Агата Кристи
Десет малки негърчета (28)

II

И спряха дотук. Какво повече можеха да кажат?

Армстронг и Ломбард отнесоха безжизненото тяло на младежа в стаята му, сложиха го на леглото и го покриха.

Когато се върнаха долу в салона, завариха останалите скупчени, зъзнещи въпреки топлата нощ.

— Добре е да си лягаме — предложи Емили Брент. — Вече е късно.

Минаваше полунощ. Предложението беше разумно, но, кой знае защо, гостите стояха нерешително. Сякаш обстоятелството, че бяха заедно, им вдъхваше сигурност.

— Все пак трябва да поспим малко — настоя съдията.

— Още не съм подредил трапезарията — обади се Роджърс.

— Оставете за утре сутринта — предложи Ломбард.

— Жена ви добре ли е? — попита Армстронг.

— Сега ще отида да видя, сър.

Много скоро Роджърс се върна.

— Спи спокойно.

— Добре, не я безпокойте — каза Армстронг.

— Само ще поразчистя малко в трапезарията и ще проверя дали е заключено навсякъде. После ще си легна.

Гостите неохотно се отправиха към стаите си.

Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.

Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.