Агата Кристи
Десет малки негърчета (31)

V

Генерал Макартър се въртеше неспокойно в леглото.

Сънят не идваше. Пред очите му бе лицето на Артър Ричмънд. Обичаше младежа, дяволски се бе привързал към него. Приятно му бе, че и Лесли го харесва. Лесли беше капризна жена. Обръщала бе гръб на не един симпатичен човек и го бе отхвърляла като „скучен“. „Скучен“ и толкоз.

Ала с Артър Ричмънд не й беше скучно. Още от началото се разбираха добре. Разговаряха за пиеси, за музика и за картини. Закачаше го, шегуваше се с него, дори го дразнеше. Генералът се радваше, че Лесли проявява майчински интерес към младежа.

Майчински… как не! Какъв глупак е бил да не се сети. Та Лесли беше само с една година по-голяма от Ричмънд.

Макартър обичаше Лесли. И сега беше пред очите му. Сърцевидното й личице, игривите й тъмносиви очи, буйните къдрави кестеняви коси. Той я обичаше и й имаше пълно доверие.

Там, във Франция, в целия онзи ад, той често вадеше снимката от джоба на куртката си и мислеше за нея.

Точно тогава направи откритието!

Случи се, както се описва в романите. Бе разменила пликовете. Писала беше и на двамата и писмото до Ричмънд бе поставила в плика, адресиран до съпруга. Дори сега, след толкова години, той все още чувстваше изненадата… болката…

Господи, как го беше заболяло!

Очевидно връзката им не бе отскоро. Това личеше от писмото. Съботи и недели! Последната отпуска на Ричмънд…

Лесли… Лесли и Артър!

Проклет да е! Проклето да е засмяното му лице, отсеченото „Да, сър“. Лицемер и лъжец! Крадец на чужди жени!

В сърцето на генерала бавно се бе трупал студен, убийствен гняв.

Съумял бе да запази самообладание, с нищо да не се издаде. Опита се да се държи с Ричмънд както и преди.

Беше ли успял? Според него — да. Ричмънд не се бе усъмнил. Честите избухвания са нещо обичайно по време на война, когато нервите на хората са опънати до крайност.

Единствен младият Армитидж понякога любопитно се взираше в лицето на своя началник. Младок, но колко проницателен бе. Армитидж навярно се бе досетил след време, когато всичко бе свършило.

Той бе изпратил Ричмънд на сигурна смърт. Само чудо можеше да го спаси. А чудото не стана. Изпратил бе Ричмънд към гибел и не съжаляваше. Оказа се, че не е толкова трудно. Такива грешки ставаха постоянно — офицери биваха изпращани на смърт без никаква нужда. Навсякъде цареше объркване и паника. След това хората можеха да кажат: „Старият Макартър взе да губи контрол, направи твърде големи грешки, пожертва някои от най-добрите си хора.“ И нищо повече.

Но младият Армитидж не беше от тях. Често пъти генералът улавяше изпитателния му поглед. Вероятно се досещаше, че Ричмънд нарочно е бил изпратен на смърт.

(Дали Армитидж бе проговорил след края на войната?)

Лесли не бе узнала истината. Навярно бе плакала за своя любим, ала когато съпругът й се върна в Англия, сълзите й бяха пресъхнали. Той никога не й каза, че е разкрил връзката им. Заживяха както преди… но не беше същото. Три-четири години по-късно тя заболя от двойна бронхопневмония и умря.

Всичко това бе толкова отдавна. Петнайсет, може би шестнайсет години имаше оттогава.

Генералът напусна армията и отиде да живее в Девън. Купи си малко имение, за каквото винаги бе мечтал. С приятни съседи и в красива местност. Ходеше от време на време на лов или за риба. В неделя ходеше на църква (но не и в деня, когато се четеше онази проповед за Давид, изпратил Урия в най-опасния бой). Не би могъл да я понесе. Караше го да се чувства гузен.

Всички бяха много внимателни към него. Поне в началото. По-късно започна да подозира, че хората говорят зад гърба му. Долавяше нещо в очите им. Все едно им бяха подшушнали… някоя злостна клюка…

(Армитидж! Дали Армитидж не бе проговорил?)

Генералът започна да избягва околните, затвори се в себе си. Неприятно е да чувстваш, че те одумват.

Всичко това бе толкова отдавна. Тъй безсмислено изглеждаше сега. Образът на Лесли бе избледнял с течение на времето, а също и на Артър. Сякаш нищо от онова, което се бе случило, вече нямаше значение.

Животът му загуби смисъл. Започна да страни от старите си приятели…

(Но ако Армитидж бе проговорил, те сигурно знаеха.)

И ето тази вечер някакъв тайнствен глас бе разтръбил старата история.

Дали успя да се справи с положението? Дали съумя да запази присъствие на духа… Показа ли уместните чувства — но без да се издава, че е гузен, без да се смущава? Трудно бе да се каже.

Положително никой не бе погледнал сериозно на обвиненията. Изречени бяха и куп други глупости, не по-малко абсурдни. Онова очарователно момиче например… Гласът я обвини, че е удавила дете. Пълна идиотщина! Някакъв луд сипеше обвинения наляво и надясно.

Ами Емили Брент… Племенница на Том Брент от техния полк. Нарече я убийца. От пръв поглед се вижда, че тази жена е набожна донемайкъде и общува само със свещеници.

Дяволски необяснима е цялата история! Безумие и нищо повече!

Откакто са тук… откога всъщност? Господи, та те са тук едва от няколко часа! А им се стори тъй дълго.

„Питам се, кога ли ще можем да се измъкнем?“ — помисли си той.

А, да, утре сутринта, когато дойде лодката.

Странно, точно в този момент никак не му се искаше да напусне острова… да се върне в своя малък дом… при личните си грижи и тревоги.

През отворения прозорец долиташе шумът на прибоя, по-ясно доловим, отколкото рано вечерта. Вятърът също се бе усилил.

„Какво спокойствие. Какъв мир цари наоколо…“ — каза си той.

„Това е хубавото на един остров… По-нататък не можеш да отидеш… стигаш до края на нещата…“

И неочаквано за себе си той осъзна, че няма никакво желание да си иде оттук.