Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (201)

6.

На 10 януари 1962 година сутринта близо до Фридхайм двама мъже газеха през високия до коленете сняг нагоре по хълма. Пътищата над интерната не бяха още почистени и по тях не можеше да се пътува дори с шейни. Единствената възможност да достигнат целта си двамата мъже — инспектор Харденберг и редакторът Лазарус виждаха в изключително трудното изкачване пеш.

В „Амбасадор“ им дадоха топли ботуши. Несръчният Лазарус току се хлъзгаше. Лицето му беше пламнало и пот се стичаше по челото му, въпреки че снегът продължаваше да вали на парцали и беше много студено. Потеше се и Харденберг. В това ужасно снежно море всяка крачка представляваше огромно усилие и инспекторът мислеше с гняв за това, че хората, които искаше да посети, може и да не са си вкъщи. Опитаха се да се свържат с тях по телефона, но от снеговалежа телефонните връзки в местността бяха прекъснати.

— Аз трябва да поседна за момент. Сърцето ми няма да издържи — каза Лазарус.

Върху шапката му беше паднала буца сняг от един клон. Видът му беше много смешен — опакован като мумия, с ботуши, потен и без дъх. Той автоматично бръкна в джоба на палтото си и без изобщо да избира, си натъпка хапчета в устата.

— Последната глава — каза бавно Харденберг.

Двамата седяха, загледани в снежната вихрушка. След миг се стреснаха — едно вековно дърво се пречупи почти из корен и полетя напред с шум на експлодираща бомба. Клоните на съседните дървета го задържаха и то остана полуизправено. Лазарус скочи и изкрещя. После смутен седна от ново до инспектора.

— Моля да ме извините, господин Харденберг… Аз… аз съм ужасно страхлив.

— Аз също. Но моите реакции са по-забавени.

— Не се ли стреснахте?

— Не мога да си го обясня точно, но вече съм преживял нещо такова. По време на войната, в Русия. Там също внезапно падна едно дърво. Ние го огледахме и открихме, че бобър е проял дънера му.

— Бобър?

— Да. Явно го е гризал с месеци. Още едно парченце кора, още едно парченце дърво. Дървото се държи. Вероятно бобърът сам никога нямаше да успее. Но после падна снегът, тежестта е била прекалено голяма за дървото. Какво ви е?

Лазарус изтри лицето си с носна кърпа.

— Нищо — каза той. — Замислих се колко си приличат понякога дърветата и хората.

— Да — отвърна Харденберг, — само че това, което измъчва един човек, което дълбае в него, което го изяжда отвътре и го прави готов за сгромолясване, не е някакъв си бобър.