Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (17)

16.

Той изскочи иззад пътната табела като изстрелян, като кошмарно видение от лош сън. От ужас натиснах спирачката докрай. Дум! Забих се над волана. Когато се изправям, той вече е пред мен, сакат, дребен, страшен. Гном. Зъл дух. И пак тази коварна усмивка, която изкривява тънките му устни.

— Изплаших ли те? — пита малкият Ханзи.

— Може да се каже.

— Теб чаках.

— Какво?

Той казва иронично:

— Тук всички ме смятат за идиот. Разбира се, аз подслушвах, когато ти говореше по телефона. И преди това подслушвах, когато госпожица Хилденбранд говореше за мен. Какво каза на тази жена?

— На коя жена?

— Е, на тази, с която току-що се раздели. Шефът между другото дойде. Каза да приключа с игрите и да отивам в „Квеленхоф“. Та какво й каза?

— Слушай сега, вече ми дотегна! Махай се! Трябва да отида при шефа.

— Всички ме смятат за идиот — заоплаква се пак той. — Каза ли й, че ще й намериш гривната?

— Каква гривна?

— Казано накратко — усмихва се той, — аз те излъгах.

— Кога?

— Е, ти ме попита дали съм видял едно момиче с набрана фуста. Аз казах не. Но го видях. Чух шум, дръпнах завесата и го видях. Видях като открадна гривната, тя искреше и блестеше.

Пламвам и го хващам за кокалестата жалка ръчица, издърпвам го към мен.

— Аа! Пусни ме, боли!

— Значи си я видял?

— Казах вече, да.

— И знаеш как се казва момичето?

— Разбира се.

— Как?

Той мълчи.

— Как се казва? — питам пак и го разтърсвам. Но виждам, че устните му треперят. (Остава и да заплаче.) Пускам го.

Той мънка:

— Ще ти кажа. Но при едно условие.

— Какво условие?

— Че ще ми станеш брат — прошепва.

— Що за глупост?

— Не е глупост. — Изведнъж той се размеква. — Виж, децата тук са без семействата си. Или вкъщи не ги обичат. И са съвсем сами. Затова си избират роднини. Сродяват се наужким. Ноа е брат на Волфганг. Валтер е брат на Курт. Всички тук имат братя или сестри. Или братовчедки и братовчеди. Бащи и майки не. От бащи и майки им е дошло до гуша, както и на мен. — Говори разпалено и бързо и държи здраво ръката ми с малката си ръчичка. — На такъв брат, на такава сестра човек може всичко да довери. Дори може да поплаче насаме с тях. Всички тук имат сестри и братя. Само аз нямам. На всички съм се молил. Никой не ме обича.

— Защо? — питам, въпреки че знам.

— Защото изглеждам толкова ужасно. Но аз много бих искал да имам брат. Голям брат. Тук ти си най-големият. Другите ще се пукнат от яд. Ще ми станеш ли брат, ако ти кажа у кого е гривната?

Откажа ли, гърбавият може да предупреди момичето. Тогава гривната ще изчезне още преди да започне претърсването. И разбира се, за мен не е от никаква полза да пристигна в училището на професор Флориан направо с полицията. По-добре по кроткия начин. Ами ако малкият лъже?

— Можеш ли да докажеш, че гривната е в нея?

— За пет минути.

— Какво?

— Казвам ти, за пет минути. Ако се съгласиш да ми станеш брат. Искаш ли?

Какво са пет минути? Щом има шанс.

— На колко години си, Ханзи?

— На единадесет — хили се той.

— Добре. Ще съм ти брат.

Той заобикаля колата и се намества на седалката до мен.

— Карай вляво по пътя нагоре. Към „Старата Родина“. Там живеят големите момичета.

В тази гора пътувам като в лабиринт. Имам чувството, че навлизам в тунел — тунел от вековни дървета. И пак чувам гласовете на горските животни. Каква вечер! Дали шефът вече е вбесен, че трябва да ме чака толкова дълго? Малкият Ханзи е зяпнал право в мен. Това ме изнервя до лудост. Познат ли ви е този влажен детски поглед? Изпълнен с доверие, с любов? Мили боже, в какво се забърквам?

— Знам го това момиче много добре — казва гърбавият. — Знам дори как изглежда голо. Повечето момичета пускат пердетата, когато се събличат, но някои не. И аз ги наблюдавам.

— Промъкваш се до къщата?

— Да. Човек трябва да е много внимателен и да си събуе обувките, за да не го чуе възпитателката. И ти ще трябва да си събуеш обувките. Веднъж дори видях… — и се смее. — Това ще ти го разкажа друг път, когато имаме време. Тук спри, защото ще ни чуят.

Забивам колата между две дървета, спирам и гася светлините. Само студената луна блести.

— Това е свинщина — му казвам, — да гледаш момичетата, когато се събличат. Добрите момчета не правят така. — (И кой го казва!)

Той отговаря делово:

— Аз не съм добро момче. Не съм толкова глупав, че да съм добро момче. Аз съм злобен. Вече ти го обясниха. Върви след мен.

Това и правя.

— Когато шефът ме отпрати, притичах тук. Тя си беше в стаята и си играеше с гривната — шепне той.

— Сама ли спи?

— Да. Никое момиче не иска да живее с нея. Всички я мразят.

— Защо?

— Тя се пуска на гаджетата. Наричаме я „лъскавата курва“. Все се прави на кинозвезда. С разни фалшиви украшения. Луда е на тема перли, висулки и гривни. Всички я знаят, че краде. И крие всичко, което докопа. Ама толкова добре, че досега никой нищо не е намерил. Може още да е с гривната. Може да извадим късмет. Сега край на приказките. И трябва да си събуем обувките. Остави ги тук до моите. Това е дървото, до което винаги се събувам.

Така че продължаваме по чорапи през гората към една вила, където всичките прозорци светят. Паркингът е пуст, родителите вече са заминали.

Стъпвам върху някакъв изсъхнал клон, той изпращява и се счупва. Ханзи се обръща.

— Внимавай бе, човек!

— Съжалявам.

— Съжалявам! Ако бях кьопав като теб, и досега нямаше да съм виждал женски гърди.

Боже, какъв ли ще стане — той е само единадесетгодишен. Но какви ли ще станем всички…

Изведнъж ме обзема тревога.

Ако е истина това, което казва… ако е истина.

Стигаме до „Старата родина“. Това е претенциозна стара къща с еркери, кулички и балкони, съвсем лесно е човек да се изкатери до някой от тези балкони, колко момчета са го правили досега. От вътрешността на вилата чувам момичешки гласове, смях, шум от вода и поне десет грамофона. Всички едновременно. Късмет, че вдигат такава дандания!

Ханзи ме е хванал за ръка и ме води покрай нисък жив плет към задната страна на къщата. Прозорец със завеса. Прозорец със завеса. Аха — прозорец без завеса! Сакатият дребосък се набира на перваза. Аз съм достатъчно висок, за да надзърна през прозореца. Легло. Маса. Стол. Шкаф. Умивалник в ъгъла. На стените снимки на филмови звезди, изрязани от списания. Бриджит Бардо. Тони Къртис. Бърт Ланкастър. Елизабет Тейлър. Целите стени са украсени с тези картинки. На масата има грамофон. Дори чувам коя плоча се върти: „Любовта е нещо прекрасно…“ Това е от „Целият блясък на света“. И аз я имам.

Под звуците на тъжната мелодия едно момиче танцува бавно в кръг из стаята. То е със синя пола, набрана фуста под нея, бяла блуза и ниски обувки. Момичето трябва да е на седемнадесет или осемнадесет години. Косата му е с цвят на лъвска грива, доста дълга, силно тупирана и вчесана назад от високото чело. На тила е хваната с черна шнола. Под шнолата пада широко върху раменете и гърба на момичето. Ръцете му са разперени и наистина — на дясната си китка носи гривната! Брилянтите и смарагдите блестят на светлината. Момичето гледа украшението, както се гледа любовник, не откъсва поглед от него. Изведнъж се обръща, мисля, че ни е забелязало, и бързо се снишавам.

— Нищо — шепне Ханзи, — някой почука.

Действително. „Лъскавата курва“ виква:

— Един момент, преобличам се.

Моментално отива до леглото, издърпва го, коленичи на пода и изтегля съвсем внимателно една тухла от стената. В малката празнина виждам някакви бляскащи неща. Момичето сваля гривната на Верена, слага я в дупката и леко връща тухлата на мястото й. Избутва леглото обратно, изправя се и отива до вратата.

— Сега вече знаем — шепне Ханзи.

От къщата се промъкваме пак в гората. Ханзи ме води точно към дървото, където си оставихме обувките. Докато ги обуваме, сакатият казва:

— Ще трябва да чакаш до сутринта.

— Да не съм луд! Веднага се връщам.

— Да — казва Ханзи и се смее — и какво ще правиш?

— Ще си взема гривната.

— Виж какво. Ако действаш така, нищо няма да постигнеш. Сега външната врата е заключена. Ще трябва да звъниш. Възпитателката ще отвори. Знаеш ли какво ще направи? Или веднага ще те изхвърли, или ще каже да чакаш и ще телефонира на шефа. Преди той да дойде тук, няма начин да влезеш, никога. А дотогава лъскавата курва така ще е скрила всичко, че никой вече няма да може да ги намери.

Така е.

— Утре — казва сакатият дребосък, — утре преди обяд, когато имаме часове, тогава ще вземеш гривната. В кой клас си?

— В осми.

— Екстра. Лъскавата курва също. Ти просто ще кажеш, че ти е зле.

— После?

— Бързо тичаш тук. Най-добре малко след дванадесет. По това време всички вили са отворени и празни. Децата са на училище. Възпитателките са в селището или обядват. Малко след дванадесет и чистачките са си отишли. Сега знаеш къде е стаята й. Значи бързо вътре и веднага излизаш с гривната.

Аз размишлявам. И колкото повече размишлявам, толкова всичко ми става по-ясно.

— Прав си.

— Винаги съм прав. Но тук всички ме мислят за идиот.

— Аз не.

Той ми подава ръка и аз я стискам здраво, защото сега ми е брат и наистина ми прави услуга, и то каква!

— Страхотно е, нали! — казва той.

— Но тя може още днес да премести гривната…

— Изключено. Никой вече не може да излезе от къщата.

— Как се казва момичето?

— Джералдин Ребер.

Стигаме до колата ми.

— Благодаря ти, Ханзи — му казвам.

— Глупости. Аз ти благодаря — казва той и добива пак плачлив вид. — Винаги съм искал да имам брат. Сега имам. Ти не знаеш какво означава това.

— Добре. Добре. — Сега трябва да се отърва от него. Поглеждам часовника. Осем и половина. В единадесет часа Верена ще очаква знак от мен…

— Това е най-щастливият ден в живота ми — продължава Ханзи. — Сдобих се с брат и с най-хубавото легло в нашата стая! По-рано винаги трябваше да спя до вратата. На течението. Сега ми дадоха леглото при прозореца, в ъгъла до парното. Чудесно е, нали? Благодарение на ОАС^[1].

— На кого?

— Ей, не бъди толкова тъп! На ОАС! На тази френска терористична организация, която навсякъде хвърля гранати и зарежда бомби.

— Какво общо има това с твоето легло?

— Всичко. Хубавото легло миналата година беше на Жюл. Казваше се Жюл Рьонар.

— Казвал се е?

— Днес баща му е изпратил писмо на шефа. Жюл играел в стаята си в Париж. По улицата е минала кола на ОАС. Прозорецът на стаята на Жюл бил отворен. И те хвърлили горе граната. Загинал на място. Сега аз съм на неговото легло. Не е ли късмет? Помисли си само, те можеха да взривят нещо друго. Тогава пак трябваше да спя до вратата. — Той ми стиска ръката. — Сега изчезвам, защото иначе ще си имам ядове с възпитателя. Той между другото е нов. Но трябва да признаеш — толкова късмет за един ден, това вече не е малко!

— Да — казвам аз, — наистина може да ти се честити, Ханзи.