Анна Тод
След щастливия край (26)

Хардин

Писъците й кънтят в ушите ми. Изпълват празното ми съзнание, празните ми дробове, празното ми сърце, празните ми гърди, докато накрая успяват да се спуснат някъде надълбоко, да се вкопаят в мен. И не знам дали някога ще мога да бръкна там и да се опитам да ги извадя от себе си. Заравят се на същото място, до което има достъп само тя. До което винаги ще има достъп само тя.

— Какво правиш тук? — пита Ноа и скача на крака, заставайки между мен и малкото легло като някакъв рицар в бяло, поставен тук да я охранява… от мен.

Тя все още пищи. Защо пищи?

— Теса, моля те… — изричам. Не знам за какво й се моля, но писъците й преминават в кашлица, кашлицата — в хълцане, а хълцането — в звуци от задавяне, които ме убиват. Правя една предпазлива крачка напред. Призрачните й очи са все още заковани в мен и прогарят дупка, която само тя може да запълни.

— Тес, искаш ли да остане? — пита Ноа.

По-голямата част от самообладанието ми се изпарява в опит да забравя, че Ноа е тук, а гледай сега как направо си го проси.

— Донеси й малко вода — казвам на майка й, която също се прави, че не съм тук.

Теса клати глава, не иска да чуе и дума от мен. Това дава кураж на охранителя й да вдигне ръка:

— Не те иска тук.

— Тя не знае какво иска! Погледни я само! — възкликвам. Мятам ръце във въздуха, но маникюрът на Карол се забива в мускула ми. Не, тази жена трябва да е напълно откачила, ако си мисли, че имам намерение да ходя някъде. Не се ли научи, че не бива да се опитва да ме разделя от Теса? Само аз мога да предпазя Теса от себе си — поредната глупава идея, която дори не мога да изведа докрай.

Ноа се навежда към мен:

— Тя не те иска тук. Най-добре е да си ходиш.

Това момче е пораснало на ръст и на тегло от последния път, когато го видях, но не представлява никаква заплаха за мен. Скоро ще разбере защо хората дори не се опитват да застанат между мен и Теса. Ще разбере по трудния начин.

— Няма да си тръгна. — Теса все още кашля. — Някой да донесе проклетата вода! — изкрещявам и гласът ми отеква между стените на стаята.

Теса скимти и присвива колене до брадичката си. Знам, че я боли, знам, че не трябва да съм тук, при нея, но майка й и Ноа никога няма да могат да се погрижат за нея. Познавам я по-добре от двамата, взети заедно. А дори аз не съм я виждал такава. Никога. Сигурен съм, че и те не са я виждали в такова състояние и че нямат и най-малка представа какво да правят с нея.

— Хардин, ако не си тръгнеш, ще се обадя в полицията — казва Карол зад мен. — Не знам какво си сторил този път, но ми писна. Нямаш никаква работа тук. Мястото ти никога не е било тук и никога няма да бъде.

Не им обръщам внимание и сядам на ръба на леглото. За мой ужас… тя се притиска в стената с двете си ръце толкова силно, че пада на земята. Скачам да я вдигна, да я гушна, но звуците, които издава, когато я докосвам, са по-ужасяващи от писъците й преди малко. Не знам какво да правя. Минават секунди, но звуците не спират. След малко между напуканите й, сухи устни излиза почти животински рев, който се врязва в тялото ми:

— Махни се от мен!

Малките й ръце блъскат гърдите ми, дере ме с нокти и се опитва да се изскубне от мен. Не мога да я успокоя така, трудно ми е и с гипса — страхувам се да не я нараня, а това е последното нещо, което искам.

Макар че реакцията й ме убива, съм щастлив, че поне я виждам такава бясна и гневна. Онази мълчалива и бездушна Теса беше най-ужасното нещо, което съм виждал. Вместо майка й да вика полиция, трябва да ми благодари, че я изкарах от състоянието на пълна безчувственост или може би на ужасна тъга?

— Махай се от мен! — крещи и ръката й удря гипса ми. — Мразя те!

Думите й ме изгарят, но все още държа крехкото й тяло до гърдите си. През писъците на Теса чувам гласа на Ноа:

— Само усложняваш нещата!

И тя пак замлъква… и прави най-ужасното нещо, което някой може да стори със сърцето на човек, който го обича — освобождава ръцете си от прегръдката ми, което е лесно, понеже не мога да я държа с една ръка и… протяга ръце към Ноа. Търси помощта му, защото не може да ме понася, не иска да ме вижда.

Веднага я пускам и тя бяга към него. Едната му ръка се увива около кръста й, другата е под косата й, на врата й. Придърпва главата й към гърдите си. Разум и бяс се борят у мен, полагам нечувани усилия да остана спокоен, докато гледам ръцете му върху тялото й. Ако го ударя, ще ме намрази още повече. Ако ли не, ще полудея, гледайки го с нея.

Мамка му, защо изобщо дойдох. Трябваше да стоя далеч, както бях планирал.

А сега не мога да се насиля да изляза от проклетата стая. Писъците й само взривиха потребността ми да съм до нея.

— Накарай го да си ходи — проплаква Теса в гърдите му.

Болката от отхвърлянето ме разцепва вътрешно. Не мога да направя никакво движение. Ноа се обръща към мен и по най-цивилизования начин тихо ме моли да изляза от стаята. Ненавиждам мисълта, че Ноа е станал нейната утеха и опора. Най-големите ми страхове ме зашлевиха в лицето, но не бива да мисля по този начин. Трябва да мисля за нея. Само за това, което е добре за нея.

Олюлявам се непохватно назад и се хващам за дръжката на вратата.

Излизам от стаята, затварям вратата и се облягам на нея, за да си поема дъх. Как животът ни, как връзката ни се плъзна с такава бясна скорост надолу по спиралата?

Някак си съм стигнал до кухнята на Карол. Сипвам си вода. Неудобно е, защото мога да ползвам само едната си ръка, което отнема много време да взема чаша, да я напълня, да спра водата, докато тая луда жена стои зад гърба ми и ми стърже по нервите като на ренде. Обръщам се и чакам да ми каже, че се е обадила в полицията. Тя обаче ме гледа мълчаливо.

— Не знам какви са обичаите тук. Обаждай се на полиция, на пожарна, на когото искаш, но няма да си тръгна от този лайнян град, докато Теса не седне да говори с мен.

Отпивам от водата, прекосявам малката, но безупречно чиста кухня и заставам пред нея.

— Как дойде тук? Нали беше в Лондон? — пита. Гласът й е груб.

— Нарича се „шибаният самолет“.

— Това, че си долетял от другия край на света и се появяваш, преди слънцето да се е показало, не означава, че имаш право да си при нея — изсъсква тя. — Тя ти го каза ясно и точно. Защо не я оставиш? Само я нараняваш, а аз няма да стоя и да гледам безучастно.

— Нямам нужда от одобрението ти.

— Тя няма нужда от теб — стреля веднага Карол и грабва чашата от ръцете ми, сякаш държа пистолет. Удря я в масата и ме поглежда в очите.

— Знам, че не ме харесваш, но аз я обичам. Правя грешки, много грешки. Но ако мислиш, че ще я оставя с теб, след като е видяла това, което е видяла, след като е преживяла това, което й се е наложило да преживее, значи ме мислиш за по-луд… отколкото съм.

Напук на нея, вдигам чашата с вода и пия.

— О, тя ще се оправи — казва хладно Карол. Млъква за минутка и сякаш нещо в нея се пука на две половини. — Хората умират. Ще го разбере най-сетне и ще й мине.

Последното го каза много високо, твърде високо. Надявам се Теса да не е чула хладнокръвната й констатация.

— Ти сериозно ли ми говориш? Тя е твоя дъщеря, а той беше твой съпруг… — млъквам, понеже се сещам, че всъщност са нямали законен брак. — Теса страда, а ти се държиш като бездушна кучка, а именно това е причината да не я оставя тук с теб. Ландън не трябваше да ти позволява да я вземаш.

— Да ми позволява? Та тя ми е дъщеря! — вика. Главата й е надменно изметната назад.

Ръката ми трепери, разливам вода на пода.

— Тогава е време да започнеш да се държиш с нея така, както се държат истинските майки. Да бъдеш до нея, когато има нужда от теб.

— Да бъда до нея, когато има нужда? А кой е до мен?

Лишеният й от емоция глас се скършва. Жената, която бях убеден, че е направена от камък, се олюлява и се обляга непохватно на плота, за да се задържи права. От очите й текат сълзи. Гримирана е. Много тежко за такъв ранен час. Пет сутринта е, а вече е с тонове грим!

— Не го бях виждала от години… Той ни остави. Той ме остави, след като всеки ден ми обещаваше по-добър живот — говори. Ръцете й минават по плота и събарят на пода буркани и чаши. — Излъга. Излъга мен. Остави Теса и унищожи целия ми живот! След Ричард Янг не можах да погледна друг мъж. А той ме остави — пищи тя.

Когато ме хваща с все сила за рамото, когато чувам как плаче и вика, за секунда ми напомня на момичето, което обичам толкова силно. Не мога да събера сили да я отблъсна. Не знам какво друго да направя — просто увивам ръка около сломеното й тяло и мълча.

— Исках да се случи точно така. Исках да умре — признава през сълзи. Чувам срама в гласа й. — Чаках го. Казвах си, че ще се върне при нас. Чаках години наред, преструвах се, лъжех себе си, а сега когато го няма, вече не мога дори да се преструвам. Не мога и да се залъгвам.

Оставаме така дълго, много дълго. Тя плаче върху гърдите ми и изразява с различни думи, по различни начини как се мрази заради това, че е желала смъртта на Ричард.

Не мога да намеря думи, за да я успокоя, но за първи път, откакто я познавам, виждам сломената, скършена жена зад маската.