Анна Тод
След щастливия край (40)

Хардин

Теса не е проговорила и дума, откакто се качихме в таксито, а аз съм прекалено зает с овладяването на гнева си, за да правя какъвто и да е коментар. Когато я видях там, в мрака, боса, мокра, бягаща от нещо… бягаща от Зед, фитилите ми се подпалиха, още горят, ще се пръсна. А щеше да е толкова лесно да се освободя от гнева.

Но не мога да го направя, не и сега. Този път ще й докажа, че съм способен да контролирам юмруците и устата си. Ето, качих се в таксито с нея, вместо да разбия черепа на Зед в земята, понеже това заслужава. Надявам се Теса да го оцени. Надявам се да ми добави едно малко плюсче.

Тя засега не е направила опит да избяга, нито каза нещо, когато дадох инструкции на шофьора да кара към къщата на майка й, за да си събере багажа. Това е добър знак. Така мисля. Дрехите й са чисто мокри, косата й е полепнала по челото. Опитва се да я приглади назад и въздъхва, когато тежките кичури пак падат върху лицето й. Нужно ми е всичкото самообладание на света, за да не протегна ръка и да не ги прибера зад ушите й.

— Изчакай тук — казвам на шофьора, когато стигаме пред къщата. — Ще се върнем след десетина минути. Не мърдай.

Глупакът и бездруго закъсня с половин час, сега може да почака малко. Не че се оплаквам заради закъснението. Ако не се бе случило така, нямаше да намеря Теса в шибания дъжд.

Теса отваря вратата на таксито и тръгва към верандата на къщата. Дори не мигва, когато дъждът пак започва да се излива отгоре й, да я обвива като щит, да я отдалечава от мен. Пак напомням на шофьора да не мърда и хуквам след нея, преди дъждът да ни е разделил още повече.

Опитвам се да запазя самообладание, когато виждам паркирания червен джип. Зед е успял да се добере пръв. Вероятно се е досетил къде ще я заведа. Но не, сега не бива да си изпускам нервите. Трябва да й покажа, че мога да поставям нейните чувства над своите. Тя изчезва в къщата, а аз влизам секунди след нея. Карол вече я е погнала:

— Тереза, колко пъти ще правиш една и съща грешка? Сама се въвличаш в нещо, което знаеш, че няма да проработи!

Зед е застанал в средата на хола. От него се стича вода. Теса леко пощипва върха на носа си — знак, че е много разстроена и изплашена. За пореден път се боря със себе си и си държа устата затворена. Само една погрешна дума, излязла от устата ми, и моето момиче ще остане тук, на километри от мен.

Теса вдига едната си ръка, за да накара майка си да млъкне. В жеста й има молба и някаква неизречена заповед.

— Майко, моля те, спри. Не правя нищо. Искам просто да си тръгна. Колкото и да стоя тук, не си помагам. Имам работа в Сиатъл. Имам и лекции.

Сиатъл?

— Връщаш се в Сиатъл? Тази вечер? — възкликва майка й.

— Не тази вечер. Утре. Майко, обичам те и знам какво се опитваш да ми кажеш, но искам да бъда близо до моя… — Теса се обръща и ме поглежда колебливо. — Ландън. До моя Ландън.

О…

Зед си отваря шибаната уста:

— Аз ще те закарам.

Тук вече не мога да се спра. Предложението е абсурдно.

— О, не! Не, няма да направиш нищо подобно.

Опитвам се да бъда търпелив, но това вече е прекалено. Трябваше да вляза, да й взема чантата и да я закарам, преди Зед да започне да й подхвърля оферти. Не мога да понасям гадната му, мазна усмивка. Точно така се смееше и там, на улицата. Мъчи се да ме провокира, да ме накара да си изпусна нервите пред Теса и майка й. Опитва се да си играе игрички, както е правил винаги, но няма да съм аз глупакът, който ще захапе въдицата.

— Теса, взимай си багажа — казвам. Забелязвам навъсените изражения върху лицата на двете жени и веднага се поправям: — Теса, би ли си взела багажа, моля те?

Изразът на Теса омеква и тя тръгва към стаята си. Карол оглежда и двама ни и започва да говори:

— Какво се случи, че Теса побягна навън, в дъжда? Кой от двама ви е отговорен за това?

Погледът й може да убие човек и ако положението не беше толкова сериозно, щеше да е комично.

— Той — отговаряме и двамата. Като деца, които си прехвърлят вината. Карол върти очи и тръгва след дъщеря си.

— Можеш да си ходиш вече — обръщам се към Зед.

Знам, че Карол вероятно ще ме чуе, но не ми пука, честно казано.

— Теса не ми е казала да си ходя. В момента е леко объркана. Тя ми се пусна и ме умоляваше да остана тук, с нея — казва злобно Зед. Клатя глава, но той продължава. — Не те иска повече. Изгърмя всичките си патрони и го знаеш много добре. Нали виждаш как ме гледа, как ме желае.

Свивам юмруци и дишам дълбоко, за да се успокоя. Ако Теса не побърза с багажа, след секунди тази стая ще бъде обагрена в червено. Кълна се. Тоя ебалник и тая шибана усмивка на лицето му.

Не би го целунала. Не би направила такова нещо.

Под клепачите на затворените ми очи се промъкват кадри от кошмарите ми. На крачка съм да се прекърша. Ръцете му са върху бременното й коремче, нейните нокти драскат по гърба му. Защото Зед винаги е постъпва така с момичетата на приятелите си…

Не би го направила. Не би го целунала.

— Няма да стане — казвам и се концентрирам върху думите си, за да не си изпусна нервите. — Няма да издевателстваш върху мен, за да ме принудиш да те нападна пред нея. Вече не.

Мамка му, ще ми се да му размажа главата, да му пръсна черепа и да гледам как мозъкът му изтича по пода. Толкова силно го искам.

Той сяда на облегалката на дивана и пак се хили.

— Това прави нещата още по-лесни за мен. Тя ми каза колко ме желае, каза го преди няма и половин час — продължава. Поглежда към несъществуващия часовник на китката си, сякаш да провери дали не се бърка с времето. Цар на драмата е тоя ебалник, винаги е бил.

— Теса! — викам. Не мога да преценя колко секунди още ще го изтърпя, преди да се предам и да го убия. Тишина. И след малко гласовете на Теса и майка й. Затварям очи и се моля Карол да не е успяла да убеди дъщеря си да остане още една нощ в тоя лайнян град.

— Побъркваш се, нали? Как си мислиш, че се чувствах аз, когато изчука Сам? Беше милиони пъти по-зле от жалката ревност, която изпитваш в момента.

Тоя идиот изобщо не може да си представи дълбочината на чувствата ми към Теса. Поглеждам го отегчено.

— Казах ти да млъкнеш и да си заминаваш. На кого му пука за теб и Сам? Беше лесна, прекалено лесна, за да ми хареса. Толкова.

Зед пристъпва към мен, изправям рамене, за да му напомня, че височината е едно от предимствата ми пред него. Сега вече е мой ред да се поебавам с него.

— Какво? Не ти ли харесва да слушаш за скъпоценната ти Саманта?

Очите му почерняват, предупреждават ме да спра, но аз отказвам. Имал е дързостта да целуне Теса и да използва чувствата й като патрони срещу мен? Май не знае, че в ръкава си имам цял арсенал.

— Млъквай — казва ядно.

Може да не ми е позволено да удрям с юмруци, но разполагам с думи, които и бездруго ще окажат по-силно въздействие.

— Защо? — питам, поглеждам към коридора да се уверя, че Теса е все още в стаята с майка си, и продължавам да го измъчвам: — Не искаш ли да чуеш за нощта, когато я чуках? Всъщност почти не си спомням, но после разбрах, че била силно впечатлена, че за нея е било някакво съвсем ново изживяване, което дори е описала в дневника си. Но не беше нищо особено. Няма с какво да запомниш такава жена, освен че беше много нетърпелива и нуждаеща се. — Знаех колко я харесва, знаех, че беше влюбен. Тогава си мислех, че връзката им ще се окаже някакво предизвикателство за мен, че тя ще се опъва, ще направи опит да ме откаже. Но в края на краищата изиграният бях аз, защото Саманта се оказа бреме, а не играчка, както очаквах. — Скъсах я от чукане. Уверявам те. Може би затова ти е погодила онзи номер с бременността. Помниш, нали?

За момент… само за секунда… млъквам и се замислям как ли се е чувствал Зед, когато е разбрал. Мъча да си спомня какво съм бил намислил, когато реших да я преследвам, за да я изчукам. Знаех, че излизат; бях я чувал да споменава името му във „Ванс“, където работех по онова време, и веднага ми стана интересно. Познавах Зед от няколко седмици и май реших, че ще е забавно да си поиграя с него.

— Ти ми беше приятел — жалките му думи падат между нас.

— Приятел? Никой от онези отрепки не ти е бил приятел. Почти не те познавах, нито пък беше нещо лично — казвам. Поглеждам към коридора, за да съм сигурен, че все още сме сами, после го хващам за яката на ризата. — Точно както не беше нищо лично, когато Стефани те представи на Ребека и ти я изчука, макар да знаеше, че излиза с Ноа. Лично е това, което правиш с Теса, и това, което целиш — ето това е нещо лично. Знаеш какво означава тя за мен. Много повече… отколкото която и да е офисна курва някога е означавала за теб.

Определено съм неподготвен, когато той връхлита и ме блъска в стената. Една картина пада и се разбива на пода. Теса и майка й нахлуват в хола, но той не ги вижда.

— Майната ти! Можех да изчукам Теса. Можех да я чукам тази вечер. Толкова щеше да е лесно, ако не се бе появил ти!

Юмрукът му се стоварва върху челюстта ми, Теса пищи от ужас. Вкус на метал пълни устата ми. Преглъщам кръвта и бърша брадата си с ръкава на ризата.

— Зед! — крещи Теса и застава до мен. — Махни се. Веднага.

После забива малките си юмручета в гърдите му, но аз я хващам и я издърпвам към себе си. Господи, какъв екстаз! Най-сетне чу с ушите си какво представлява Зед, чу как говори зад гърба й, видя го. През цялото време я предупреждавах да се пази от този човек. Той никога не е бил такъв, какъвто се е представял пред нея: сладък, невинен, мил и деликатен. Просто я накара да мисли така, заблуди я. Знам, че има чувства към нея, не съм сляп и го виждам, но намеренията му никога не са били чисти. И той току-що го каза и го доказа. Щастлив съм. Знам, че не бива да се чувствам така, знам, че съм егоистично копеле, но никога не съм твърдял обратното.

Без да каже и дума, Зед излиза от къщата в дъжда навън. Фаровете му проблясват, постепенно се отдалечават от прозореца и колата изчезва.

— Хардин? — гласът на Теса е мек и безкрайно уморен. От един час пътуваме в таксито в пълно мълчание.

— Да? — отвръщам. Гласът ми е дрезгав. Прочиствам гърлото си.

— Коя е Саманта?

Чакам да ми зададе този въпрос от мига, в който таксито спря пред къщата на майка й. Мога да я излъжа, мога да измисля такава история, с която да затвърдя мнението й за онова лайно Зед. Но мога и да кажа истината. Поне веднъж.

— Беше по време на стаж във „Ванс“. Чуках я, докато бяха гаджета със Зед. — Добро решение да не лъжа, лош подбор на думи. — Извинявай, просто исках да съм честен — добавям, за да смекча грубите си думи.

— Знаел си, че му е приятелка и си спал с нея? — пита. Гледа ме така, както само тя може: сякаш ще пробие дупка в стомаха ми.

— Да, знаех. И затова го направих — отговарям. Опитвам се да не обръщам внимание на силното самопрезрение и чувството на съжаление, породени от постъпката ми, които всеки миг ще изплуват на повърхността.

— Защо? — пак пита. Очите й търсят някакъв приемлив отговор, нещо логично, нещо… което нямам. Имам само мръсната, гадна, болна истина.

— Нямам оправдание. За мен беше игра — въздъхвам. Иска ми се да не бях такова лайно. Не заради Зед, не и заради Саманта, а заради това красиво момиче, което ме гледа без укор, без омраза и чака моето обяснение.

— Забравяш, че преди да те срещна, бях друг човек. Не бях мъжът, когото познаваш. Е, наясно си, че и сега съм повреден, но ако ме познаваше тогава, би ме намразила и в дъното на сърцето си. — Откъсвам очи от нейните и поглеждам през прозореца. — Знам, че изглежда различно, но ти много ми помогна. Ти ми даде цел, Тес.

Чувам как рязко си поема въздух и се свивам вътрешно, когато си представя как ли й звучат думите ми. Жалки и нечестни. Убеден съм, че така ги приема.

— И каква е целта? — пита тихо и плахо. Нощта сякаш е застинала.

— Все още се мъча да разбера. Но ще разбера. Затова те моля да се опиташ да се задържиш край мен, за да разберем заедно какъв е отговорът.

Тя ме гледа, но не казва нищо. Благодарен съм й за мълчанието, защото не мисля, че точно в този миг съм готов за поредното отхвърляне. Извръщам глава настрани и се взирам в непрогледната, мрачна нощ и съм щастлив, че Теса не каза нищо окончателно, нищо, което да ме довърши.