дори да се обърне. — Кой би могъл да ти внуши това?

Имаме нареждания. Bonum est, bonum est…

— Хайде, легни си пак — каза Малтравърс.

Но Едуард не си легна. Очите му посред голото, измършавяло лице се местеха, подобно на очи на уловен звяр, от червеникавия тил на Томас Гърней до дългото жълто лице на Малтравърс и румените бузи на бръснаря. Гърней бе извадил ръжена от мангала и разглеждаше нажежения му край.

— Тауърли, масата! — извика той.

Колосът, който чакаше в съседната стая, влезе, повдигнал в ръце тежка маса. Малтравърс затвори зад него вратата и обърна ключа. Защо им е тази маса, тази тежка дъбова дъска, която обикновено слагаха върху магаренца? Но в стаята нямаше подпори. И всред всички странни неща, които вършеха около него, тази маса, която гигантът държеше на ръце, бе най-необичайното, най-страшното за него. Как можеха да го убият с маса? Това бе последната ясна мисъл на краля.

— Хайде! — заповяда Гърней, като кимна на бръснаря.

Те се приближиха всеки откъм едната страна на леглото, хвърлиха се върху Едуард и го обърнаха по корем.

— Ах, мизерници, мизерници! — извика той. — Не, вие няма да ме убиете!

Той се мърдаше, бъхташе се и Малтравърс им дойде на помощ, но тримата не бяха достатъчни, а гигантът Тауърли не помръдваше.

— Тауърли, масата! — извика Гърней.

Тауърли си спомни какво му бяха заръчали. Той се приближи и стовари огромната дъска върху раменете на краля. Гърней повдигна робата на затворника и смъкна гащите му, които бяха толкова излинели, че се скъсаха. Изложените така задни части бяха гротескни и жалки. Но сега на убийците не им беше до смях.

Полупребит от удара, задъхващ се под масата, която го притискаше към дюшека, кралят се бъхташе и риташе. Каква енергия имаше все още!

— Тауърли, дръж му глезените! Не, не така, дръж ги раздалечени!

Кралят успя да измъкне изпод дъската голата си глава и извръщаше встрани лице, за да си поеме въздух. Малтравърс натисна с две ръце главата му. Гърней сграбчи ръжена и каза:

— Оугъл, напъхай сега рога!

Крал Едуард подскочи отчаяно, когато нажеженото желязо проникна във вътрешностите му. Нечовешкият му вой прекоси зидовете, прекоси кулата, понесе се над плочите в гробището и събуди хората в къщите на селището. Всички, които чуха този продължителен, злокобен и страхотен вик, разбраха, че в този миг убиват краля.

На другия ден сутринта жителите на Бъркли се изкачиха до замъка, за да се осведомят. Казаха им, че наистина бившият крал е умрял през нощта, най-неочаквано, като извикал силно.

— Елате го вижте, но да, приближете се — казваха Малтравърс и Гърней на градските първенци и на духовенството. — Тъкмо го преобличат сега. Влезте, нека всички влязат.

И хората от селото установиха, че върху тялото, което в момента миеха и никак не криеха от тях, нямаше следи от удар, никаква рана, никаква кръв.

Томъс Гърней и Джон Малтравърс се спогледаха. Блестящо хрумване беше този волски рог, за да вмъкнат ръжена през него. Наистина смърт без никакви следи. В тази епоха, толкова изобретателна в убийствата, те можеха да се гордеят, че са изнамерили съвършен метод.

Безпокоеше ги само неочакваното заминаване на Томъс Бъркли още преди да зазори под претекст, както бе казал на жена си, че трябвало да отиде в съседен замък. А и Тауърли, исполинът с малката глава, скрит в конюшнята, плачеше от няколко часа, седнал на земята.

Същия ден Гърней замина с кон за Нотингъм, където бе кралицата, за да й съобщи за кончината на съпруга й.

Томъс ъв Бъркли остана цяла седмица вън от имението си и се появи на разни места в околностите, за да му повярват, че не е бил в замъка, когато кралят е умрял. Но при завръщането му го чакаше неприятна изненада: трупът беше все още в дома му. Никой съседен манастир не бе пожелал да се нагърби с него. Бъркли бе принуден да пази затворника си в ковчега цял месец, като през това време продължаваше да получава по сто шилинга дневно.

Сега вече цялото кралство бе уведомено за смъртта на бившия владетел. Странни разкази, съвсем малко далеч от истината, се носеха и хората шушукаха, че това убийство няма да донесе щастие нито на ония, които са го извършили, нито на ония, които са наредили да бъде извършено, колкото и да са високопоставени.

Най-сетне един абат дойде да приеме тялото от името на глостърския епископ, който се бе съгласил да го погребе в своята катедрала. Тленните останки на крал Едуард бяха натоварени на една каруца, покрита с черно платно. Томъс Бъркли и семейството му я съпровождаха, а и хората от графството се присъединиха към погребалното шествие. При всяко спиране от миля на миля селяните посаждаха по едно дъбче.

И днес още — след шестотин години — някои от тези дъбове стоят и хвърлят черна сянка по пътя от Бъркли за Глостър.